Фридрих Незнански
Опасно хоби (20)

18

Турецки се преоблече, обу черните дънки и старите удобни маратонки, навлече сивото поло, отгоре — амуницията за пистолета, а най-накрая сложи якето. Сега целият бе в незабележим тъмен цвят, неразличим в нощта, направо да ахнеш!

Шегата настрана, но доколкото си спомняше, и по-рано интуицията на Грязнов рядко е подвеждала ченгетата.

Срещнаха се на проспекта. Славка също беше облечен походно.

— Нали не съм те откъснал от вселенски размисли? — попита той. — Ако не, да отидем в колата и да хапнеш, докато са топли кюфтетата. Честна дума, ще благодариш.

— Вие там какво си мислите? Че умирам от глад? — попита Турецки с достатъчно тих и съвсем възмутен глас.

— Дребна работа. Кюфтетата наистина са вкусни, защото Нинка е майстор. А докато вечеряш, ще ти разкажа някои подробности. Една идея ми се върти в главата. Много странна.

— Само една ли? И заради нея ли ме извика?

— Представи си. — Слава не реагира на иронията.

Влязоха в слабо осветен двор и се качиха в жигулата на Грязнов, спряна умело между другите коли.

Кюфтетата си заслужаваха високата похвала. Докато Саша ги изваждаше едно по едно от найлоновото пликче и неприлично облизваше мазните си пръсти, Грязнов сякаш разсъждаваше на глас.

За начало припомни на Турецки една не много стара история, когато за няколко месеца бяха убити и ограбени няколко доста известни колекционери. При това почеркът на убиеца си приличаше в няколко от случаите: жертвата сама отваряше вратата, всеки път оборудвана с най-различни хитроумни заключващи устройства. В края на краищата ченгетата попаднаха на следа и успяха да хванат престъпника буквално минути преди следващия трагичен финал. Това бе известен търговец на произведения на изкуството, бивш съветски гражданин, приел германско поданство. Немците успяха да си го приберат топъл-топъл, но сам. Така се изправи и в съда и си получи заслуженото. Но това между другото. По-важното е, че делото на Константиниди е пълно копие на старото дело на Ситковски. Ако се вгледаме в детайлите. А трябва да помислим още веднъж за тях, каза Грязнов.

Слава направи следния извод: трябва веднага да се изясни приятелският кръг на Константиниди, но главно на Виталий Бай. Да се опитаме да проникнем в тяхната връзка. Това е угнетяваща работа. Но нали трябва да се започне отнякъде.

А пък за Бай най-неочаквано се досети чрез кого да стигнат до него.

— Знаеш ли чрез кого? — Грязнов тайнствено присви очи. — Никога няма да се сетиш… Добре, поне ще опиташ ли?

— Пиша шест плюс на кюфтетата — отвърна Турецки и смачка найлоновото пликче, докато изваждаше носната си кърпичка. — А пък за твоята гатанка, знам. Успокой се бе, човек! Отдавна вече съм порядъчен съпруг. Има за кого да мисля през самотните си нощи, а ти, кучи сине, не отклонявай приятеля си от праведния път. Той едва се крепи, нали знаеш?

— Всичко е ясно — промърмори Грязнов. — Не съм се съмнявал, че ще се сетиш. Да, Саша. И Нинка потвърди. Говорила веднъж с Карина и тя й казала, че го познава отлично. Дълго и упорито се е пазарил за картините, останали след смъртта на мъжа й. Ако помниш, Каринка има око — дай Боже всекиму. Ще се зарадва да те види, така казала на моята Нина. Саша, извинявай, ако се стесняваш да останеш с бившата си любовница насаме, тет-а-тет, мога да я поканя у нас. Да си побъбрите пред свидетели…

Преди две години и нещо Турецки и Грязнов, тогава началник на „бандитския“ отдел в МУР, работеха по серия поръчкови убийства на едри бизнесмени, един от които се оказа и мъжът на Карина — Наил Мирзоев, човек от така наречените днес „нови руснаци“. Работата костваше умствени и физически усилия с абсолютно криминален характер. След убийството Карина отказа да участва в работата на фирмата и й продаде огромната московска къща на Наил, за която получи много пари. С тях купи за себе си и за децата хубав апартамент и без да се бърка в никакви минали дела, заживя напълно задоволено, без да става нагла, без да се лишава от нищо. Но според верните и искрени приятели на Турецки тази изумителна, разкошна, богата и несравнима Карина мисли само за едно — как да получи Турецки, който прекара с нея само веднъж такава нощ, която тя още помни. А Нинка — по това време още не беше съпруга на Грязнов, а прохождащ спонсор на бъдещата частна детективска фирма „Глория“ — бе готова и тогава, а, изглежда, и сега с всички сили да помогне за възможното щастие на приятелката си. Как иначе Славка щеше да подхване този лаишки разговор къде било най-добре да говориш насаме със свидетели. Най-добре у тях, в дома на свидетеля. А още по-добре в неговото (нейното) легло. Диванета… Сякаш не разбира. Или е категорично против… В края на краищата трябва да се възразява срещу пошлото, предателството, дивотията и прочие мръсотия, унижаваща човека. А да възразяваш срещу това, че можеш да направиш една хубава жена щастлива, ако, естествено, е по силите ти, извинявайте, си е чист идиотизъм. И никой няма да ти прости такова издевателство над вечните чувства. Една жена сигурно не би простила. Каринка е друго нещо. Знае чудесно с какво се занимава Саша и никога не е искала от него повече от това, което й даде веднъж. Пак е пожелала — това е друго нещо. Но моля, без взаимни ангажименти.

По принцип между тях отдавна всичко свърши дори без да се повтори. Но тогава защо при спомена за Карина и единствената им фантастична нощ сърцето на Саша започва да бие тревожно, а в дланите му избива изгарящ огън от силното й и ненаситно тяло?

Господи, през колко съблазни трябва да премине един нормален мъж! И как да ги избегне, като собствената съпруга, да й се не види макар, винаги е далеч с капризите и „аристократизма“, за който прочела в лелините си старинни книги. Все е в чужбина, а там без мъжа си изобщо не усеща студ. Тук пък най-добрият ти приятел е готов да ти подпали чергата, е, в преносен смисъл. Понеже Карина е твърде… знойна жена и мнооого… Но си има закони на професията — никога не смесвай служебните възможности с личните! Но… Точно това „но“ е първата крачка към пълната деградация и разпадане на личността. Боже, как добре знаеше това Александър Борисович Турецки. А Саша го е забравил. И колкото повече разпалваше у себе си протест уж срещу наивното предложение на Слава, толкова повече му се искаше да се предаде час по-скоро, да вдигне и двете си ръце и… и бавно да ги сложи върху матовите, полегати рамене на Карина…

Дяволско видение! Да не е от кюфтетата на Нинка?

— Саша, стига си се преструвал! — засмя се Грязнов. — Никой не те бие по главата да паднеш в леглото. Още повече че не си я виждал две години и може да не я познаеш… Даа… Разцъфтяла е като младо момиче!… Стига вече. Колко е часът? Минава един? Настъпва времето на крадците. Готви се…

Слава взе слушалката на радиотелефона, набра номера. Усили звука.

— Акимов слуша.

— Володя, аз съм. Спокойно ли е?

— Засега да. Приспа ми се.

— Потрай. Как е сигналът?

— Мълчи.

— Добре. Включи го. Ние сме наблизо.

Слава се обърна към Турецки, който се бе разположил на задната седалка, и обясни:

— За всеки случай сложихме сигнализация на вратата. Ако се промъкнат незабелязано, при отваряне на вратата ще задейства сигнал. Не могат да минат през прозореца на седмия етаж. А ние виждаме балкона, ето го.

Турецки слушаше Грязнов, а в същото време пръстите му съвсем реално, до полуда осезаемо милваха дългите коси на Карина, падащи на черни вълни върху атлазения й гръб. И устните!… Правилно е казано: не яж преди сън месо, ще имаш кошмари…

На двора бе тихо. По проспекта рядко минаваха коли, но шумът от моторите бе глух — заглушаваше го кооперацията пред улицата. Някъде наблизо, може би в съседния двор, заработи, по-скоро забръмча двигател на автомобил. Приближи малко и утихна. На ченгетата им се приспа.

Изведнъж сигнализацията съвсем тихо пропя. Слава веднага залепи телефонната слушалка до ухото си.

— Чу ли? — попита Акимов.

— Разбрано. Саша, тръгваме — обърна се Грязнов към Турецки, — задейства. Дойдоха все пак. Ах, вашта мамица!… Готов ли си?

Излязоха мълчешком от колата, внимателно затвориха вратите и тръгнаха един подир друг към интересуващия ги вход. Стараеха се да вървят по неосветените места под клоните на няколкото малки липи и кичести кленове.

Акимов вече ги чакаше край отворената входна врата.

Заподскачаха безшумно по стъпалата като в безгрижната младост, изкачиха се без пъшкане на седмия етаж и се приближиха предпазливо до вратата. Акимов клекна и намери до десния долен ъгъл това, което му трябваше: тънката жичка на сигнализацията бе скъсана. Докосна с длан металната врата, тапицирана с кафяв дерматин — не мръдна. Значи са влезли и затворили след себе си.

Да отворят и ура? Ами ако е стопанката или стопанинът? Сега минава два след полунощ! А къде е постановлението за обиск, къде е разрешението за проникване в чуждо жилище?

— Хайде да послушаме — тихо предложи Грязнов.

От чантата, преметната отстрани, Акимов извади слушалки, като тия, които използват студентите и любителите на съвременна музика. Сложи ги, после взе в ръката си малка кутийка, извади от нея тънка жица, пъхна я леко в ключалката и заслуша. Обърна се и започна да коментира едва чуто:

— Вървят… двама… трясък. Сякаш откъсват от нещо мушама… падна… вървят… дрънчи… изглежда, кристал… пак падна. Тихо, идва насам!

Акимов измъкна бързо жицата от ключалката и изпълзя встрани. Грязнов и Турецки извадиха пистолетите и се долепиха до вратата, за да не ги забележат през шпионката.

Зад вратата имаше някой. Опитваше се да разгледа какво става на площадката. После чуха как патронът на английската ключалка започна бавно и предпазливо, почти беззвучно да се върти. Щом лекичкото изщракване подсказа, че езичето е влязло в скривалището си, а тежката врата едва се отмести от металната си рамка, Грязнов дръпна рязко с всички сили вратата към себе си, тя се отвори и на площадката изхвърча човек, сякаш го бяха изстреляли с прашка. Той се пльосна по очи върху бетонния под, а върху него се метна Володя Акимов и изви ръцете му зад гърба. Кратък отчаян вик, почти писък разкъса сънената тишина на стълбището. Турецки и Грязнов се втурнаха в жилището. В тъмното Саша успя да забележи в най-далечната стая как по стената се плъзна лъч от фенер. Промъкна се съвсем близо до отворената към тази стая врата и със силно изпъната встрани ръка светна фенера си, който приличаше на хубав автомобилен фар.

— Ръцете! — завика с всичка сила и забеляза как в ъгъла една сянка се люшна.

Моментално светна лампата и ярка светлина озари помещението.

В дъното на стаята бе коленичил брадат мъж и в изпънатите си ръце държеше пистолет.

— Хвърли оръжието — рече тихо Саша, но в отговор екнаха и противно прозвучаха няколко поредни изстрела.

Никой не пострада, защото ченгетата моментално се хвърлиха на различни страни и мебелите ги отделиха от стрелящия. Не беше желателно да откриват ответен огън. И Турецки направи още един опит.

— Без глупости, момче — извика хрипкаво той. — Ако започнем ние, можеш да си сигурен, че ще излезеш с краката напред от тази къща. Хвърляй патлака. Може да ти донесе само неприятности, нищо друго.

Скоро чуха как на пода пада метален предмет. Саша бързо скочи и… свали оръжието си. Престъпникът стоеше все така в ъгъла и стискаше глава между дланите си.

Грязнов също се изправи, но за всеки случай остана с насочен към него пистолет.

— Стани и ела тук — вече спокойно каза Турецки. Той заразглежда слабия дългокрак младеж, който се изправяше, и го позна без усилие. — Кого виждам! Самият шофьор на мерцедеса! Ето къде значи се срещнахме! Струва ми се, Вячеслав Иванович, че лесно можем да разберем кой стои пред нас в толкова жалък вид. Ще кажеш ли, или аз да позная?

Грязнов не успя да отговори, защото точно тогава Акимов въведе в стаята втория, който явно бе по-млад. Ръцете му бяха заключени в белезници на гърба. Володя премести с крак един стол и доста сурово натисна момчето по рамото, за да седне. Младежът се държеше като механична кукла — безмълвно и слабоволно. Личеше, че още не е дошъл на себе си след силния удар и дълбокото вълнение.

Точно тогава стана нещо неочаквано: изведнъж брадатият се юрна към Турецки с някакъв отчаян, почти животински рев. Саша вече не очакваше толкова рязък демарш и посрещна нападателя с гърди. Естествено, ударът бе силен, но той успя да хване брадатия, да го стисне здраво и малко да смекчи удара. Затъркаляха се презглава, един през друг, счупиха по пътя си един стол. Грязнов не успя да се притече на помощ в това меле, пък и не беше нужно. След две цели кълбета Саша вече бе яхнал престъпника и извиваше ръцете му на гърба така, че мъжът яростно блъскаше лицето си в пода и оставяше кървави следи по светлия килим на собствениците. Най-накрая белезниците щракнаха, Саша стана и преобърна брадатия по гръб. Избърса с лакът лицето си и едва сега забеляза, че през цялото време е стискал своя макаров. Сигурно в бързината с него е пернал нападателя си. Наистина, откъде са тези кървави сополи?… Добре е наредил бандита, сега ще се държи съвсем прилично. Във всеки случай, тихо. Дори подозрително, усмихна се Турецки. Нима така изведнъж си призна, че не е прав?

— Хайде, време е да говориш — забеляза назидателно Саша и се обърна към него, но той лежеше мълчаливо на пода и гледаше безразлично в тавана.

По-младият пък, опулил тъпо и безсмислено очи, гледаше брадатия така, сякаш очакваше от него някаква команда.

В това време Грязнов метна носната си кърпичка върху пистолета и го вдигна на масата.

— Какви са тези чанти? — поинтересува се Саша и надникна в едната. — Аа… Виж ти, за какво били дошли тук младежите. За богатството на стопаните. Засега няма да пипаме това, на всеки предмет има по стотина отпечатъка, достатъчни за целия наказателен кодекс. Нека сега тези юнаци да доказват на експертите, че не са виждали нищо от тези неща, още по-малко пък са го пипали. Вячеслав Иванович, я им напомнете кой член ги чака.

— Както виждам, много членове им се събират. Ако е по сто четирийсет и четвърти, тоест кражба на лично имущество с проникване в жилището, до седем години с конфискация. Ако вземем тази играчка — той кимна към пистолета на масата, — стават още петнайсет за бандитизъм по сто четирийсет и шести. Сигурно не им е първата акция, следователно — рецидив. А за повторно престъпление наказанието е по-строго. Но, Александър Борисович, нали още не сме говорили за най-важното? Може да прибавим заплаха за убийство и бандитизъм, и отвличане на заложник, и изнудване… Охо, колко ще се събере! Ще им трябват два живота! Така ще стигнем до максимума. В краен случай — петнайсет години.

— Петнадесет години! Не е лошо. — Турецки се усмихна. — Кой ще започне пръв?

Апашите мълчаха. Акимов рязко грабна за яката брадатия и го блъсна на съседния стол. Прерови бързо и професионално джобовете му, извади снопче документи, портфейл, тесте банкноти и няколко връзки ключове. После пристъпи към втория. Също документи, пари, ключове с красив ключодържател, изглежда от колата.

Турецки посочи на Слава с очи мобифона с памет.

Докато Грязнов преписваше в тефтера си номерата на звънилите през последното денонощие, той заразглежда документите на задържаните.

— Така, Гарибян Михаил Арташесович, шейсет и четвърта, арменец — прелисти страничките. — Адресна регистрация: Тбилиси, „Южна“ шестнадесет. Естествено, не е регистриран в Москва. Гастрольор. Да видим другия. Също Гарибян, виж ти. Ашот Арташесович. Аха, братя. Този седемдесет и първа, съвсем млад. Със същата адресна регистрация. Слушай, по-големият, защо си повлякъл и по-малкия си брат в това блато? Не е хубаво. Както разбирам, проникнали сте в жилището без разрешението на стопаните, вярно ли е?

— Не! — неочаквано възкликна Ашот.

— Какво значи не? — учуди се Турецки. — Може ли да ми кажете кой по-конкретно ви разреши?

Брадатият веднага извика злобно на арменски и Ашот наведе очи.

— Володя, я изведи Михаил Арташесович в кухнята и затвори вратата. Постой малко с него, а ние ще си поговорим с братчето. Ако излезе умен? Не е изключено, нали?

Рязко, както преди, Акимов повдигна Михаил от стола и силно го блъсна между лопатките, за да покаже накъде да върви. Младежът едва не падна, но се задържа на краката си и пак изкрещя нещо на арменски.

— Аз мисля така — заканително рече Турецки. — Володя, ние с Вячеслав Иванович няма да възразяваме, ако там в кухнята той помълчи малко и не ни пречи да беседваме с Ашот.

— Ами ако не иска да мълчи? — попита Акимов с наивен глас. — Тогава, шефе, мога ли да го „помоля“ да мълчи?

— Разбира се — намигна Турецки. — Сега ще извикаме оперативно-следствената група и момчетата от групата за бързо реагиране. Те са наблизо, в Хамовники, в моя район. А докато дойдат, имам един основен въпрос към вас, Ашот Арташесович. Да кажем, че цялото ви по-нататъшно съществуване ще зависи от отговора ви. Ще поясня. Оперативните работници от районното управление на вътрешните работи няма да се церемонят с вас нито за миг. Пък сигурно ще имат доста въпроси, така че ще трябва да отговаряте дълго и старателно, да ви дава Господ сили. При това ще отговаряте въпреки желанието ви. А момчетата умеят да задават въпроси, особено на такива като вас. Затова ви съветвам да вземете решение за себе си: как, в какъв вид искате да отидете в предварителния арест — в нормален или след лекарско освидетелстване? При нас никак не обичат тези, които вземат заложници и се занимават с изнудване. Още повече че оказахте въоръжена съпротива. Ето пистолета, ето и дупките в стените. За съда е достатъчно. Добре ли се изразих?

Турецки малко блъфираше, но в наше време в следствието не може без този натиск, уви.

Ашот мълчеше и тъпо гледаше в пода.

— Остава ви съвсем малко време. След позвъняването на полковника — Саша кимна към Грязнов — те ще дойдат след пет минути, максимум след шест. Но ако проговорите, ще можем лично да ви доставим с брат ви в ареста, тоест по назначение. И то непокътнати, поне това ясно ли е? Не виждам реакция… Вячеслав Иванович, звъни.

— Не! — пак изкрещя Ашот, сякаш не знаеше друга руска дума.

— Какво значи — не? — осведоми се Турецки. — Ще говорим ли, или ще вършим глупости?

— Ще кажа — изломоти младежът.

— Това е друго нещо. Вячеслав Иванович, не бързай да звъниш. Е, да започваме ли? И тъй, къде е сега Лариса Георгиевна Богданова? Слава, запиши показанията от мое име.

Грязнов се отдръпна от телефона и седна на масата срещу Ашот, извади от джоба си няколко сгънати листове хартия и писалка.

— Записвам — рече той, — протокол от разпита на свидетеля, разпитът се води от Александър Борисович Турецки, следовател по особено важни дела към Главната прокуратура, при мое участие. Следователят води делото за убийството на гражданина Константиниди. Ясно ли е? Засега сте свидетел, после сигурно ще станете обвиняем. Но най-напред съм длъжен да ви предупредя за отговорността, в случай че дадете лъжливи показания, а също и за отказ от даване на показания. Разбрано ли е? Чували ли сте вече?

Ашот поклати отрицателно глава.

Турецки махна белезниците му, а Грязнов му подаде писалка и посочи къде да се подпише в протокола. Арменецът направи всичко и седна, като разтриваше силно китките си.

— На второ място — продължи Турецки. — Имате възможност по-нататък да повлияете по някакъв начин на хода на вашето следствие. С други думи, предоставя ви се право да направите чистосърдечно признание, което, смятам, ще облекчи участта ви.

Ашот вече съвсем се окопити и сега явно изплашен, местеше поглед ту към единия, ту към другия детектив. Измъчваше го само една мисъл: да не направи по-лошо. Няма никаква възможност да попита Миша. Разбра в каква пропаст е паднал по вина на по-големия си брат: той нищо не му каза за оръжието. И не се знае какво ще получат за стрелбата. Но все пак Ашот не е толкова голям идиот да не разбира, че всъщност има само един изход: точно чистосърдечното самопризнание. Поне малка надежда. Ако почне да се опъва и да лъже, ще стане съвсем лошо. Тези не се шегуват, наистина ще извикат проклетия ОМОН, с който никога не бива да си има работа. Те не обичат кавказците, никак не ги обичат. По-добре да не мисли как ще завърши всичко. Ах, защо Миша е взел пистолетите?!

— Всичко ще кажа — реши се най-накрая.

— Правилно — одобри Турецки и седна до него. — И тъй, къде?

— В Баковка. Във вилата. Нищо лошо не й е направено. Само че на идване я затворихме в мазето. Но там също не е опасно.

— Адреса?

— „Интернационална“ двайсет и едно.

— Кой друг е там?

— Никой. Съвсем сама е.

— Добре, ако всичко е наред със заложницата и тя го потвърди пред нас, това може да облекчи положението ви. Лично вашето, а не на брат ви. При него има въоръжена съпротива.

— На кого беше идеята? — попита Грязнов.

— Не разбрах въпроса. — Ашот наведе очи.

Лъже, всичко разбра и знаеше прекрасно ако не друго, то как да се измъкне и да помогне на брат си.

— Повтарям — бавно като на ученик повтори Грязнов. — Чия беше тази идиотска инициатива — да отвлечете Лариса Георгиевна като заложница и за освобождението й да посочите откуп от един милион долара? Поне знаехте ли, глупаци, каква е тази сума? Ако ви продаде човек двамата с брат ви плюс идиотската ви вила, едва ли ще се събере една трета от нея! Интересно ми е от какви съображения изхождахте, когато определяхте единия милион?

— Ах! — Ашот се намръщи. — Не сме го измислили ние. Мъжът й го измисли. Той знаеше дали има или не. Защо питате мен?

— А къде е сега този мъж? И как се казва? — Слава продължаваше разпита.

— Вадим. А къде е, никой не знае. Изчезна. Той е измамник, ето какъв е той. Измислил всичко и казал на чичо. А чичо… — Младежът изведнъж се запъна и запуши устата си с две ръце. Сякаш се изплаши, че неволно от устата му ще се посипят думи за някакъв негов чичо.

— Така, така! — подтикна го живо Турецки. — За какъв чичо става дума? Говори!

Ашот погледна изплашено, разбрал, че е изпуснал излишна дума. Сигурно не трябваше да споменава за чичо Гурам… Но… как да спре сега, като му се изплъзна от езика? Кой ще повярва, че не познава никакъв чичо? Душичката ще му извадят, но пак няма да повярват. Сигурно трябва да си признае…

— Чичо Гурам. Вадим, мъжът на Лариса, лично го помоли да я вземе заложничка, кълна се в честта си! Да бъде проклет дано! Миша ми каза, че Вадим обещал за работата половин милион в зелено. А пък на нас — колкото реши чичо Гурам. Другата половина взема Вадим. Повече не знам нищо. Той спря колата, ние с Миша се направихме, че го нападаме, откарахме Лариса Георгиевна на вилата. Тя е красива жена, искаше да се люби! — последното Ашот го изрече дори с някакво предизвикателство: на, вижте какъв съм герой, хареса ме красивата жена!

— Мисля, че лично с Лариса Георгиевна ще изясняваме кой какво и от кого е искал — въздъхна Турецки. — Не изключвам, че ще ви лепнат и за насилие, ех, вие, герои, вашата… По-нататък!

— Той трябваше днес да донесе парите, които старият грък искал да му даде. Не ги донесе. Чакахме го дълго. Никъде го няма. Сигурно ни е зарязал, мошеникът. Изостави нас, жена си, чичо Гурам. Лошо го чака. Защо е убил стареца?

— Какъв старец? — попита бързо Грязнов.

— Бащата на Лариса Георгиевна — обясни Ашот като на последен глупак. — Миша ходи нарочно в Москва, искаше да пита стария грък, но там имало милиция, хората говорели, че старецът е убит. Миша видял.

— Какво е видял, как Вадим, убива стареца ли?

— Не — намръщи се Ашот. — Видял много милиция на двора.

— А защо е сигурен, че точно Вадим е убил тъста си?

— Защо питате мен? — Младежът като че ли се ядоса. — Попитайте Миша!

— За какво дойдохте тук? — продължи Турецки, пренебрегвайки предложението.

— Как за какво? А парите? Я се опитайте да кажете на чичо Гурам „изпързаляха ни“… Лично Лариса ни даде ключовете да вземем каквото искаме. Миша й обеща, ако съберем за половин милион, да я пуснем.

Засега Ашот реши да не говори за апартамента, ако иска, нека брат му каже.

— Добре — рече Грязнов, — разпишете се в протокола, че всичко написано от думите ви е вярно. Вземете писалката.

Турецки изчака Ашот да подпише всяка страница, взе листовете и тръгна към кухнята, където в ъгъла, в тясното пространство между масата и хладилника седеше Миша със сковани на гърба ръце. Саша седна срещу него.

— Ето че дойде и вашият ред, Михаил Арташесович. Хайде да уточним нещата. Да ви кажа ли, вашето братче се оказа разбран човек и помоли да разглеждаме показанията му като чистосърдечно признание. Вероятно това ще окаже несъмнено влияние при окончателното решение на съда. А вие какво възнамерявате по този повод? Искате ли снизхождение?

— Щом той е пропял, защо да говоря аз? Нищо няма да говоря!… Какво каза той?

— Какво ви засяга? Любопитни сме да чуем вашата версия. Ако не желаете да говорите, ще постъпим така, както вече предложих на по-малкия ви брат, но той благоразумно отказа. Знаете ли какво му предложих? Да извикаме тук ОМОН и да ви предадем на тях. Не им трябва много време, половин час ще е достатъчен, за да пълзите на колене и да молите да ви застрелям. Ясен ли съм? А докато те се разправят лично с вас, ние с Ашот ще отидем на вилата ви в Баковка. Впрочем къде да намерим вашия чичо Гурам?

Неочаквано Миша скочи от стола като изхвърлен от пружина и закрещя така, че сигурно събуди с истеричния си вик цялата кооперация, която преживя страхотна нощ. Горещо е, прозорците са отворени, а наближава да съмне, когато сънят е по-здрав — и се чуват ту изстрели, ту неистови вопли…

Миша крещеше нещо неясно, може би по този начин псуваше брат си за дългия му език. Но изведнъж млъкна, сякаш угасна, и рухна на стола, изпружи крака и отметна назад брадичката си.

— Значи чичо Гурам? — сякаш на себе си изрече Турецки. — Това не е въпрос. Ще го намерим бързо. Отдавна имаме регистрирани всички „авторитети“ на крадците, нали, Володя?

Акимов кимна.

— Само не ви завиждам — продължи Турецки. — Ще ви направи на пихтия този ваш чичо Гурам. В най-добрия случай. А в най-лошия дори не искам да си представям… — Той погледна печално Миша. — Та къде значи живее?

Но Миша упорито мълчеше.

— Не ви съветвам — рече уморено Турецки. — Показанията на вашия брат са протоколирани. Върху всяка страница се е подписал. Има предупреждение за даване на лъжливи показания. Най-накрая, имаме чистосърдечното му признание. В протокола всичко е записано. А вашето мълчание ще се разглежда като нежелание да помогнете на следствието. Също е наказуемо. Доста солидно. Оръжието също ли е от чичо ви?

Брадатият кимна машинално.

— Какво ви казах? Виждате сам, дори и оръжието. Къде е той?

— Не мога — най-сетне продума Миша. — Няма да ми прости.

— Чуден човек — усмихна се Турецки. — Все едно, вече няма да ви прости. В никой случай. Ето свидетелството! — и поклати листовете с протокола пред носа на Миша. Той пак зави противно, проточено, като вълк. — Добре — прекъсна го Турецки, — стига истерики! Ще разиграваме комедии! Късно е вече… По-точно, рано е, развиделява, а ние тук сме седнали с вас, ваш’та мама… Вече предупредих, а вие — както искате. Володя, наблюдавай го да не направи някой номер. А аз отивам да извикам ОМОН и следователите. Даваме им го, да правят с него каквото искат. Повече не ни трябва.

Турецки се надигна изморено от стола и излезе от кухнята.

По-големият брат седеше с напълно отчужден вид. Акимов се подпираше на горната каса на вратата и прикриваше с ръка прозевките си. Изведнъж Миша скочи рязко и като наведе глава, със скованите зад гърба ръце, се юрна като таран към кухненската врата. Акимов реагира на мига и закри вратата. Но всичко излезе измама. Миша веднага зави и с два широки скока след леко засилване скочи на перваза, изби с крак рамката на прозореца и рухна с див вой в дълбоката тъмнина на двора.

Всичко стана толкова бързо, че Володя дори не успя да съобрази, а когато се спусна слей него, беше вече късно. Турецки се втурна в кухнята с пистолет в ръка. Като видя напълно шашнатия поглед на Акимов, счупеното стъкло, от което струеше предутринна свежест, веднага разбра всичко. Махна яростно с ръка, изпсува и рече:

— Да вървим, нямаме повече работа тук. Трябва да викаме групата. Слез да видиш долу. Почакай, докато дойде лекар. Всичко е свършено…

А в това време в стаята Ашот направо беснееше и крещеше. Грязнов едва надяна на ръцете му белезниците. По дяволите! Кой да предположи, че този истерик е способен да направи подобно нещо! Но ако се е дрогирал, а целият му вид намекваше — беше рошав, избухлив, неуравновесен, — тогава много неща стават ясни. Щастие е, помисли Грязнов, че трагедията стана в присъствие на отговорно официално лице, тоест Александър Борисович… Пък и този истерик с мляко около устата… Добре, че успяха да съставят протокол.

На вратата се позвъни рязко, Саша и Грязнов се спогледаха, Турецки окуражаващо намигна и отиде да отвори. Пристигаше дежурната оперативна група. Същата онази, в която преди тринайсет години започна трудовият си път и самият Турецки. Кой ли познат ще е тук, някак отчуждено помисли той…

Турецки доста добре познаваше старши следователя по особено важни дела към Московската градска прокуратура Зименков. Подобно на Саша, той започна кариерата си като стажант следовател и стигна до длъжността на Костя Меркулов — онзи, предишния. Но Костя израстваше бързо в службата и водеше след себе си Турецки, а, изглежда, Алексей Василиевич не е имал грижовен покровител. Остана на мястото си. Само да не си е развалил характера.

Зименков го погледна присмехулно, подаде меката си длан и промърмори доволно:

— Какво се е случило при вас? За какво сме притрябвали ние, грешните, на такива големи хора? Не можете ли да се справите сами?

— Лоша работа, Алексей. Кокошкар. — Саша кимна към счупеното кухненско стъкло. — Извърши персонално скачане. Самоубийство. Подозирам — под въздействие на наркотици. Как да ти обясня, поведението му… не беше съвсем адекватно.

— Вече го видях. Там, долу, заедно с доктора. Наркотици, а? Ще видим, ще видим. Аутопсията ще покаже. Ами тук какво е ставало? Как се оказахте тук?

— Хванахме крадците. На местопрестъплението. Не мина и без стрелба, наистина от тяхна страна. По-точно, от страна на единия, този, който сега е покойник. Вторият е в стаята, с белезници.

— Разказвай… — Зименков проточи глас недоверчиво. — Откога си започнал да ловиш нощем крадци по къщите! Добре, да вървим, Турецки, ще те разнищвам, понеже си действащо лице. И си замесен. Нали не възразяваш?

— Напротив. Всичко трябва да е според закона.

Но като влязоха в стаята, Зименков онемя в буквалния смисъл и безмълвно разпери ръце:

— Здравейте — най-сетне речта му се възвърна. — И този ли е тук! Ама вие какво, досега ли продължавате двамата? Привет, Грязнов!

— Нима се познавате? — направи се на невинен Турецки. — Щом е така, представям на следствието второто действащо лице — собственика на частно детективско бюро „Глория“ Вячеслав Иванович и така нататък. Братко, излиза, че си изостанал от живота. Славка вече е свободен Шерлок Холмс. И доста успешно, ако съдим по днешната му операция.

— Така… — Зименков се обърка. — Нищо не разбирам.

— И на нас още не ни е ясно — усмихна се Грязнов, а Саша допълни:

— Сядай, не се притеснявай, да се опитаме заедно да анализираме. Ще те запозная с нещата. Вече видя третото действащо лице, то е долу, до вече бившия крадец. Наш колега, Володя Акимов, той е от бившите хора на Грязнов, сигурно го помниш. И той като нас в същата степен е в течение, ще ти даде всички необходими показания. Накрая четвъртото, виж го, седи като глупак. — Турецки посочи с пръст Ашот, който се бе свил на стола в ъгъла със закопчани отзад ръце. — Работата е следната. Умишлено убийство от користни подбуди в дома на твърде богат старец колекционер. Като него в Москва има-няма петима. По-нататък: изчезването на зет му, признавам, засега го подозирам силно в убийството и организиране на отвличането на собствената съпруга заради откуп. И най-накрая, отвличането на споменатата жена, тоест незаконно лишаване от свобода — член 126 от Наказателния кодекс. Трябва да знаеш, че откупът е горе-долу среден, само някакъв милион. Долара. Значи ги има, иначе какъв е смисълът? Дреболийка, нали? Стига ли, или да добавя? При Грязнов, в неговото детективско бюро, се намираше и още се намира официален договор с покойника за издирване и съдействие за освобождаването на дъщерята заложничка. А останалото, както се досещаш, ми го сервира Костя, включая вече и покойника долу на двора. Затова, скъпи ми Алексей Василиевич, толкова имахме нужда от теб! — Саша бързо прокара длан по гърлото си и посочи чантите. — Трябва да се протоколират за следствието всички тези богатства, всички вещи, които нашите момчета бяха приготвили да изнасят. Трябва да ни разпитате като свидетели по дело за самоубийство, да оформите в присъствие на свидетели протокол от огледа на жилището и всичко останало. Накратко, да въведете пълен юридически ред. Много се радвам, че точно ти командваш днес дежурната група. А като свършиш, ще вземем с нас този младеж и той ще ни заведе при заложничката.

— Това ли е всичко? — подсмихна се Зименков.

— Малко ли ти е? — Турецки направо се изуми. — Не се бой за скачача и брат му, после ще вземем делото при нас, в Главната. А, още нещо. Не забравяй тези дупчици в стената. Пистолетът е на масата, с отпечатъци, както си е редно. Там са и ключовете от апартамента, рекетьорите са ги взели от заложничката за временно ползване, изглежда.

— Да… — въздъхна Зименков. — Сътворили сте разни дивотии. А сега аз да ви измъквам, големци… Направо не знам какво да правя.

— Нищо особено? — сви рамене Турецки. — Викай твоите и започвай. Можеш да не се боиш за онзи орел. Имаме протокол за разпита на Ашот Гарибян. Ще го прибавиш към делото — Турецки вдигна показалеца си — като чистосърдечно признание. Затова е по-добре да започнеш от нас.

И започна рутинна оперативно-следствена работа, която, общо взето, продължи повече от два часа. Слънцето вече изгря…

Заключиха и запечатаха жилището. Прозяващите се следователи, напълно клюмналият арестант, изморените членове на групата и сънените свидетели слязоха в двора на прохладния утринен ветрец и спряха. Групата им веднага привлече вниманието на неизвестно откъде появилите се ранобудни съседи, които живо се интересуваха кой е стрелял нощес и кой е крещял.

Саша помоли Алексей да даде указание на един от своите хора да се поинтересува дали някой от съседите не е видял как крадците са проникнали в апартамента, да опишат арменците, да разпитат бабите и така нататък. И накрая протегна длан:

— Дай ключовете.

— Защо са ти? — учуди се Зименков.

— Подозирам, че стопанката няма други. Като я докараме, къде ще отиде? В твоя кабинет ли да я доведем? Или в собствения ми дом? Или при бащата покойник? Давай, не се бой, повече нищо няма да нарушим. Ще отидем да огледаме само транспорта им.

Отминаха арката и излязоха на проспекта, където странично върху тротоара под липите чакаше червен мерцедес.

— А, моят стар познат! — позна го Турецки. — Да разбирам ли, че е същият, който е бил откраднат от стопанина? — Той погледна Ашот.

— Наша е колата — заяви мрачно Ашот. — Никой не я е крал. Наша е.

— Разбира се, разбира се — едва не се поклони Турецки. — Между другото, цитирах ви потърпевшия Богданов, нали така, Вячеслав Иванович?

— Абсолютно точно. Старият Константиниди лично ми заяви: колата, червен мерцедес, принадлежаща на зет му Вадим Богданов, е била открадната на завоя от Перхушково към Минското шосе завчера през нощта, по-точно през нощта срещу четвъртък, значи по-завчера. Колата е открадната заедно с намиращата се в нея Лариса Георгиевна.

Турецки многозначително вдигна вежди — излиза, че и Грязнов може да бъде отегчителен, не е лошо Зименков да знае това за в бъдеще. Алексей тихо изхъмка.

— Не сме крали колата! — повтаряше упорито Ашот. — Богданов сам я продаде на Миша за трийсет милиона рубли. Трябваше да ги вземе от откупа. А той си има друга кола, синя жигула.

— А така! — Грязнов подсвирна. — Да, ловко е нагласил работата този мъжага, нали? Добре, да надникнем в колата… Не е лоша!

Оперативните работници обискираха бързо и щателно мерцедеса. В жабката намериха кутийка със спринцовки, ампули с течност и малки пакети с бял прах.

— Така, къде са свидетелите? — кимна Зименков. — Ако обичате, приближете се. Следете изземането. Веднага изпращаме всичко за експертиза.

— И така е ясно — промърмори Турецки. — Значи бях прав. — Той се обърна към Ашот и го хвана за реверите. — Хайде, отговаряй бързо! Миша друсаше ли се?

Братът наведе глава.

— Значи са твои — констатира спокойно Саша.

— Не! — възкликна Ашот. — И добави след кратка пауза: — Друсаше се. Малко…

— Алексей Василиевич, запишете в протокола, моля — помоли Турецки. — Драги господа, смятам, че това е напълно достатъчно. Ако не възразявате, ние тримата с този герой заминаваме с двете коли в Баковка, където според неговите сведения е затворена Лариса Георгиевна. — Той дръпна Зименков настрани и му каза почти на ухото: — Льоша, направи ми една лична услуга. Като се прибереш в кабинета си, позвъни на Меркулов и в телеграфен стил съобщи какво се е случило тук. Много важна молба, изпълни я за мен, бива ли? Ако имаш желание да се заемеш с това дело, мога да те взема в моята група. Костя ще помогне. Е?

— Бог да те пази! — Зименков се отдръпна. — Аз с моите работи не знам как да се справя…

— Помисли. — Турецки присви очи. — Разбира се, у нас не раздават „Герой на труда“, но може да се расте. Или градската прокуратура ти е достатъчна?

— Саша — намръщи се недоволно Зименков, — нали знаеш, мен кариера не ме блазни. Уви, вече не съм на години, когато зреят амбиции и искаш незабавно да ги удовлетвориш. Няма да ми дадат много, а малко не ми е нужно. Гледам нещо друго: нашият скъп Грязнов май наистина е намерил подходяща ниша за себе си. Не е грехота да му завиди човек. Но това между другото. А иначе е герой, навреме хвана този-онзи…

— Ти си преценяваш — сви рамене Турецки. — Това са твои грижи. Ако пък неговите лаври ти пречат да спиш — сподели ги. Аз те познавам, той те познава, мога да подкрепя кандидатурата ти. Винаги се търсят добри ченгета, нали знаеш. Хайде, довиждане. Ще се видим. И не забравяй за Костя.

— Успех, момчета.