Фридрих Незнански
Опасно хоби (40)

38.

Вече втори час в кабинета на Романова заседаваше „генералният щаб“: тя самата, Меркулов, Турецки и Грязнов. Двете версии, изложени от Саша, бяха до такава степен одъвкани и осмукани, че по костите им не остана живо месо. Но имаше множество въпроси, на които още никой не можеше да даде разумен отговор.

Малко след осем Турецки някак спонтанно позвъни в кабинета си, но телефонът даде свободно. „Свършили ли са вече?“ — учуди се той, като познаваше точността на Кругликов и огромното количество въпроси, които трябваше да обсъдят с Бай. Тогава звънна на Льоня вкъщи и чу бодрия му глас:

— Привет. Как мина срещата?

— А, ти ли си! Каква ти среща… Отначало си припомняше дълго, после започна да назовава картини и автори, като се объркваше някак странно, а това не е характерно за един познавач. Саша, стори ми се, че това е най-обикновена лъжа. Или не е познавал добре колекцията, или лъжеше, като изреждаше предимно незначителни неща от типа на етюдите на Коровин. А както е известно, от тях има хиляди само в московските антиквариати. Спомни си етюдите на Степанов, трябва да го знаеш — зимна вечер, лосове край копа сено, после Сергей Иванов, нещо от кримските етюди на Лентулов, авторски копия на „передвижниците“, художниците от петербургското обединение „Мир изкуства“, малко от авангардистите. Така и не разбрах защо е трябвало да се ограбва такава колекция. Наскоро бях на вилата на един приятел в Сенеж, там художниците имат творческа база. Та собственикът на вилата, която моят приятел е наел, е облицовал с два такива етюда две от външните стени, макар и под навеса. Попитах го защо е това варварско отношение? И знаеш ли какво ми отговори човекът? Предлагал ги на разни музеи, дори безплатно — не ги щат. Няма къде да ги пазят. Представяш ли си? Не, не мисля, че са убили Константиниди за такава колекция. Въртях, суках, някъде в седем и нещо, когато вече бяхме плувнали в пот, реших да му покажа списъка, който намерихме в сейфа на дядото. Мислех, че Бай ще получи удар. Поиска вода. Цялата гарафа замина. И изведнъж се сети за някакви неотложни работи, каза нещо за „Роял“ или за „Виолончело“ — имало такъв нощен клуб — и трябвало спешно да отиде. Уж имал уговорени преговори, а щял да забрави. Пуснах го, разбира се. Разбрахме се утре от сутринта да продължим играта. Даде честна дума, че няма да ме подведе. А как е при теб? Имате ли напредък?

— Добре, Льоня, благодаря… Имаме, разбира се. Утре ще говорим.

— И още един любопитен детайл за теб. Нали помниш, че оня списък беше дълъг, а за Бай аз направих по-кратък. И накрая започнах да подхвърлям, че Лариса Георгиевна е жива, слава богу, и вече си е спомнила едно-друго. И започнах да изреждам Кандински, Шагал, Малевич. И Бай веднага си „спомни“, че ги е виждал у дядото. С две думи, оплете се в лъжи. Виждам, че нашият списък му подейства потискащо.

— Как ли ще реагира, ако му покажеш пълния списък? Най-накрая днес го намерихме с помощта на Лариса в сейфа на баща й.

— Как! — възкликна Льоня. — Наистина ли? Браво на вас! Утре ще му го покажа!…

Саша затвори телефона и рече:

— Има новини — и предаде съдържанието на разговора си с Кругликов. — Готов съм да се хвана на бас, че Виталий Александрович ще забрави обещанието си — вече на себе си каза Турецки.

— Защо? — навъсено попита Меркулов.

— Сърцето ми подсказва — промърмори Саша.

— Какво толкова ти подсказва? — настояваше Меркулов.

— Бай си стяга куфарите. Както разбирам, има виза. Няма защо да лети с бизнес класата. Но може да замине на Изток с влак. Само не знам от коя гара. Най-вероятно от Киевската. Утре ще му хванем цървула. Но нямаме повод да го задържаме сега. Виж, ако пръстенцата на скъпия Андрюша покажеха нещо необикновено. Но вече е късно, народът спи, само ние бодърстваме.

— Сега ще проверим… — Романова решително грабна слушалката, но след няколко сърдити сигнала и собствени убийствени реплики, се съгласи с общото мнение: от началото на великата перестройка в обществото народът свято почита свободното си време. Волю-неволю оставиха за утре отговора на интересуващия ги въпрос, който в същото време можеше да се превърне в основен.

Имаше нещо малко, което не даваше мира на Турецки.

Първо: на кого предпазливият Константиниди е могъл да отвори безпрепятствено вратата?

Второ: защо Бай не страда достатъчно силно за изгубения си милион долара?

Накрая трето: какво ли е имало в големия куфар на Богданов и защо Кисота е тръгнала да го изпраща лично на летището, заобикаляйки митническата проверка?

От тези три компонента можеше да се роди истината.

— Грязнов — попита неочаквано Турецки, как изглеждаше сутринта Богданов? По-точно: с какво беше облечен?

Слава изведнъж засия.

— Умен въпрос! Слушайте сегичка! — изимитира той любимия израз на Романова. — Извинявай, Шура. Сутринта беше със светъл костюм — кремаво-жълтеникав, спомням си. А на излизане от къщи?… Сега ще звънна на Акимов.

Грязнов избра номера на Володя, който си почиваше вкъщи след нощното дежурство в болницата, и му зададе въпроса си. После каза: „Аха“ — и му пожела лека нощ.

— Тъмносив.

— Слава — попита Турецки, — били сте там няколко часа. Лариса не се ли разтършува из шкафовете?

— Не й беше до това!

— Късничко е вече — замислено се обади Меркулов. — Но би трябвало… Саша, казваш, че твоята Кисота надничала в куфара му?

— Надничала е. Но запомнила многото ризи.

— А колко костюма може да има този джентълмен?

— Много, Костя. Толкова нямаме ние тримата.

— Добре. Има вероятност…

— Предлагаш да ходим сега на „Комсомолски“?

— А защо не? — някак обидено се намеси Меркулов. — Едва ли Лариса Георгиевна спи, може да вземем ключовете. Ще подпиша ордер за обиска. По-нататък е въпрос на техника: организираме групата в нашата къща, грабваме документа, свидетелите са на място и хайде. Както на младини. А? Целите са ясни, няма много да се ровите… Но трябва още да помислим.

Турецки започна да скучае. Меркулов забеляза веднага и попита язвително:

— Ами да, вие с твоя приятел работите заедно главно нощем, нали така?

— Добре де, няма — въздъхна Саша и нагло намигна на Грязнов. — Щом ни е толкова принципен шефът, да хукнем по жени.

— Побесняхте ли? — пак изтърси Романова и се задави я от възторг, я от възмущение.

— Не одобрявам — свъси вежда Меркулов — нито действията ви, нито хода на мислите ви.

Турецки и Грязнов се засмяха. Костя и Шура се спогледаха, после той ги погледна с абсолютно наивни, неразбиращи очи. А те не можеха да спрат.

— Какво, нещо неприлично ли казах? — почти се възмути Меркулов.

Саша кимаше през сълзи, Грязнов си бършеше очите с ръкава на ризата си.

— Костя, ти не знаеш, разбира се… Има такъв виц… — Турецки най-сетне се успокои и започна да разказва, като от време на време просто изквичаваше. — Млада учителка предава урок. Предлага на калпазаните си петокласници да й задават гатанки. Става Петя и пита: това е вкусно и сладко, слагаш го в уста — само с три букви. Умната и съвременна учителка машинално изръсва думата, която знае. Класът ще се скъса от смях. Тя недоумява, а Петя укорително съобщава: изобщо чай, но ми хареса ходът на вашите мисли.

— Негодници — поклати глава Меркулов и се усмихна, — нищо не можеш да им кажеш, за всяка буква имат по един виц. Има ли нещо свято за вас?

— Има, Костя. — Турецки вече се успокои. — Проклетата ни служба. И скъпото ни отечество…

— Е, момчета, щом сме почнали така, време е да си ходим. Да си тръгваме. А утре по-раничко ще се срещнем, ще обсъдим на свежа глава и тъкмо ще получим заключенията от експертизата и дактилокартата от първи спецотдел. Поговорката гласи, че утрото е по-мъдро.

— Може да е така — отбеляза Грязнов, докато слизаха по стълбите с Турецки, — но според мен е по-добре да рискуваме днес.

— А защо мълча? — учуди се Саша.

— Нали видя, всичко са решили за себе си без нас. А Костя го направи от порив, това е просто рецидив, тъга по младостта.

— Добре, господин психолог. С коя кола ще тръгнеш?

— По принцип, с моята. Едва ли Бай ще мисли за мен след днешното преживяване.

Ако знаеше Турецки колко греши…