Фридрих Незнански
Опасно хоби (50)

48.

Силните удари най-често угнетяват слабите хора. Сергей Полунин, човек рязък и за някои неща безапелационен, мислеше, че така ще стане и с Лариса Георгиевна. След всички трагични премеждия — и тази нощна история! Когато отиде на сутринта да й обясни, че е необходим още един щателен оглед на апартамента на „Комсомолски проспект“ — уж за по-просто не спомена думата обиск, — очаквал да види изплашена и изморена жена, но по неговия израз, бил разочарован. За хубаво. Лариса Георгиевна била още слаба физически, но много дейна духовно. Веднага заявила, че не възразява срещу обиска, но поставила задължително условие да присъства онзи „оперативен работник“ — дори термина усвоила, — който я спасявал и вчера бил в апартамента. „Турецки ли? — попитал Полунин. — Но той сега разпитва Бай. И не е спал цяла нощ. Впрочем и него едва не са го взривили миналата нощ. Във всеки случай колата му е изгоряла напълно.“ Тоест казал й всичко, което знае. „Не, настоявала Лариса, не следователя, а втория, един риж.“ „А, Грязнов? — сетил се Полунин. — Можем да му звъннем, ако е вкъщи.“

Полунин позвъни на Грязнов и без да разбира хумора, предаде дословно молбата на домакинята. Слава отначало се смути, но после съобрази, че Лариса просто иска човешка душа край себе си, а не този грубиян Полунин, който говори с хората отвисоко, сякаш им се подиграва. И обеща да отиде.

Срещнаха се край дома на Лариса, която пристигна придружена от охраната, Полунин, оперативния работник и един криминолог. Тук Грязнов научи всички подробности за нощните произшествия на двете места.

Към всичко свързано с името на Бай Лариса бе непонятно равнодушна. Нейната ненавист сега бе концентрирана върху друго име — Вадим. А какво общо има Грязнов? В нейните представи той се асоциираше с конкретни действия, насочени срещу убиеца, освен това — единствено той разговаряше с нея на нормален човешки език. С изключение на възрастния господин със странна, но явно генералска униформа, който с нещо напомняше баща й, но преди години, когато бе по-млад.

Качиха се в апартамента и Полунин обясни на стопанката целта на следствените издирвания. Първо, трябва да се установи какво е изчезнало заедно с отпътувалия за Будапеща бивш съпруг, второ, трябва да се намери всичко, което може да бъде свързано по някакъв начин с подготвеното от Богданов престъпление спрямо жена му и тъст му.

Групата на Полунин започна да претърсва нещата, събрани в чантите на бандитите, а Грязнов се зае с гардеробите. И веднага успех! Той попита Лариса, седнала насред голямата стая в едно кресло, с какво е бил облечен Богданов в деня на отвличането й.

— Има един светлосин джинсов костюм.

— Този ли? — показа Грязнов.

Лариса погледна и кимна. И си спомни със странна смесица от ужас и интерес последните им прегръдки на килима в гостната на вилата, когато той вече всичко е бил планирал, но се правеше, че страстно я обича.

Панталоните бяха оклепани с жълта глина почти до коленете. Слава ги предаде на експерта криминалист и помоли да сравнят със следите от обувки, с каквито бе пълно в жилището на Константиниди. Скоро дойде ред и на костюма с пясъчен цвят, с който Грязнов засече Богданов през първата половина на злополучния петък. При обиска на джобовете намери лист хартия.

Това бе разписката, издадена на Богданов от Бай. Забравил ли я е? Или нарочно е оставена, защото е предвиждал последствията? Нелек въпрос. Подарък за Турецки.

Полунин откри навити на руло картини и ги разтвори на пода, като помоли Лариса да ги погледне дали нещо не е изчезнало.

— Тези неща не представляват голяма ценност — каза тя и изведнъж очите й зашариха по лежащите платна. — Чакайте, а къде е… Вячеслав Иванович! — извика тя на Грязнов. — Погледнете, ако обичате надстройката в антрето, там има един планшет… Да, голям, черен.

Слава си спомни, че го видя в ръцете на Вадим, когато той излизаше от Константиниди.

— Мерзавец… Та това… Там беше Дега!

И тя веднага отиде до тоалетната си масичка в спалнята. Извади и пусна на пода едното чекмедже, разпиля козметиката по килима. След това полетя второто чекмедже — с кутийките парфюми. Най-накрая извади най-долното чекмедже и си пъхна ръката отдолу, под дъното. И намери неголяма папка, някъде към трийсет на четирийсет сантиметра. Седна на леглото и въздъхна облекчено.

— Извинете, какво е това? — поинтересува се Полунин и дръпна папката от ръцете й, но Лариса се отмести и здраво я стисна до гърдите си. Полунин чак се обърка и въпросително погледна Грязнов.

— Лариса Георгиевна — започна меко Слава, — от какво се страхувате? Ако го има в каталога на Георгий Георгиевич и всичко е законно — то е ваша собственост, никой не може да ви я отнеме. Ще я покажем на Кругликов, той ще даде заключението си и папката ще се върне при вас. Давам ви честната си дума.

Лариса погледна със съмнение Грязнов и без желание подаде папката с думите:

— Татко ме беше помолил да я пазя като най-голямата ценност. Моля ви и се надявам… Обещахте.

Слава отвори папката, сложи я на масата, взе няколко пожълтели листчета с рисунки и погледна въпросително към Лариса:

— Кой е рисувал това?

— Микеланджело… Дюрер… Рембранд… Тези имена говорят ли ви нещо?

— Твърде много — спокойно и солидно отвърна Грязнов. — Хайде заедно да опишем броя на рисунките, авторите и какво е нарисувано, за да няма после съмнения.

Описанието на дузината рисунки отне петнайсет минути. Толкова трая почистването на помещението. Някъде около два часа Полунин реши, че може да тръгват.

— Лариса Георгиевна, нищо ли не искате да си вземете? Вчера не ви беше до това, много ясно — състрадателно заговори Грязнов, а Полунин отбеляза за себе си: рижият умее да говори с жени.

— Да, с ваше позволение, ако ме почакате, бих искала да взема някои неща… дрехи… козметика… Може ли?

— Естествено! — зарадва се Грязнов. Щом жената заговори за козметика, значи работите се оправят. — А аз може ли да се обадя по телефона?

— За бога. Може да пушите. — Тя се обърна към останалите. — Ако искате, в бара има алкохол. Заповядайте.

Отказаха се от алкохола, макар и със съжаление. Но запушиха с удоволствие.

Грязнов избра номера на Турецки.

— Слава, ти ли си? Откъде? — обади се самият Турецки.

— От Комсомолски проспект.

— Така ли? А аз мислех, че си отспиваш. Кой вятър те завея там? Да не си научил за моята жигула и да си хукнал да гледаш? Вместо да съчувстваш малко на приятеля си…

— Тук сме с Лариса Георгиевна. Командва Полунин.

— А ти?

— По нейна лична молба.

— Винаги съм твърдял…

— Престани — прекъсна го Грязнов, без всякакво уважение. — Намерихме някои работи. Можеш да благодариш предварително.

— И какво?

— Костюми, следи, разписката на Бай, сведения за откраднатия Дега. — Грязнов се обърна към Полунин: — Правилно ли го казах? — Той му кимна и Слава продължи: — Именно Дега, както чу. И накрая няколко рисунки. Ценни според мен. Ще ги покажем на Кругликов.

— Кои художници?

— Най-различни… Този… Микеланджело. После Тициан, нали? Ами Дюрер, кой още? Рембранд и други. Защо млъкна?

— Може ли да повториш? — почти ужасено попита Турецки.

— Какво толкова? Мога, разбира се.

— Ах, ти, рижо магаре! Знаеш ли поне за какво говориш?! Боже! С кого дружа през целия си съзнателен живот?!

— Какво искаш наистина? — Грязнов почти се разсърди. — Лариса Георгиевна ще си вземе необходимите неща, козметики разни, и заминаваме на „Староконюшени“. Предупреди Кругликов, че има нещо по неговата част. А какво става с Бай?

— После, Слава, после! Чакам ви на „Староконюшени“! А за козметиката — добре го измисли, винаги съм ти вярвал!

— Но аз…

„Ту-ту-ту“ — отговори слушалката.

Докато Полунин и колегите му щателно претърсваха всеки сантиметър от жилището на Константиниди и преравяха вехториите от надстройката в антрето, Лариса старателно мръщеше чело и си спомняше кътчетата, които биха могли да крият тайните на баща й. За надстройката се сети неочаквано: веднъж баща й каза, че има творби, за които музеите на съвременното изкуство биха дали много. И сега тя с нетърпение наблюдаваше как Грязнов, стъпил на табуретката, подаваше на колегите си някакви прашни чували, стари кошници, сгънати платнени куфари. Отваряха, оглеждаха, но не намираха картини.

— Край! — отсече най-сетне Слава. — Ама че прахоляци! От векове! Лариса Георгиевна, на ваше място здравата ще се накарам на Полина! Макар че как ли ще стигне тук?

— Нямаше ли нещо карирано?

— Чакайте! Кариран? Ето го!

— Не, трябва да е червен… — вече без всякаква надежда каза Лариса, защото си спомни как веднъж пошушна на Вадим, че май баща й наистина е остарял: започнал е да си крие картините сред боклуците в надстройката. Но Димка сякаш не прояви никакъв интерес, нищо не попита… Нима е запомнил негодникът?! Какво да се прави, сама си е виновна…

В това време Турецки, седнал зад писалището сейф, заедно с един плешив експерт от Научно-техническия отдел, разглеждаше благоговейно рисунка след рисунка, обръщаше листата и изучаваше надписите на немски върху малките бандеролчета, залепени на гърба на всяка от тях.

— Тези неща се наричат при тях атрибутивни етикети, ако не бъркам — рече плешивият експерт. — На кого принадлежат, откъде са взети, номер и дата. Кругликов знае по-добре, той ще каже как е правилно.

Турецки не знаеше немски, въпреки това разбра, че например тази рисунка с надпис „Кранах“, направен с молив на руски, макар едва да се вижда, е принадлежала на Дрезденската картинна галерия, на еди-кой си кабинет или стая и през 1942 година е имала номер 17043/4. И така на всяка рисунка.

На вътрешната страна на папката пък имаше лилав печат на ленинградския Държавен музей Ермитаж, мастилен номер 970351 и също дата — 1950 г.

Хубава работа! Излиза, че тези рисунки на велики майстори са откраднати от немците през четирийсет и втора година! После се озовават при нас, в Питер, и вече оттам по някакъв таен или може би съвсем не таен начин попадат в ръцете на Георгий Георгиевич Константиниди, който дори не ги пази при себе си, а у дъщеря си, в тайника на тоалетката й. Криминале!

Лариса не можа да каже нищо убедително по този повод. Просто баща й предал тази папка, когато купил ореховата спална гарнитура за нея и мъжа й. Чекмеджетата на тоалетката се отваряли по този странен начин — като се започне от горното. На дъното на най-долното имало тайник за папката. Лариса не била казвала на никого за това, баща й бил категоричен, като я предупредил, че в тази папка е бъдещето й. Но ако не беше тази трагедия?…

Ясно е, че най-вероятно папката се е озовала по нечестен на чин в тайника. Добре поне, че знаят произхода й. Има печат, дата, номер. Значи трябва да се обърнат към Ермитажа.

Турецки забеляза, че Лариса Георгиевна е разстроена от нещо, затова не пропусна да прояви учтивост и попита за причината.

— Изчезнали са — някак отчуждено отвърна Лариса.

— Нещо ценно ли?

— Да — въздъхна тя. — Седем платна. Кандински, Малевич и Марк Шагал. Баща ми много се гордееше с тях.

— Но как е могло да стане? Нима крадците са знаели?

— Ами… можеше да знае само един „крадец“ — с презрение отвърна тя. — Богданов, дано го пипнат…

— Може би точно тези платна са станали причина за гибелта на баща ви? — предположи Турецки, като гледаше към Грязнов.

— А това за какво му е било? — Тя махна пренебрежително с ръка край празната стена. До перваза имаше камара с рамки. — Не му ли стигна Дега?

— Но ние намерихме Дега — възрази Турецки.

— Как? — очите на Лариса се разшириха и учудено погледнаха към Грязнов. Къде? Защо не ми казахте?…

— Нищо не съм знаел, кълна ви се! — Грязнов притисна длан до гърдите си.

— Нямаше как да знаеш — усмихна се Турецки. — И Дега — вашия или някой друг, и Едуард Мане, и две рисунки на Сезан, и Гоя, и други работи. Намерихме ги у Виталий Александрович Бай. Нощес. На летището, когато се канеше да излети за Австрия. Впрочем, без да е минал митническа проверка. Такива ми ти работи, господа!

— Нали те питах! — едва не се примоли Грязнов.

— Нямаше време, Слава! Казах ти: после. Ето че сега научи. Така че, Лариса Георгиевна, можете вече да не се тревожите за Дега. Сега просто изучаваме произхода му. Не на художника, естествено, а кой е бил предишният собственик на платното и как е попаднало тук.

— Ясно — рече иронично Грязнов. — Аз си спя, а ти сам… Това ми било приятел! Представяте ли си, Лариса Георгиевна! Толкова години сме работили заедно.

Турецки разбра, че сега Слава просто отвлича вниманието на домакинята от доста тъжните й мисли за загубените за нея платна. Завинаги. Защото едва ли е била „чиста“ историята на получаването им от стария колекционер. По всяка вероятност Лариса не може да не го знае. Но сега по-добре тайната да е у приятел, отколкото у противник. Слава е прав. И трябва да го подкрепи.

— Лариса Георгиевна, още нещо не съм ви казал. Според моето просветено око вече сме открили убиеца на вашия баща. За съжаление късно. Това е същият човек, който миналата нощ направи опит за покушение над вас. Но все пак успя да взриви колата ми и да сложи под вратата ми адска бомба. У вас не му провървя — охраната се оказа бдителна. Между другото, един от милиционерите е ранен. Защо гледате така? Да, както го представи Бай, това е помощникът му, шофьор и личен телохранител, с право да носи огнестрелно оръжие. Бай ни уверява, че не само не е знаел нищо подобно, но дори не се е досещал. Сега работим с него. Интересно ли ви е?

Но Лариса мълчеше и гледаше с широко отворени от учудване очи, а от време на време местеше погледа си върху Грязнов.

— Да, още един малък въпрос, но мисля, че не е трудно да го разрешим. Къде е втората ви кола? Както разбираме, Богданов е продал мерцедеса на арменците, получил е пари за това. Струва ми се, трийсет милиона рубли. Арменците са в следствения арест, но за съжаление ще можем да говорим за мерцедеса едва след процеса, когато съдебните изпълнители се заемат с възстановяване на щетите. Нали сте имали и жигули? Слава, Богданов с каква кола се разхождаше в петък из Москва?

— Сега ще видя. — Грязнов бръкна за тефтера си.

— Седмица, сива на цвят, четирийсет, петдесет и четири, МН — небрежно каза Лариса. — Това е моята кола. Той си караше мерцедеса. Наистина, къде е тя?

— Мога само да се досещам, но по-добре да звънна на момчетата в отдел „Издирване“ на КАТ, да им дам примерно описание. Но мисля, че трябва да търсим колата или на платения паркинг край Шереметиево-2, или при изпращача му до летището. Слава, ето ти телефона, попитай сам. Неловко ми е, нали разбираш. — Той сви рамене. — И за оная дама ми е жал. Като погледнеш, всички са я пратили на кино от шест до пет.

Грязнов прочете номера и попита:

— Уточни района.

— Министерство на културата.

Грязнов се удари по челото и това му придаде толкова хлапашки чар, че Лариса се усмихна.

— Няма въпроси! — Грязнов вдигна слушалката и попита Саша:

— Как се казва?

— А-лев-ти-на-фи-ли-мо-нов-на — без да спира, произнесе на срички Турецки и шумно въздъхна. — Да повторя ли?

Но Грязнов само махна отчаяно с ръка. След минута чуха:

— Може ли да извикате на телефона Алевтина Филимоновна? Ах, това сте точно вие, много ми е приятно. Извинете, какво е станало с гласа ви? — Слава се обърна към Турецки сякаш за разяснение, но Саша го успокои с движение на ръката. — Ах, главата?… Ясно, тогава ще се постарая да бъда кратък… Не, по-добре сега. Фамилията ми е Грязнов, колега съм на Александър Борисович Турецки, познавате ли го? Чудесно. Позволете да уточня, уважаема, не сте ли в течение къде може да се е дянала колата на избягалия с ваша помощ зад граница Вадим Богданов, която е собственост на законната му съпруга? Ах, нима? Вижте колко романтично! Разбирам… и съжалявам… Кога ще обичате? Още сега? Чудесно. Тогава ще изпратим нашия сътрудник… с документ, как иначе, и вие ще я предадете. Кой кабинет? Благодаря ви, уважаема.

Грязнов тресна слушалката, изтри потта от челото си и се усмихна широко:

— Ах, момчета, както казва моята любезна Нина Галактионовна, пълен туш! Подарил я бил, подлецът! А?… Саша, кого да изпратим? Не ми се иска да я виждам.

— Нека моят шофьор да отиде с някой от вашите и да я докара. И да й пъхне под носа тапията си. Ще й бъде от полза. Това е началото, старче. Ако се разкрие измамата с Федералната служба за сигурност, нали разбираш, могат да я изпъдят от работа, глупачката.

Когато Грязнов излезе, Лариса се обърна към Турецки и го погледна с такива очи, че му стана неудобно. Но, изглежда, това й беше навик — просто благодареше за направената й услуга.

В стаята влезе Полунин.

— Е, Александър Борисович, да свършваме ли? Да си призная, омръзна ми.

— Напълно съм солидарен с вас, Сергей Виталиевич. Да помогнем на домакинята. Тези боклуци ще ви трябват ли? — Турецки кимна към кухнята.

— Ще ги изхвърля, оставете. После.

— Тогава ще ви помоля официално да посочите в протокола — вие не само сте потърпевша, но и граждански ищец — всички откраднати и прочие неща. През това време ще докарат колата ви. И си тръгваме. Сергей Виталиевич, отивайте да си вършите работата. За изчезналите картини ще съобщя и в Интерпол, може изведнъж да се намерят в някоя страна отвъд океана. Авангардистите, казвате? Никога не съм предполагал, че толкова високо се ценят сред съвременните познавачи на живописта. Впрочем моето отношение към изкуството е половинчато.

— Александър Борисович — тихо попита Лариса, — казахте, че сте намерили убиеца… но това не е важно. А какво ще стане с Богданов?

— Мисля, че не е могъл да бъде прекият изпълнител. Има неща, разбирате ли, достъпни само на професионален убиец. Андрей Беленки е бил такъв професионалист. Два пъти съден за убийство. А Богданов според мен е бил съучастник, помощник, посочил адреса. Някой от близките ви е трябвало да позвъни на баща ви, иначе той просто е нямало да отвори. Не съм ли прав?

— Баща ми познаваше този Андрей. Неведнъж е идвал заедно с Бай. И тук са се качвали, в апартамента. Бай носеше в джоба си само пачка долари, никога нищо друго.

— Почакайте, излиза, че ако, да речем, Бай позвъни на баща ви и каже: сега ще дойде Андрей, Георгий Георгиевич щеше ли да го пусне вкъщи?

— А защо не?

— Сергей! Къде е разписката на Бай?

— Ето я. — Полунин извади от папката лист хартия с огладени гънки. — Какво, съмнения ли се появиха?

— И то какви… Лариса Георгиевна, скъпа, помогнете на Сергей Виталиевич, ако обичате. Много е важно. А аз ще запаля, с ваше позволение, и малко ще помисля.

— Моля. Ще ви донеса пепелника. А не искате ли да хапнете?

— Благодаря, пил съм днес кафе…

Върна се Грязнов. И Турецки го почна от вратата с въпроси:

— Заминаха ли?

— Момент. — Той погледна през прозореца. — Не са още, защо?

— Спешно ги спри! Извикай, ще тръгна с тях.

— Какво се е случило?

— Няма ли да се караш?

— Не. И?

— Нова версия, старче. Да благодарим на Лариса Георгиевна. Добре, привършвайте тук, нека охраната да остане, а вие — на „Петровка“. Като пристигна, ще разкажа.

Грязнов изпрати Турецки до площадката пред асансьора и попита тихо:

— Какво става все пак?

— Чете ли разписката на Бай?

— Е?

— Искаш ли да ти кажа! Какво пише Бай? „Аз, този и този, на еди-коя дата получих от еди-кого си картина на Мане и две рисунки на Сезан, които той ми достави според предварителната ми уговорка с Г. Г. Константиниди. Точка.“ Нито дума за един милион долара. Защо? Защото не му ги е дал. Може да е платил на Вадим за Дега, за какво ли не още, но не е дал милиона, а преживяваше пред нас за очи. Заради мен преживяваше. Схващаш ли? Слава, или се побърквам, или наистина напипахме нещо. Оказва се, че дядото е познавал добре този Андрюша — ето го отговорът. На свой ред Бай е знаел, че Вадим спешно заминава за чужбина. Защо да дава милиончето на Вадим? Можел е да измами дядото, да каже, че му изпраща милиона. А вместо милиона изпраща убиеца, своя Андрюша. Тогава всичко съвпада. Използвал е Вадим като примамка. За да стовари после всичко на този кретен. Но за това може да ми разкаже Кисота и никой друг.