Фридрих Незнански
Опасно хоби (52)

50.

От трите си въпроса Турецки получи отговор на два: на кого е отворил вратата Константиниди и защо така фалшиво страда Бай за изгубения си милион. На третия — какво е имало в куфара на Богданов и защо Кисота сама хуква да го изпраща на летището — има отговор, но не изчерпателен. Виж как се сепна тя, когато стана дума за милиона! Вадим сигурно е носел нещо със себе си — може да са били парите за Дега, може да са и седемте платна на Кандински, Малевич, Шагал. Ако отпечатъците в кухнята се окажат неговите. Но това ще каже експертизата. И то още днес.

Ако не се появят никакви нови обстоятелства, следствието за умишленото убийство на Константиниди от користни подбуди може формално да приключи във връзка със смъртта на убиеца. Но не всички обстоятелства са ясни, уви. Значи е раничко да приключват следствието.

А пък за откраднатите картини — има още много неизвестни по този факт. Не е ясно кога и къде ще излязат наяве. Разследването може да продължи с месеци.

Още един епизод от това следствие по член 117-и и 126-и: незаконното лишаване от свобода и изнасилването на Лариса Богданова. Естествено, ще има проблеми на съдебния процес, когато цялата тази паплач започне в хор да се отказва от предишните си показания, за да спаси Ованесов. Турецки си представяше колко още ще трябва да изтърпи бедната Лариса Георгиевна. Особено ако у адвоката на Ованесов липсват дори първоначални наченки на човешка порядъчност и се стреми изключително към големия доларов хонорар.

Открито е оръжие. Съшата ситуация. Сигурно ще се намери „спасител“, който срещу голямо възнаграждение ще започне да твърди в съда, че уважаемият чичо Гурам решително няма никакво отношение към тези сандъци. Всичко ще стоварят например на покойния Гоги. Или на някое от „момчетата“. На братята Гарибян ще лепнат отвличането на жената на Богданов, а Ашот ще получи най-голямото наказание. За да не подвежда друг път чичо си. Или ще го очистят още преди процеса.

Убийството във Фрязино. Доказателствата сочат: това е дело на Погосов. А той къде е? Може би някъде в Карабах. Или в Ереван.

И какво? Финита ла комедия?

Не, остават още Бай и неговите „картинки“ от колекцията на Константиниди. Остава папката от Ермитажа. С други думи, засега остава непознатата биография на стария колекционер, избрал си след войната такова хоби. Много опасно хоби. Защото, заквасено с кръв, то и свършва с кръв.

Ето с такива мисли Турецки се яви в МУР, право в кабинета на Романова. Но тя не беше там. Та сега е обедна почивка! Саша съвсем забрави, че всеки нормален човек трябва да се храни. По-рано ходеха отсреща, в ресторант-градина „Ермитаж“, но сега частниците доведоха нещата до такова положение, че там не е по джоба на обикновения човек. Започнаха да ходят в кафенето на „Петровка“, също частно, но поне по-щадящо. Новият директор, по-точно собственикът, Саид Ахмеджанов — или татарин, или азербайджанец, — постъпи разумно. Предостави заведението си на МУР в обедните часове и не сбърка. Обедите тук са доста вкусни и не са разорителни за милиционерския джоб, но и самият Саид има сигурен покрив над главата си: не се страхува от рекетьорите. А никого не интересува как и с какво храни в останалото време московчани и гостите на столицата.

Турецки тръгна за кафенето и не съжали. Там видя всички, които му трябваха, включително и Романова.

Като го забеляза, тя му махна с ръка: сядай. На отделна маса, в ъгъла, бе цялата му група от трима следователи и Грязнов. Те хапваха пирожки с месо и ги прокарваха със силен ароматен бульон. Саша ги поздрави и седна срещу Романова.

— Сядай, Саша, откога не си ял нормално. Вземи бульон, пирожки. Браво на Саид, готви и вкусно, и евтино. После ще разказваш.

Турецки почувства, че е зверски гладен. Затова поръча на чернокосия келнер по две порции от първото и от второто. И люта салата по азербайджански. Дори не точно салата, а смес от огромно количество плодове и зеленчуци — зеле, ябълки, патладжани, цвекло, чушки, краставици, моркови, лук, чесън, домати и маса разнообразни треви. Блюдото се нарича хяфтябеджар. И всичко е мариновано. В горещината, към горещите пирожки, плувнали в мазнина, към бульона — по-хубаво не може да се измисли.

Романова помръдна нос: я виж ти! После, когато донесоха поръчката и Саша започна да се храни, подхвърли уж между другото:

— Не намерихме никой, който да е свързан с изготвянето на бомбите.

Турецки поклати глава.

— Той не ги е правил тук.

— Нали ходихте с Никита във Фрязино да тарашите?

— Точно там трябва да се търси.

— Добре, яж, не се отплесвай, а аз ще тръгвам. Благодаря, Саид. — Тя кимна на дебелия човек с кавказко-азиатска външност, застанал на мокрия бар.

Той се поклони с достойнство.

Щом Романова излезе, Грязнов си взе чашата с портокалов сок и веднага се премести при Турецки.

— Взех я, дадох ключовете, сега обядвам — докладва Турецки, без да дочака въпросите.

— Научи ли?

— Аха.

— Хайде яж. Няма да ти преча. — Но като сръбна от сока, продължи: — Експертът излезе със заключение. Стъпките от обувките, които ни интересуват, принадлежат на гащите. Тоест на Богданов. А какво е правил в кухнята?

Турецки така погледна Слава, че той се задави със сока.

— Ти от коя страна се катери до надстройката? От коридора или от кухнята?

— От кухнята е по-удобно.

— Правилно. Той бързо е разбрал същото.

— Кога?

— Ще ме оставиш ли да си доям?

— Толкова си поръчал, че никога няма да свършиш…

— Знаеш ли как наричат такива рижи като теб?

— Извинявай.

Саша отмести едната чиния и взе следващата. Но преди да започне новата порция с пирожки, каза:

— Не може да са били там по едно и също време. Богданов и Беленки. Защото ти си засякъл втория на вилата на Бай. На пода, където е строшено пенснето, има следи от обувката на Богданов. Значи е бил в апартамента, но по-късно, след като сте го изпуснали с Володка. Към шест часа. Старецът вече е бил мъртъв, и пенснето му се е търкаляло на пода. При жив собственик мястото му е на носа, нали? Ако извика милиция, значи веднага да падне подозрението върху него. А той си е точил зъбите за чужбина. Знаел е къде са Шагалите, Лариса сама си спомни, че е знаел, че са скрити между боклуците, нали я чу. Ще добавя от току-що постъпилите сведения. Бай е помолил Кисота с всички сили да забави Богданов в Москва поне с два дена. Защо? За да бъде намерен трупът и да хванат Вадим, така да се каже, с вещественото доказателство. Но все едно, трябва да го търсиш. Край. Нито дума повече. Храносмилай и моите думи.

 

 

Съвещанието в кабинета на Романова бе пределно кратко. Обобщиха резултатите от двата работни дни, изслушаха съображенията на Турецки и приеха план за по-нататъшните действия.

Всички арестувани по делото на Ованесов бяха разпитани, всички, освен Ованесов признаваха вината си. Той започна да отрича и искаше среща с адвокат. Ще почака, не е господар. Всички можеха да получат обвинение за групово изнасилване и незаконно лишаване от свобода. На някои предстоеше да се добави и опита за убийство на Лариса Богданова. Но по член 218/1 (незаконно съхраняване на оръжие) трябваше да се търси източникът на огнестрелното оръжие и боеприпасите. И Романова предложи на Зименков да отиде за целта в Ижевск.

Показанията на Лариса Богданова бяха повече от красноречиви и насилниците не биваше да чакат снизхождение.

Против Погосов бяха събрани предостатъчно материали, обявен бе за федерално издирване. Сега предстоеше Поляков да направи още един целенасочен обиск в гаража и имението на Ованесов, за да открие следи от пиротехническа дейност.

Според Турецки делото за убийството на Константиниди можеше да се прекрати във връзка със смъртта на обвиняемия, извършил убийството. Но той реши да отдели делото за кражбата на картините в отделно производство и с тази цел се канеше да отиде в Петербург за работа с архивните документи в закритите фондове на Ермитажа. Нали оттам папката с рисунките на великите художници от Ренесанса е тръгнала за колекцията на Константиниди.

И накрая за Кругликов оставаше голям обем работа, за да подготви списъка на изчезналите платна за Виктор Милников, тоест за централното бюро на Интерпол в Руската федерация. Вторият, не по-малко важен въпрос си оставаха съдбите на наличните картини от Дега, Мане, Сезан, Гоя и други, неизнесени от Бай в далечните страни. Откъде са се появили? Кои са предишните собственици? Също прерогатив на ведомството на Милников. Изобщо и тук грижите стигаха до над козирката.

Не говориха за Грязнов, понеже му се отреждаше особена роля. От това зависеше обвинението на Богданов. Ако успее да се уговори с унгарците, ако Богданов се намира в тази страна, ако… и така нататък. Засега прекалено много „ако“.

След съвещанието Романова помоли Грязнов и Турецки да останат.

— Саша, аз също смятам, че можем да приключим с делото за убийството на Константиниди, но Костя няма да се съгласи. Затова мълчах. Все пак Богданов трябва да сложи точката. Може да е мошеник и нищожество, и последният кучи син, но все пак не е убиец.

Тя позвъни на Меркулов. Грязнов и Турецки не чуваха какво говори той, но по лицето на Романова разбраха, че е била права. Докато слушаше Меркулов, тя поглеждаше от време на време двете ченгета, кимаше и сочеше с показалеца си Слава.

Сетне Турецки живописно описа посещението си при Кисота.

— Ей, че глупава жена! — възкликна раздразнено Романова. — И какво предлагаш? — Преди да чуе отговора, попита: — Съжаляваш ли я? Ех, Саша… — Тя въздъхна тежко.

— Но защо? — уклончиво отговори най-накрая Турецки. — Тя може да изплува след неговата среща — той посочи Слава — с Богданов. Или в делото със Снегирьов, ако бъде възбудено такова. Може да бъде продадена от Бай, притиснат от всички страни. Малко ли е, че ще трябва да отговаря! Но засега я оставих на мира. Беше в такова състояние, че можеше да скочи от прозореца, честна дума… Ние не сме ли хора най-сетне? Дори помислих за момент, че преживяното от нея през последните няколко дни може да се окаже по-ефективно от всяка съдебна присъда и наказание.

— Добре, момчета, тръгвайте, цедило треба разжувати^[1]. Почивайте и се гответе за командировки. — Тя погледна хитро първо единия, а после и другия. — Ах, братлета разбойници, ще ми загазите някога!

— Саша, не увесвай нос — успокои го Грязнов, когато слизаха по стълбите. — Просто са се наговорили с Костя да не ни оставят на мира. Характери, нали разбираш. Много са любвеобилни. Хайде да те закарам на „Фрунзенска“. Като си с мен, по-лесно ще се справиш със съседите си. Ще вземем каквото трябва и тръгваме… Къде?

— Къде наистина? — лукаво го погледна Турецки.

— Нали получи конкретен съвет от Шура. Какво ще му мислиш? Пък и няма къде да нощуваш, приятелю. Не, аз ще те пусна, естествено…

— Костя ме покани у тях. Но така… без да се надява.

— Аха — разбра Слава. — Естествено, класическа музика, отдясно нож, отляво вилица, под носа — колосана салфетка. Кристална чаша с минерална вода. Всичко е по твоя вкус — прихна Грязнов.

— Ти май забрави как Костя заедно с нас смучеше чист спирт, без да го разрежда? И всички онези кръчмета между впрочем откри заради нас… Не се преструвай, приятелю. Просто Костя няма търпение да ни види солидни хора. Да хвърлим якетата и да облечем смокингите. Да се научим да боравим със салфетките. Май до ден-днешен смяташ, че ги слагат на масата вместо носни кърпички, а?

Така в шеги и подигравки се качиха в колата на Грязнов и поеха към „Фрунзенска крайбрежна“.

— А Никита го наказаха умните му началници. Знаеш ли за какво? Че наредил да поправят безплатно колата на Володя. Превишаване или злоупотреба със служебното положение. Какви мекотели! А Шура успяла все пак да стигне до заместник-министъра заради стрелбата и за трупа. Той се принудил да прекрати делото. Но благодарение изключително на виковете й. Нали знаеш, тя умее… Като не е едно, ще се хванат за друго. И момчетата го подкрепили. А Володя вчера привечер си прибра колата… Знаеш ли колко струва сега един ремонт? От два до три милиона рубли. Как ти се струва?

— И си мисли бандит ли ще гониш, или ще жалиш колата си… А кой ще я пожали, милата. И моята спи спокоен сън… Какво ти спане? Вечен сън. Сега ще погледнем, казват, че на мястото на взрива се образувало езеро, ще развъждаме каракуди… Все някаква полза… Знаеш ли, по-добре не влизай в двора. — Саша спря Грязнов. — Кой знае какви са обстоятелствата там?

— Е, е! — злорадо се подсмихна Грязнов. — Вижте колко сме храбри. — Но предвидливо паркира до бордюра на алеята.

Пръв срещнаха в двора адаша на Турецки, съседа от третия етаж. Като видя Саша жив и невредим, той изпълзя от москвича си, разпери измацаните си ръце и тръгна към него.

— Здравей, Саша! — екна дворът. — Не, не се бой, няма да те пипам! — заливаше се от смях младежът. — Сега ще живееш дълго! Бяхме те… Щяхме да ти правим помен, а един важен мильо вика, жив е вашият съсед. В командировка е, на задача… Пък някакъв тип се качил в колата ти и… Ама как гръмна! Ела да видиш, ще ти покажа!

Гледката не беше от приятните. Обикновено Саша паркираше в сянката на два бухлати храста люляк. Така се случи, че никой не претендираше за мястото му. Храстите сякаш отделяха жигулито му от останалите коли. И това ги спасило. Нямаше вече храсти, стърчаха някакви обгорели колове край обгорялото черно място. Имаше малка яма, поясни съседът, но ченгетата я затрупаха, не било хубаво, точно пред входа като гроб. То наистина се получи като гроб на някакъв непознат скитник, от когото нищо човешко не било останало. Стъклата край стената на кооперацията и парчетата дърво говореха, че взривната вълна е минала по цялата задна фасада. Съседът обясняваше с желание на Турецки, че в тяхната ремонтна служба звънили някъде отгоре, тук дошли всякакви общински началници и казали така: ремонтирайте значи сами, слагайте рамки и стъкла за своя сметка, и елате с квитанциите да ви осребрим разходите. Но кога се е случвало да ти осребрят нещо? Турецки се постара да го убеди, че няма да има измама, щом е под висок контрол. Но съседът продължаваше да се съмнява, макар че какво му е на него? Неговите прозорци не гледат към двора.

— Какво ще правим? Да отида до будката? — с готовност предложи услугите си младежът. — Трябва да полеем, все пак от оня свят се връщаш, дето има едно дума!

Турецки се досети, че май вкъщи има водка. Сега ще се преоблече, защото пак трябва да заминава…

— Къде ще ходиш? — попита любопитният съсед.

Той мълчаливо повдигна якето си и потупа кобура на пистолета. Адашът направи умна физиономия и показа с длан, че всичко му е ясно без думи.

— Приготви стъкларията — рече Турецки, — ще дойда, ще полеем двамата с теб, а той не бива — и посочи Грязнов. — Зад кормилото е.

— Не знаех, че си в такива отношения! — усмихна се Слава, когато се качиха в асансьора.

— Не може иначе, старче. Закон на общежитието. Иначе никакво уважение. Довечера ще разказва на всички в двора как ме е изпращал на фронтовата линия за борба с престъпността, мафията и корупцията. Разбираш ли? В такъв дух ще говори. А тук е чисто.

— Естествено, всичко са взели със себе си, дори мръсната кофа — забеляза Грязнов. А когато Саша отвори вратата, добави: — И лампите ти изгасили. Щяха да светят две денонощия. Не можеш се наплати…

Най-напред Саша си взе душ. После облече чисти дрехи, нахлузи някога разкошния костюм, а сега просто напълно приличен, купен по време на командировка в Съединените щати. Допълни „портрета“ си с връзка и започна да сгъва в удобната чанта бельо, ризи, които щяха да му трябват за командировката — не отива в Горно Нанадолнище, а в Питер! Като че ли това е всичко. А, водката. Беше някъде тук. И понеже Турецки обичаше да пие бира, когато е сам, може да е останала. Да, останала е. Огледа се и не видя нищо за мезе, освен суровите пилешки бутчета и също такива сурови яйца, взе бутилката, две яйца и покани Грязнов да го последва.

Съседът Сашка бе постлал върху багажника на москвича си вестник, извади от жабката водна чаша и двамата с Турецки поляха завръщането на Александър Борисович в родния дом. Грязнов се подсмихваше отстрани. Тостът за дълъг живот замезиха с яйцата — изпиха ги на един дъх. Нямаха само сол.

След пийването запалиха, поговориха колко е тленно всичко живо и Турецки тръгна с Грязнов, като остави на съседа половин бутилка водка, за да почерпи и другите.

— Напразно бърчиш нос, братко — каза солидно Турецки. — Точно това е народът, който ние защитаваме и който ще ни възнагради според заслугите.

— С твоите съседи по неволя ставаш философ — съгласи се Грязнов. — От кого ще започнем? — попита в колата.

— В какъв смисъл?

— В смисъл накъде да карам. Да ти напомня ли телефона?

Турецки го огледа от краката до главата, заради което се наложи да мърда главата си, и заяви:

— Правилно казват всички: съблазнител, нагъл човек, нехранимайко, негодник и на това отгоре — рижав. И защо съм влюбен толкова в теб?! Да не мислиш, че съм запомнил телефона? Залисах го, вярно. Но да го помня? Казвай цифрите…

Саша извади от жабката слушалката, измъкна антената и под диктовка на Грязнов избра номера.

— Ало?

— Саша! — почти изписка Карина. — Господи, нима си ти?

— Чуй, скъпа. — Той малко се озадачи. — Искаме да наминем със Слава към теб по работа. Имаш ли нещо против?

— О, ще бъда щастлива! — Тя знаеше, че това „по работа“ няма да завърши просто така. — А Нинка?

— Въпросът е много съществен. Давам слушалката на Слава. Хайде, оправяй се нататък. — Той подаде слушалката на Грязнов.

— Какъв е въпросът? — попита Слава. — Само обясни какво да вземе… Всичко е наред.

Той прибра антената, пусна слушалката в жабката и колата тръгна.

— Е? — попита Турецки.

— Какво, е? Ще се обади на Нинка, и тя ще дойде. В края на краищата да не сме Рокфелерови, че всеки път да правим приеми за неизвестно кого… Нека веднъж се постарае и госпожата. А аз ще бъда гостенин и няма да мия чинии.

— Заслужава да се помисли!

— Разбира се! Но защо трябва да тичам подир една жена, която не е влюбена в мен, а в теб? Забележи, не от вчера.

Саша тъжно поклати глава и изведнъж се сепна:

— Правилно си взех костюма. Не съм младоженец, но все пак…