Фридрих Незнански
Опасно хоби (18)

16.

Следователите събраха всички известни данни и можаха горе-долу да построят първоначалната версия.

Дъщерята на Константиниди е отвлечена е и поискан откуп от един милион долара. Похитителите са знаели от кого могат да получат подобна сума. Значи не са случайни, вероятно трябва да се търси в близкото обкръжение на колекционера.

При отвличането зетят на Константиниди Вадим Богданов е бил изхвърлен от колата, пребили са го, за което той съобщил скоро след това на тъст си, но не се обадил в милицията за случилото се.

Константиниди наел частен детектив (по съвета на Романова), за да си върне дъщерята и да изясни дали не е измама от страна на зет му. Константиниди обещал да събере милиона на другия ден, тоест днес, петнайсети юли. Подозренията му се потвърдили и от дъщеря му, с която той разговарял.

Откупът е трябвало да бъде доставен — такова е категоричното нареждане на похитителите — само от Вадим Богданов. Не са обяснили причините. Положението на Константиниди се усложнило и от факта, че се скарал жестоко със зет си и го изпъдил от къщи.

В деня на убийството, времето на извършването му е приблизително известно, зетят е забелязан в следните точки: пред дома на Константиниди, на вилата на някой си Бай в Переделкино, също колекционер и търговец на картини, в Министерството на културата и в супермаркета на площад „Тверски“. След това е изгубен по пътя към вилата си в Перхушково (последното е само предположение, защото преследваният изчезнал в района на Баковка). Не е известно по-късното местонахождение на Богданов.

Извод: Константиниди е убит. Възможно е смъртта да е настъпила от много силен удар — старецът е блъснат върху изправения в ъгъла голям часовник с тежка дъбова кутия. От удара часовникът е паднал и се е счупил. Време на спиране на часовника — тринайсет и трийсет и две.

Лариса Георгиевна, дъщерята на Константиниди, не е намерена. В двора на „Староконюшени переулок“, където е домът на Константиниди, е забелязан, ако не е случайно съвпадение, червен мерцедес с арменец зад кормилото. Засега това е всичко. Уж фактите са много, а в момента няма за какво да се заловят.

Набелязаха следния план за действие.

Търсенето трябва да продължи, понеже има договор с частна агенция и поетият ангажимент все още не е изпълнен. Останалите живи дъщеря и зет на покойния са заинтересувани от разследването и вероятно с тях ще стане окончателното разплащане.

При необходимост Романова да включи своите сили от МУР.

Като ръководител на оперативно-следствената група, в която ще се включат оперативните работници от МУР, Турецки да се заеме пряко с издирване на убиеца. Всичко е пределно ясно. Освен едно.

Ако старецът е убит от зет си, както сочи първата версия, значи той е излязъл от къщи в един и десет, а часовникът в апартамента е паднал и след счупването е спрял едва след двайсет минути? Може убийците да са двама? Единият е заминал, а вторият е останал? Ето задача номер две: да се обискират всички налични шкафове и килерчета с цел намиране на следи.

Следващата крачка — Бай. След това — Министерството на културата. Турецки изгледа продължително и безнадеждно старите си приятели и колеги и с целия си вид показа, че няма да изпита голяма радост от новото следствено дело. Сетне заключи с много дълбока въздишка, която можеше да разстрои дори Господ:

— Какво чакате? Дайте ми всичко, отивам в кантората си и моля да не ме тревожите до утре…

— Между другото, не изключвам днес в дома на Константиниди да има много позвънявания. Правилно ли постъпваме, като просто запечатваме жилището? — попита колегите си Грязнов.

— Съгласен съм — кимна Турецки. — Шура, там са и твоите момчета, аз бих поставил засада и всички необходими фиксатори за телефона. Доколкото разбирам, засега не можем да отваряме жилището на Богданов — нямаме достатъчно основания. Дори има ме съвсем малко улики, за да предявим обвинение на Богданов. Трябва да започнем от самия Константиниди. Точно с това ще се заема.

Докато се разделяха, Грязнов неочаквано рече на Турецки:

— Имам нещо наум по повод този Бай, но засега не го вземай присърце. Според мен има напълно достоен начин да стигнем до него. Но за това после. Нинка те поздравява.

— Мерси, подобно… Как я карате, всичко е наред, нали?

— Какво говориш! Така ми е стегнала юздите. Никога не съм бил по-примерен.

— Браво на теб. Добре, обаждай се, нямам нищо против.

Докато стигне вкъщи, Турецки успя да подреди известните засега факти, но не стигна до утешителни изводи. Нормално — с възрастта започваш да се съмняваш във всичко. Вече навърши трийсет и седем, Пушкиновата възраст… По-рано, преди тринадесет години, когато постъпи в Градската прокуратура на Москва като стажант следовател под крилото на Костя Меркулов, от шепа факти можеше да построи версия след версия, една от друга по-ярки и изящни. Сега е друго. Всичко има, а версии — тц… Без малко да запее на глас: колко жалко, вече не съм млад. А днес е петък. Естествено, вкъщи няма нищо за хапване, защото вече забрави как сутринта си постави задача „да не забрави“ да мине в кулинарния на Комсомолски проспект и да купи храна направо за два дена.

Както се бе замислил, Турецки зави не където трябва и се озова на крайбрежната улица, без да стигне кулинарния магазин. Щом е тъй, поне да паркира край дома и да върви пеша, хем ще се разведри, ще се отбие в гастронома и ще вземе нещо леко за вечеря. По всичко изглежда, че в събота и неделя няма да почива.

Докато вървеше и чакаше тук-там на малки опашки, в главата му се материализира само една мъничка находка. Тя можеше да стане доказателство както за вината на Вадим Богданов, така и за невинността му. Стрелките на часовника. На излизане е можел просто да ги врътне с пръст с двайсет минути напред и да си създаде алиби. Но е трябвало да стигне дотам — не е хвърчал из апартамента. Значи трябва да има следи, трябва да са останали микрочастици върху обувките му, върху счупеното стъкло и мъха на килима. За тази цел са нужни поне обувките на Богданов, нужен е оглед на жилището му и на първо място да бъдат разпитани той или жена му. Няма друг начин. Кръгът се затваря…

Турецки си купи необходимия минимум, който му излезе абсолютен максимум — трябваше да пести, защото семейството му в Прибалтика приемаше думата „икономия“ някак по европейски, ако изобщо я приемаше. „Да не може детето да си позволи?!“ — плясваше костеливи ръце лелята на Ирка, а той трябваше да се чувства като скъперника рицар, който е седнал върху чувалите с банкноти в Москва и нарочно мори от глад нещастното си семейство. Дявол да ги вземе тези бивши съветски граждани, които на бърза ръка усвоиха не само напълно противоположната идеология, но и европейския стил на поведение според техните разбирания… За сто и първи път Саша се зарече да не стъпи повече у роднините на Ирка. Изглежда, смятат, че старши следователят по особено важни дела в Главната прокуратура на Русия и бивш приятел на заместник-главния прокурор трябва да е приказно богат. Нали само подкупите, за да бъде изпратен някой в панделата или спасен, са толкова, колкото простосмъртните не са и сънували! Какво? Не вземал ли? Тия ги разказвайте на някой друг!

Докато готвеше традиционното ергенско блюдо — омлет с настърган кашкавал — Турецки си спомни разговора с Меркулов. Кога беше? Само преди час и половина.

Шура Романова вече веднъж е имала вземане-даване с Константиниди. Тогава са успели буквално в последната минута да предотвратят обира на колекцията. Тя знаеше за стареца някои любопитни неща и ги разказа, докато „седяха“ в кабинета й. Излиза, че навремето старият се е трудил за благото на Родината в НКВД. Там трябва да се търси. Току-тъй няма да дадат досието в прокуратурата, макар да е било отдавна. Сигурно досиетата са свързани със следвоенните репарации в Германия, а по тези въпроси досега цари пълна тайна. Наложи се да повъздиша пред Костя.

Меркулов също разбираше в каква клоака се пъха, но нямаше друг изход. Така си баба знае, така бае. Костя огледа отвсякъде нещата и отиде лично при главния прокурор. Може да разбере и да помогне. Но се върна без надежда. Главният обеща да направи необходимото запитване, като поговори предварително с председателя на Службата за външно разузнаване и Федералната служба за контраразузнаване. Не дай боже някой да се обиди. Днешната политика е капризно нещо. За Меркулов, Турецки и останалите от прокурорската гилдия Главният е клечка. Но за някой депутат от Думата е парцал за изтриване на обувките. Един Господ знае! Доколкото разбра Саша, работата може да тръгне към понеделник-вторник. И това е нещо. Така ще върви и следствието — горе-долу. Вярно, ще се намерят радетели, ще започнат да ги атакуват с въпросите си, но ние също не сме вчерашни: вие питате — ние отговаряме, вие — питате, ние — отговаряме. Стоварвате ни пресата. Не ни пука, ще се измъкнем на зигзаг… По-рано за две седмици успяваха да ти разплачат фамилията заради пренебрежение, а сега има плурализъм и демокрация: чакайте… ще ви се отговори… може би.

Продължително позвъняване откъсна Турецки от вкусния омлет. Но защо? Нали помоли да го оставят на спокойствие!

Вдигна слушалката и чу гласа на Грязнов:

— Нали нямаш нищо против позвъняването ми? Още веднъж здравей. Саша, стори ми се, че стоиш сам, нагъваш опротивелия ти омлет и главата ти пращи от служебни въпроси. Прав ли съм?

— Уцели десетката.

— Затова имам предложение, обаче не казвай веднага не. Помисли.

— Ако е за идване у вас — не.

— Какво говориш, на триста крачки път сме.

— Някакъв непознат адрес ли ми съобщаваш?

— Ще ти обясня. След нашия разговор с майчицата-шефка у мен остана едно голямо вътрешно неудоволствие. Сякаш сме в добрите стари времена, когато без угризения на съвестта можех да дрънкам всякакви глупости и да се измъквам само с мъмрене. Нали ме разбираш? Кой ще ми каже сега нещо, освен мен самия? Та изпратих на „Комсомолски“ моя Вова Акимов. С кола е, няма нужда да го уча какво да прави. Отиде. Сега стоя, но пак нещо ми е чоглаво. Интуитивно усещам неудобство, разбираш ли. Хващам се на бас с който иска, че днес ще навестят жилището. Ако не е един, колко? Вова ще се справи ли? Разбира се, но на каква цена. Затова реших да ти звънна. Тръгвам за там. Ако имаш желание, след около час застани до магазина за радиоапарати, ще те посрещна. За да не зависиш от мен, вземи си топа за всеки случай, всичко става… Но само ако имаш желание да си побъбрим. Да не забравя, Нинка тук изпържи страхотни кюфтета! Нареди ми специално за теб да взема пет парчета. Защото от тия омлети ще хванеш цироза на черния дроб. Да взема ли?

— Изкусител! Добре, вземи. Усещам, че с вас няма да се спи.