Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Опасное хобби, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Венета Козарева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Опасно хоби
Преводач: Венета Козарева
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: Роман
Националност: Руска
ISBN: 954-729-008-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3456
История
- — Добавяне
25
Нахалният таксиметров шофьор поиска трийсет хиляди. За две крачки: от улица „Пушкинска“ по булевардите и „Остоженка“ и нататък по „Комсомолски“. Или е откачил от жегата, или си търси канарчета.
Турецки не се сдържа и го възнагради с такава къдрава псувня, че Грязнов само многозначително сви устни, а шофьорът измуча и показа среден пръст. Така и отмина.
— Виж какъв бандит. — Саша разпери съкрушено ръце. — Как ги търпи земята?
— Кога се вози за последен път с такси?
Турецки се опита да си спомни, но не можа.
— Затова си смаян. Приватизирани таксита, свободни цени, какво искаш?
— Да стигна до площада и да се кача като нормален човек на тролейбуса. Гарантирано е, че след двайсет и пет минути сме пристигнали. И никакъв бандитизъм.
— Какво ни остава — въздъхна Грязнов, който явно много искаше да се повози на такси за чужда сметка.
— Нищо ти няма, не си принц. Аз съм с по-голям чин, а не пренебрегвам градския транспорт.
Саша имаше право: след около половин час вече слизаха от тролейбуса на спирка „Трета Фрунзенска“ и приключваха разговора си, подет още на площад „Пушкин“.
— Но защо — държеше на своето Грязнов — така и не успяхме да намерим в такава огромна къща нито много пари, нито валута? Не е възможно да няма, повярвай на старата хрътка, Саша. Този не е от хората, дето до копейка държат капиталите си в банките. Такива гадове имат постоянна нужда от солидна сума в брой.
— Съгласен съм. Но може да има две причини. Първата — лошо е търсено или цялата наличност е извън къщата. И тогава къщата е чиста — и пред Бога, както се казва, и пред случаен, непредвиден обиск. Второто е по-вярно.
— Не знам защо твоят мъдър шеф така защитаваше Поляков, може да го познава по-добре, но у мен не предизвика никакви симпатии. Дори обратното. И съм готов да приема обаждането му на Меркулов малко по-иначе.
— Например?
— Много просто. Изплашил се е от нещо. Или не е бил сам при разговора с дадените „високопоставени“ посетители. Нали много по-късно разбира, че са обикновени мошеници. Изобщо сам ли позвънява на помощника на Поздняков, или някой го подсеща, или по-точно го принуждава — при тях не всички са първокласни мерзавци — засега не знаем. Може пък Поляков да е нямал друг изход от ситуацията, в която случайно хлътва. Или неслучайно.
— По твоя метод всеки може да попадне под подозрение. Не бива така…
— Ти ли го казваш? Ти, който неведнъж и дваж си горял в прекия смисъл на думата по вина на колегите си, в които не си се съмнявал, както и сега! Саша, какво чуват ушите ми!
Турецки се усмихна на разгорещения си приятел.
— Чуваш достойния ученик на още по-достоен учител. Не ти ли стига?
— Не. Защото зад цялата тази операция, която Никита проведе мълниеносно и на практика безкръвно, с едно изключение, липсва главното: връзките на Гурам, значи и на делата му. Извадили тухлата, а кой знае защо стената не съборили. Сега дупката, в която е била тухлата, може да се превърне в амбразура.
— Охо-хо-хо, приятелю! Вече се изразяваш като Лев Толстой! Ето какво означава хуманитарното образование на Нина Галактионовна. Хубав образ — можеш да й предадеш.
— Не ме ядосвай — озъби се Грязнов.
— Дори не мисля, още повече че образът сигурно е твой. Защото не е съвсем точен. Предполагам, си наясно, че именно тази дупка вече не може да стане амбразура. А със сигурност е подходяща за хубав заряд. За да се събори цялата стена, както ти искаш. Но се надявам, че няма да се занимавам аз с това тежко индустриално дело. Нека областната прокуратура го разследва, а Костя да го наблюдава, щом му харесва Поляков. Съгласен съм напълно. Но ти изпълни задачата си, твоята клиентка ми трябва вече за моето следствие. Кажи, но честно, няма да съобщя на никого: успя ли да вземеш поне нещо от старчето?
— Абе защо всички все за това питате! — Грязнов май се обиди.
— В договора, който сключихме с него, е посочено всичко конкретно и ясно: аванс петдесет процента при поемане на съответните задължения, останалото — след приключване на работата.
— За това става дума — успокои го меко Саша. — Значи половин милионче имаш. Тъкмо за ремонта на акимовската жигула. Пък аз се чудех как ще помогнем на момчето, пострада за нищо. Хайде в понеделник да звъннем на Никита. Те си имат собствена ремонтна база, нека помогне.
— Изобщо не ми е удобно да го занимавам с такива молби. Още по-малко пък Володя с неговия характер.
— Добре, колеги, ще се натоваря с тази благородна мисия. Не мислиш ли обаче, че сме едни порядъчни прасета?
— По повод на Володка ли? — въздъхна Грязнов. — Не е хубаво, и дума да не става. Излиза, че сме изоставили човека. А той като нас цяло денонощие не е нито ял, нито спал.
— Тъкмо затова. Направи изводите.
Слава богу, колата не бе открадната. Стоеше си до прашните люлякови храсти и изстиваше след дневните горещини.
— Ще надникнем ли дали горе всичко е наред? — предложи Турецки.
Грязнов кимна. Пресякоха двора, спряха пред детската пясъчница, наоколо седяха млади майки и до тях, под сянката, мъжете играеха домино.
— Здравейте, моля за извинение, ние сме от прокуратурата — рече Саша. Той извади удостоверението си, отвори го и го показа на мъжете върху протегнатата си длан, а когато си напъхаха носовете, го затвори и прибра в джоба на якето си. — Ако позволите, имам един въпрос.
— Вашите хора днес нещо много-много са се разщъкали — не твърде дружелюбно се обади един от играчите.
— Какво предпочитате да правим? Да оставим свободно да ограбват домовете ви? Така ли? А после ще ни носите жалби: къде гледа милицията. По-добре ли е?
— И то не е добре.
— Така ами. Тъкмо аз и моят приятел ги хванахме нощес. Сигурно сте чули изстрелите?
— А, значи вие — бум! — и хайде през прозореца?
— Не-не, той по нас, но не улучи, а от уплаха — през прозореца. Изглежда, забрави, че е на седмия етаж, и скочи. Впрочем може да сте ги видели и двамата вчера през деня или вечерта.
— Ние не — обади се друг играч, — но момчетата са ги видели. Черни били. Или арменци, или чеченци, кой ти ги различава. Я виж, стадион „Лужники“ е препълнен с тях и вързопите им, само джара-джура се чува. Нищо не им се разбира, само броят пачки с пари.
— Точно така — подкрепиха го другите. — Няма живот от тях. Наемат апартаменти, задръстили алеите с колите си — няма отърване! На всяка крачка все те — от сутрин до вечер се разправят… Да вземете да въведете ред! Щото само обещават по вестниците и по телевизията. Каква полза от приказки? Само правят течение… Идваха днес едни от вашите, разпитваха какво сме видели, кого…
— А след това дойдоха още двама черни — добави мрачен чичко.
— Видяхте ли ги? — обърна се към него Турецки.
— Дори приказвахме, защо, не може ли? — предизвикателно попита мъжът.
— Напротив. Много добре, че сте разговаряли. Ако сте ги запомнили и можете да ги познаете по снимки, тогава направо нямате цена! — Саша се усмихна жизнерадостно и се обърна към Грязнов: — Вячеслав Иванович, нали си приятел, качи се на седмия етаж и провери вратата: всичко ли е на мястото си, а аз ще разменя две думи с другаря.
— Слушам — кимна Слава и тръгна към входа.
— Извинете, как се казвате? — попита мрачния играч Саша.
— Васил Василич, що? — Той се навъси още повече, вече съжаляваше, че се е набутал в тази неизвестна и напълно излишна работа.
— Ще ви помоля да помогнете, Василий Василиевич.
— Че с какво мога аз?
— Ако се съгласите, утре или в понеделник, както ви е по-удобно, ще ви донеса снимки на арестуваните от нас бандити. Трябва да погледнете, може да познаете някой от тези, с които сте говорили днес? Кога бяха тук?
— Ами… около обед. Към един.
„Празна работа — помисли Турецки. — Около един или малко по-късно момчетата на Емеляненко вече обграждаха вилата на Гурам. Бандитите не биха могли да се върнат вкъщи, щяха да ги пипнат. А щом не са хванати, значи са на свобода. Но не пречи да проверим още един път…“
— Къде да ви намеря, Василий Василиевич?
Уважителният тон, с който Турецки разговаряше, издигна мъжа в собствените му очи. Човекът веднага посочи адреса, етажа, показа къде работи, изобщо обясни как да го намерят при нужда.
Турецки му благодари, стисна му ръката и се изправи. Дойде Грязнов и доложи, че с жилището всичко е наред, не е отваряно, всичко е запечатано. Детективите си взеха още веднъж довиждане с мъжете и любопитните майки, тръгнаха към колата си и излязоха от двора.
Саша предаде на Грязнов разговора си с Вася, както го нарекоха съседите.
— А ти казваше, че амбразурата не стреля… Чакай, не искам да говоря напразно, но тази история няма да свърши просто така. Сърцето ми подсказва.
— А не ти ли подсказва, че трябва да намина вкъщи да се преоблека, за да не воня на конюшня, и да направя още нещо?
— Подсказва ми.
— Правилно. Хайде да се отбием в магазина на крайбрежната, да купим нещо за хапване.
— Но у нас…
— То е у вас. А пък Акимов още троха не е слагал в устата си. Ех, ти, началник!
— Добре де, не викай — рече примирително Грязнов. — Познавам Володка, няма да загине. Няма такава ситуация…
— Добре, че знаеш. Но ще се обадиш на Нина от къщи и ще кажеш, че ще отидем — Саша погледна часовника си, — сега е около девет, значи — в единайсет, единайсет и половина. Предполагам, до Шчолково и обратно ще ни стигнат два часа. Още повече че твоето Измайлово ни е на път.
— Даа — кимна Грязнов. — Няма ли кой да изпрати и на мен грижовен шеф?
— Помислих за нещо друго. От само себе си се разбира, че човек трябва да яде, а от болничните буламачи и здравият може да хвърли топа. Ще отидем с двете коли. Ще му оставиш твоята, а ще се върнем с моята. Не дай си боже да стане нещо, как ще си дойде, пешачката ли?… Трябва да се мисли, защо е тази глава?
— Логично, Щирлиц, както би казал уважаемият писател.