Фридрих Незнански
Опасно хоби (38)

36

Грязнов взе колата на Турецки и тръгна към къщи да обядва, стараеше се да го прави редовно, за да не обижда Нина. Пътьом спря край поста на КАТ и се разбра с момчетата, че нощем колата ще стои наблизо, до банкета, за да я виждат.

— Нямаш проблеми, остави я. Ще почерпиш едно питие…

— На всяка цена.

Когато се наобядва, Слава се върна при колата и остави на момчетата бутилка водка. Въпросът с паркинга бе решен.

В един и половина отиде в института „Склифосовски“. Там вече чакаше колата на МУР с двама оперативни работници. Слава се здрависа с тях, осведоми се какво става. Отговориха, че всеки момент ще доведат жената. Грязнов си предложи услугите и те бързо се съгласиха — за тях нямаше значение с коя кола ще тръгне болната. Тогава Слава се качи в приемното отделение и зачака.

Нямаше да познае Лариса Георгиевна, ако не бяха дългите й руси коси. Силно отслабнала, с изморени полуспуснати клепачи и устни, с болнава жълтевина на челото и бузите — изглеждаше направо като възрастна жена.

Грязнов стана, представи се на лекарите, които я придружаваха — а тук вече го познаваха, беше идвал, пък и забравя ли се такъв риж здравеняк.

Попитаха Лариса Георгиевна къде иска да я закарат и тя каза: само при татко. Грязнов започна да обяснява, че там ще има още работа за следователите, останали са някои отпечатъци… Но Лариса Георгиевна добави, че иска да се отбие вкъщи, да си вземе необходимите неща и — при татко. Не иска да остава в дома си на „Комсомолски“.

Това бе разбираемо — след такова зверско предателство от страна на мъжа си — защото няма друга дума — как трябва да се чувства в жилището, където са протекли петнайсет години от съвместния им живот?

Лекарят каза, че ще придружи пациентката до мястото, ще види как е там и чак тогава ще си отиде. Загрижеността му бе разбираема: медицинското му началство вече е получило съответните указания от Главна прокуратура, затова докторът, сериозен момък, бе пределно вежлив и коректен.

Когато влязоха в апартамента й, Грязнов веднага позвъни в районната милиция, обслужваща Хамовники, съобщи на дежурния, че вратата е разпечатана поради завръщането на стопанката и трябва по най-бързия начин да се изпрати сътрудник за съставяне на съответния акт.

Лариса Георгиевна обикаляше бавно из жилището като сомнамбул и сякаш още не разбираше, че си е у дома, затова не знаеше с какво да се захване. Като видя счупеното стъкло в кухнята, през което вятърът усилено вдигаше пердето, тя замръзна, а после погледна особено Грязнов. Той разбра въпроса й.

— Единият от вашите похитители, някой си Михаил Гарибян, реши по този начин да си разчисти сметките с живота. Не сварихме да го задържим. Хванахме ги в апартамента. Вече бяха приготвили торбите там, в стаята, оставаше само да излязат. Но не те излязоха, а влязохме ние.

— И къде…

— Кой, другият ли? Единият — вече ви казах. А вторият, Ашот, излезе по-умен, макар че напълни гащите от страх. Заведе ни на вилата, но за съжаление вече бяха успели да ви отмъкнат. А после щурмувахме къщата на Ованесов. Бяха ви приготвили да ви откарат в багажника на колата и да ви ликвидират. По време на схватката единият от престъпниците бе убит. Останалите са затворени.

Лариса Георгиевна пак обиколи бавно дома, оглеждайки стените, забеляза големите чанти до вратата на бившата столова, седна в едно кресло и скри лицето си в длани.

Грязнов знаеше, че не бива да бърза, седна на края на стола срещу нея и заговори с такъв прочувствен глас, както само той умееше, та Турецки го смяташе за ловък и опасен прелъстител.

— Лариса Георгиевна, чуйте ме. Трябва да отбележа: много ви провървя. Такава армия пратихме да ви спасява, такива хора вдигнахме на крак! Някога, ако имате желание, ще се запознаете. А сега работим по вашето дело — за гибелта на баща ви и изчезването, както разбирам, на съпруга ви. Днес е понеделник, петият ден от следствието, от тях два почивни, а вече доста неща разкрихме! Никога не сме работили с такива темпове. И всичко заради вас! Разбирам, сега ви е зле, но вземете вана, ще дойдете на себе си, ще се успокоите и животът няма да ви изглежда толкова мръсен, честна дума. Повярвайте ми!

Лариса Георгиевна повдигна лицето си: то бе мокро от сълзите. Грязнов само разочаровано разпери ръце — говоря, говоря, няма полза. Но жената изведнъж се усмихна, по-точно опита се да направи това. И макар усмивката или гримасата да бе тъжна, но все пак бе някакъв опит. Затова Грязнов тържествено плесна с ръце:

— Браво! Така трябва! Да върви всичко по дяволите! Искате ли да изпиете нещо? Или лекарите още не ви разрешават? Аз не бива да пия, но ако имате нещо за ядене? — Той стана, готов да помогне на стопанката.

— Там — показа тя вяло към бара в ъгъла.

Грязнов отвори вратичката и отвътре светна лампичка. Господи! Какво ли нямаше там!

— Какво ще обичате? — Грязнов се поклони изискано и пак предизвика слаба сянка от усмивка.

— Налейте ми коняк… Не! — възкликна изведнъж. — Сигурно има водка, капнете ми на дъното… моля.

Грязнов й поднесе миниатюрна чашка и начената кутия с бонбони. Тя бавно отметна главата си назад, изпи питието, а с движение на дланта отказа бонбоните. Грязнов прибра всичко в бара и го затвори.

— Сега си отдъхнете мъничко, а аз трябва да съставя акт, нали бяхме запечатали апартамента ви. После ще приберете каквото ви е нужно и можем да тръгваме. Мисля, че тези веществени доказателства няма да потрябват на съда, а следователят вече е съставил опис, така че вадете и използвайте каквото искате. Няма да ви преча. Не отваряйте, ако се звъни на вратата. Аз съм тук, всичко ще направя сам.

И той отиде в кухнята. Скоро дойде участъковият майстор от жилфонд.

Докато свърши едно-друго, минаха повече от два часа. По принцип Лариса Георгиевна беше готова да тръгват. Грязнов се опита да звънне на Турецки в прокуратурата, но намери в кабинета му Кругликов и разбра, че Саша е в движение. Тогава Слава позвъни в „Староконюшени“. Намери го. Всички бързали да свършат преди появата на Лариса Георгиевна. Меркулов също се канел да дойде. Трябва да се почисти, да се изхвърлят стъклата, да се измият кървавите следи.

— Нещо ново при теб?

— Има това-онова — отговори кратко Саша. — Ако не те затруднявам, почакай още половин час, докато дойде при вас експертът Миронов, тъкмо и ние ще свършим. Ще предадем жилището в най-добър вид, да не плашим дамата. Как е тя?

— Окопити се. — И Грязнов добави шепнешком: — Вече се опитва да се усмихва.

— Никога не съм се съмнявал, че в твоята компания дори покойниците се опитват да пеят. А за жените — нямам думи. Дръж се, рижко, цялата Главна прокуратура се моли за теб заедно с доблестния МУР. И за да не губим време, можеш да й разкажеш за договора си с Константиниди, носиш ли го?

— Да.

— Тогава действай.

Грязнов се върна в трапезарията, където Лариса очакваше заминаването.

— Лариса Георгиевна, току-що говорих с колегите, те привършват в „Староконюшени“ и ние с вас скоро ще тръгнем. Но докато имаме малко време, ако позволите, искам да ви осведомя. Не възразявате ли?

— Слушам ви.

Без да навлиза в подробности, Грязнов разказа за договора си с Константиниди, в който главното бе откриването на Лариса и проследяване на действията на Богданов. Слава съзнателно не го нарече мъжа на Лариса, а употреби само фамилията. Каза също, че още в събота сутринта е напуснал пределите на страната: избягал ли е, в командировка ли е? — още не е изяснено докрай. По този начин условията на договора са изпълнени въпреки смъртта на клиента, авансът е получен. Остава окончателното разплащане. Сега, естествено, той не иска да говори, не е спешно, за тази сравнително неголяма сума, само петстотин хиляди рубли. Частното детективско бюро „Глория“, което той представлява, е готово и занапред да сътрудничи с нея, ако тя има желание да продължи търсенето на Богданов. Още повече че върху него падат подозрения за убийството на тъста.

— Той не може да направи такова нещо — заяви твърдо Лариса.

— Вие по-добре знаете — съгласи се Грязнов. — Но има още някои факти, трябва да ги обясним и анализираме. С това дело се занимава Главната прокуратура на Русия, днес ще се запознаете със заместник-главния прокурор. Той е много умен и приятен човек. Обеща да намине да се осведоми за здравето ви и да изясни с какво може да ви е полезен по-нататък. Междувременно можете да решите всички проблеми.

— Трябва да помисля — рече тя.

— Разбира се. Такива неща не се правят набързо. Ние ще ви разкажем с какво се занимаваме, кои сме, какво умеем да правим, а едва после вие ще вземете решение…

На вратата се позвъни.

— Момент — рече Грязнов на изправилата се жена и тръгна към вратата. Погледна през шпионката и видя замислената физиономия на Миронов, експерта от Научно-техническия отдел.

— Привет. За какво идваш?

— Трябват ми пръстчета — обясни той появяването си. — Знаеш ли, там при стареца… — И спря, защото Грязнов допря показалеца си до устните, а с палеца на другата ръка посочи зад гърба си. — Ясно — съгласи се с готовност Миронов. — Александър Борисович ме изпрати, за да взема тук отпечатъци от пръстите на Богданов. Слава, помагай.

Влязоха в стаята и Грязнов представи новото действащо лице на Лариса Георгиевна.

— Разбирате ли, трябват ни отпечатъци от пръстите на Богданов, за да ги идентифицираме с голяма точност. Има ли тук такива неща, които да са принадлежали лично на него и никой друг да не ги е пипал?

Труден въпрос, както схвана Грязнов.

— Лариса Георгиевна, вече говорихме за някои факти, с които разполагаме. За да се ориентираме дали да свалим обвинението от Богданов, или напротив, трябва да намерим, отпечатъци от пръстите му. Върху чаши, книги, на нещо друго… Помислете, моля. А този господин, нашият експерт, ще ги изкопира на дактолентата. Нали е възможно?

Лариса Георгиевна започна да обикаля бавно апартамента, да оглежда предметите наоколо и Грязнов разбираше каква мъчителна задача е поставил на жената, предадена от мъжа си и едва не загинала, а сега трябва да му търси оправдание… Най-накрая тя влезе в банята и веднага извика Грязнов: показа му цяла редица с флакони одеколон — френски, английски… Попита дали ще станат? Експертът ги погледна и изразително вдигна палеца си.

Като почувства, че тя по малко се възстановява от угнетеното състояние, Грязнов попита каква е била фирмата на мъжа й. Лариса сви безразлично рамене.

— Малко съм се интересувала от неговите работи… Но мисля, че се наричаше много съвременно: съвместно предприятие „Доверие“.

Той се усмихна и оцени своеобразния хумор на ситуацията.

— А къде се помещаваше, ако не е тайна? И с кого е ръководел това „предприятие“ съпругът ви?

— Мисля, че с унгарци… Ами да, нали казахте, че отлетял за Будапеща? А къде се е намирала? Един дявол знае, някъде в Чертаново. Фирма… Смехории. Държеше под наем едностаен апартамент на първия етаж, с телефон и санитарен възел, естествено. По-скоро е пиел там и е водел жени… — Лариса се въздържа от грубост, за малко да се изтърве, но презрително сви устни.

Грязнов поклати съчувствено глава.

— Не знаете ли адреса?

— Ако трябва, ще го намеря.

Тя се оттегли в спалнята и извади върху леглото чекмеджето на нощното шкафче, отгоре с нощна лампа във вид на цъфнало лале. В чекмеджето, под камарата с носни кърпи, бяха разпилени много визитни картички. Лариса взе десетина и ги хвърли на леглото.

— Избирайте, коя ще свърши работа — извика тя Грязнов.

Визитките на генералния директор бяха луксозни: лицевата страна — на руски и английски, от обратната — на унгарски. Лакиран картон, плътен, златист, трябва да направи достойно впечатление на възможните клиенти. Но Грязнов се интересуваше от друго — от адреса: Чертаново, улица „Сумска“, номер, апартамент… Виж ти! Телефон, факс.

— Много ли хора работят при него във фирмата?

— Ха! Та той държеше, мисля, едно момиче, да отговаря по телефона: Шефът току-що излезе… Какво да предам на шефа? Видях го веднъж това курве — по-добре да си беше сложил телефонен секретар.

— Но тогава как е съумял според вас да получи такъв кредит за тридесет милиарда рубли?

— Колко?! — Ако имаше достатъчно сили, тя сигурно щеше да прихне, но успя да отговори на шегобиеца милиционер дори не с ирония, а с най-голямо презрение: — Мен ли питате? Как става всичко в тая държава? Сигурно срещу лъжа. Срещу обещания. Или, както е модерно, срещу намерения. Господи, вие ли не знаете, какво, не ви ли се случва да работите с нормални хора… — Тя махна слабо с ръка.

— Значи смятате, че е мошеник?

— Може да не е прост мошеник като повечето, но във всеки случай нищо не мога да кажа, както ви обясних, никога не съм се интересувала от работата му.

„Интересно семейство!“ — промърмори Грязнов.

— А можете ли да познаете какво е взел от този апартамент, тръгвайки за чужбина?

— За бога, не сега… — Тя се намръщи. И след малко добави: — Доста неща не виждам тук. Може да са в чувалите. А какво е изчезнало у баща ми?

— Много неща, ще видите.

Грязнов разбираше, че в дадения момент не бива да закача повече потърпевшата, бездруго тя едва се държеше на краката си. Но въпреки това е силна жена. И с характерче — не е за завиждане…