Фридрих Незнански
Опасно хоби (41)

39.

Виталий Александрович Бай бе едновременно разярен и объркан. Не можеше да си прости, че остави някакъв жалък старец да го измами, него — опитния, стар, побелял и печен в занаята.

Това, което назова хитрият следовател, а той не изброи всичко, дори сгреши няколко имена — дори то говори, че тайните на Константиниди съвсем не са изчерпани. Вероятно по-голямата им част не е известна на никого. Освен на оная курва, дето се прави на млада. Ето кого трябваше да притисне. Но как? Спасили са я, значи здравата я пазят.

Не бива да пращам Андрюша. Пък и той май загазва. Трябваше да му се отблагодаря хубаво и да го махна по-надалеч, някъде на юг. До по-добри времена. Дяволът го накара да оправя тази свещ… не, лично той, Бай помоли Андрюша да се порови в колата. А Турецки — ето го главният враг! — не е пропуснал своето. Как му благодареше само: имал златни ръце. Дано не е открил подаръците: Андрюша е голям специалист по техническата част, може да се признае, има природен талант… Бай също много добре знаеше, че ръцете му нямат цена, затова използваше уникалните способности на помощника си крайно рядко и при изключителни обстоятелства.

Представяше си миналото на Андрей Беленки дотолкова, доколкото да му вярва и да е сигурен в мълчанието му. Две присъди, бягство, пластична операция на лицето и отстраняване на татуировка… Операцията му костваше огромни пари, понеже за нея знаеха само трима души: самият Андрюша, хирургът, направил операцията в закрита клиника, и Бай, който я предложи. Не, и още един човек — Макар. Това бе апашкият псевдоним на Мкъртич Карапетян, или Давитян, също Погосов… не се знае колко паспорти и имена имаше този лагерен авторитет.

Когато излезе на свобода за четвърти път, беше търкал наровете последните пет години заедно с Андрей Беленки в Красноярската колония със строг режим. Преди да напусне окончателно тайгата, бе успял да организира бягството на Андрей, на когото му оставала още петилетка.

Навремето Гурам Ованесов го „отстъпи“ на Бай с изричното настояване Беленки да не се „забелязва“. После съвсем се успокои: след предложената от Бай пластична операция никой не познаваше „новия“ Андрюша. С изключение на един несъществен детайл: отпечатъците от пръстите. Но Андрюша винаги „работеше“ с ръкавици. А ето че сега изгърмя: съвсем напразно върна онази идиотска свещ на следователя. И Виталий Александрович съобрази това чак когато видя омазаните пръсти на Андрюша и как Турецки уж машинално, но фактически много внимателно прибра свещта в джоба на якето си. Върви, че му я вземай!

Тогава възникна първото и направо казано, остро подозрение, че този следовател не е такъв простак, за какъвто се представя.

Виталий Александрович много се надяваше днес да се срещнат: мислеше да го опипа — как кънти, какво знае и за какво само се досеща. А той, видите ли, вместо себе си му пробута специалист, и то доста добър. Бай бързо се убеди в това. Този Кругликов се опитваше да преметне Виталий Александрович, отначало го правеше фино, така че Бай не схвана веднага. А когато се усети, разбра, че следствието е започнало определена игра с него и трябва да си опича ума.

Бай се строполи запъхтян и намръщен на задната седалка на своето сияещо от синия лак рено, отвори капака на минибара хладилник и извади бутилка ледено боржоми. Напъна капачката с огромния златен пръстен, сложен на средния пръст на лявата му ръка, отвори я и дълго не отлепи устни от гърлото.

Това бе негов особен трик: голяма работа, че пръстенът ще се надраска! Затова пък много впечатляваше някои дами.

— Бегом към къщи — дрезгаво каза на Артур и взе втора бутилка. Бай пиеше боржоми само от „стъкло“. Не обичаше разните там пластмасови шишета от литър и половина — или са менте, или са произведени от треторазреден завод. Не, истинското грузинско газирано боржоми трябва да е ледено и да удря в носа…

— Какви глупости ми се въртят! — мърмореше Бай, сърдит на себе си.

— Слушам? — веднага откликна Артур, младо момче, което Андрей често „заемаше“ от Макар. През последната седмица Артур бе на разположение в дома му, ако възникнеше непредвидена нужда.

— Не говоря на теб! — сърдито обясни Бай.

Артур пък размишляваше дали си струва да каже сега на Виталий Александрович за голямото нещастие, стоварило се върху чичо Гурам, или да почака, докато стигнат у тях? Или да остави на Андрюша, който преди половин час го докара с колата и го предупреди, че замирисва на пожар… Но Виталий е прекалено зъл сега, а гордият Артур не обичаше да му повишават тон. Сигурно и Андрей не го извика случайно. Най-накрая се престраши.

Бай дори подскочи.

— Защо не каза веднага?

— Но вие…

— Какво аз? Глупак! — И веднага добави: — Извинявай, Артур, нерви… — С прислугата, каквато ще да е, не бива да се кара, знаеше го твърдо. — И кого са закопчали?

— Чичо Гурам, Мкъртич и още петнайсетина от нашите. Но старшият Мкъртич е избягал от следствения арест. Засега не знам подробности.

— А къде е… — без малко Бай щеше да нарече Мкъртич с името Макар, въпреки че не бе прието да се използва. — Къде е Погосов?

— Андрей каза, че при него.

— Да не е откачил? — избухна пак. — Ами ако…

— Андрей си знае.

— Всички всичко знаят! — озъби се Бай. — Ще ви теглят задниците бой!

Артур премълча, но в приведената над кормилото суховата фигура, напомняща хищна птица, приготвила се да се хвърли на плячката си, се усещаше напрежение и явно неодобрение на тона, с който му говореха.

— А останалите? — попита след малко Бай.

— Няма ги — промърмори Артур, без да се обръща.

— Хайде, натисни…

— Не си струва, Виталий Александрович. Над сто съм. За чий ни е сега КАТ?

— Прав си.

„Значи Макар е в Переделкино — размишляваше Бай. — Гурам е железен наистина. Но какви ще излязат другите?… Ами ако този Турецки все пак е съобразил да му лепне външно наблюдение?“

Виталий Александрович вярваше в интуицията си. Пак не го подведе. За себе си вече беше решил да се раздели с помощника си. А сега и Макар му увисна на врата…

Е, ако стигнат до Андрюша, можем да представим делото така, че да няма нищо уличаващо за Бай. Нали миналата година убиха един от най-големите босове в Москва — Шота, свързан с шоубизнеса. Кой не е бил приятел с него, не е пил водка или не е чукал мадами — и какво? Да не би да осъдиха всички известни кинаджии, естрадни певци, артисти? Или да са били случайно заподозрени? Нищо подобно! Живеят, както са живели, и си вадят милионите, пият, където са си пили, и мадамите са същите, дори от време на време или в пресата, или в творческите си домове правят помен на Шота. Защото, ако Гурам е умен човек, а Бай не се съмняваше, тогава ще каже: откъде да знам кой е този Беленки? Но Гурам ще има проблеми с Погосов: защо е избягал от следствения арест? Нали си излежа честно присъдата — от първия до последния ден без никакви амнистии. Или изведнъж е излязло нещо друго?

Нищо, да полежат сега, какво му пука? Откъде е взел Беленки? Намерих го. Гурамчик ме посъветва. Нека той да измисля откъде познава Андрюша. Беленки служеше честно, не е уличен в нищо престъпно, пази Боже! Специалист от класа. Иди го търси! Колкото да му е жал, трябва спешно да прати Андрюша в оставка. А този Макар? Прекалено много криминални наоколо, прекалено…

— А кой ги е арестувал? — попита Бай Артур, пронизан от внезапна догадка.

— Онзи, който беше у вас на вилата. Днес са ходили.

— Турецки?!

— Така ми се струва.

Бай така изпсува, че Артур само поклати глава.

Виталий Александрович никак не хареса веригата, която се оформяше. Много е опасна. Извънредно. И в тази верига изпъкват две напълно излишни фигури: Турецки, който излиза, че знае твърде много, и Лариса Георгиевна, която не е забравила нищо.

— За какво са арестувани? — Бай най-сетне си спомни за какво искаше да попита.

— Намерили оръжие. И мацка.

— Ето каква била работата… — проточи Бай. — Значи Гурам е затънал? До ушите… Чакай, каква мацка?! — Но той знаеше отговора. Нима?!

— Оная, която търсеха. Заради откупа. Момчетата се изредили на караманьол. За групов секс те лови сто и седемнайсети член. И двеста и осемнайсети. За носене на оръжие. И още няколко — много се събира…

— Ах, Вадик, ах, Вадуля… Огън да те гори! Кучи син… — И веднага си спомни защо Турецки се изпусна в разговора им: освобождението на Лариса не преминало гладко. Каква била работата! Получила си го е хубавицата… Нищо, тя отдавна си пада по този спорт. Ето, на него отказа, колкото и намеци да й правеше. Какви ти намеци! Една нощ се връщаха от кръчма извън града, беше я хванал за дебелия задник — тя сумтя, въртя се, но не му даде! Подбелила очи, кучката! Една свирка да беше направила, какво щеше да й стане! Такова откровено пренебрежение го обиди. На други не отказва. Значи така ти се пада, каквото повикало, това се обадило…

Разбира се, че сега ще я пазят. Но ако потрябва… За какво е Андрюша? Ами Макар? Двете излишни фигури падат, изпълнителите — към благословените южни места, всичко е тип-топ. Както при онази скъпоценна старокитайска играчка с троицата: нищо не виждам, нищо не чувам, на никого нищо няма да кажа. Бай обичаше тези маймунки от потъмняла слонова кост, скрили с лапички очи, уши и уста. Няма да жали пари, само по-бързо да се махат от очите му.

Разните му там Турецки ще му хванат цървулите, а Бай ще се чуди скръбно и ще пери ръце: случва се и бабата да сбърка здравата, нали, никой не е застрахован. Не съм забелязал, не съм знаел, не съобразих — виновен съм. Но за това не съдят, няма такъв член, ако намерят, първо да докажат. А преклонената главичка остра сабя не сече.

И честно казано, от какъв зор да се оправдава пред някого? Ще вземе десетина картини от най-най, после спалния вагон и в Киев. Ще слезе в Харков или на друго място… Не, това вече е паника. Все едно ще го изловят, само ще стане по-лошо: ще рекат — избягал. Не бива така. Трябва да завърти днес една-две жици на приятели във Виена или Франкфурт, да си побъбрят, а утре рано, като Вадик, да духне към Австрия или Германия, според самолета. И нека оня Снегирьов, нашият неподкупен Верешчагин, лично да дойде да го изпрати. А тук ще остави бележка, че обстоятелствата значи така се стекоха, имам клиент, не иска да чака. От какво ще живея, ако пренебрегвам клиента? Ще се върна — и съм готов да се споразумеем. Никой нищо не го е карал да декларира, няма предявени обвинения, всичко си е точно — използваха го като консултант. Какво следствие?

Главното е момчетата да свършат работа…

Бай не се смяташе за жесток човек. Напротив, мислеше се за сантиментален. Смяташе, че неприятностите му често идват оттам. Ето и с Вадим. Пъхна му в ръцете половин милион зелени и за чий, да ме прощавате? Впрочем Дега с Мане и Сезан струват много повече. Хайде, това не е загуба…

Изведнъж го опари една мисъл: как са намерили каталога на Константиниди? Не, не може да бъде, започна да се самоуспокоява Бай. Колкото и да беше разпитвал, и Лариска, и Вадим твърдяха: няма каталог, старият грък държи всичко в главата си. А въпреки преклонната си възраст главата му бе млада. Беше пълна със странности, с инат и хитрост — но може ли без това? Твърдяха, че не държал каталог. Всичко става, може да попадне във всякакви ръце… Картинките имаха различни съдби, а често и законните им притежатели. Да не би дядото да е правел всичко честно? За какво са му свидетели?

За какво му е тогава на Виталий Александрович да знае съдбата например на Мане? Купил — продал. Не е забранено. Живея от печалбата. Нищо повече. Не се увличам от Мане и прочие импресионисти. Моят профил е нашият, здравият руски авангард. А Мане? Какво Мане, просто ми падна изгодна сделка, пък и исках да помогна на стареца, нали ме помоли. А моите предпочитания, моето алтер его си остава авангардът, цял свят знае, от него съм създал името си.

Да, може да си умен следовател, ама си глупак. Намерили сте някъде, ако ще и в стенния гардероб, двайсет добре скрити от дядото платна, с които дори не е можел да се похвали — веднага ще се разплете нишката, радвате се, решавате да ме сплашите. Но аз не съм вчерашен, знам как се правят деца…

Колкото наближаваше вилата си, толкова по-ясно си представяше какво му предстои да направи.

Андрей отвори портата. Надникна през полуспуснатото стъкло на прозореца и тихо каза:

— В гаража е.

Бай кимна. Артур пусна дистанционното управление и вратата на гаража се раздели настрани. Паркира колата и се обърна към шефа, а той само махна с ръка: добре де, върви. Артур излезе навън и вратата на гаража се затвори. Стана тъмно. Виталий Александрович включи осветлението в купето.

След минута, Макар се вмъкна в реното с рамото напред, някак рачешката. Седна на задната седалка, до Бай, кимна мълчешком. Беше със странни дрехи — като работник от помощния персонал или шофьор на разположение: с изсивяла тениска и безформени сиви панталони, отгоре — зацапан син халат. Бе пъхнал голите си крака в стари, подпетени сандали, а върху бръснатата му глава имаше синя барета. Страните на Макар-Погосов синееха. Никога не се е обличал ярко, но пък до такава степен! Защо?

— По каква работа си тук? — тихо и спокойно попита Бай, сякаш нищо не знаеше.

Но Макар само кимна към шофьорското място:

— Съобщи ли ти?

— Ами… в общи линии. Слушам.

— Лоша работа, Виталий. — Обикновено мрачният Макар стана още по-мрачен. — Гурам е в Бутирка, момчетата — на разни места. Разпръснаха ги куките, да нямат връзка. Убиха Гоги. Убиха Миша. Взеха мацката. Гурам го чака голям позор.

— Какво бе, не ви ли стигат вашите мадами? — попита с откровена насмешка Бай. — Прищяла ви се свежа плът?

— Е-е! — свъси вежди Макар. — Вадим върза на всички тенекия, изчезна. Затова решиха да си поиграят с неговата. Там се издънихме. Не успяхме да я очистим. Налетя ни цял взвод, хванаха ни…

— Какво ще правите сега? Какво искаш от мен? Да отида в прокуратурата и да кажа, че Гурам си пада по пищните блондинки, това ли? Ще кажа. А после?

— Слушай — тихо, но много сериозно рече Макар, — имаш връзка с големи хора. Намери ги. Гурам не трябва да е там.

— Трябва да се очисти женската. — Бай въздъхна престорено. — Няма я, няма и свидетел. Останалото е на хартийка.

— Като трябва — няма проблем.

— Щом няма, започвай от нея. Ще можеш ли сам?

Макар въздъхна леко и дори ласкаво, и отговори с лека насмешка:

— Намерих един будала. Сам ме изведе. За два „зелени“.

— Милиона? И само толкоз? Виж ти… — учуди се Бай. — А после?

— Всичко е чисто. Дори успях да ги преброя пак.

— Ясно. Значи сега онзи се отчита пред Бога?

— Или дявола — промърмори Макар. — Все му е едно. На Малахов — също.

— И него ли… — поклати глава Бай.

— Гурам помоли — поясни кратко Макар. — Знаел много. Страх го е. Може да пропее… Ще свършиш ли работа? — Той го погледна строго в упор и от погледа му Бай дори настръхна.

— Трябва да свърша — отвърна уклончиво. — Но моят план е по-широк.

— Е?

— Аз също съм на мушката. Следователят, който ви е хванал, Турецки — помниш ли го? — Макар кимна. — Може да закопчее Андрюша.

— За какво?

— Не ти ли каза?

— Което ми каза, го знам — възрази рязко Макар. — Ти ми отговори.

— Затова трябва незабавно да изчезвате. — Бай избягна отговора. — И двамата.

— Ние си знаем. Колко за следователя?

Бай вдигна показалеца си.

Макар помисли и кимна:

— „Зелени“, и предварително.

— Разбира се. Днес, сега. А женската?

— Андрюша я познава, той ще свърши това. А как — си е негова грижа. През нощта ще изчезнем. Но ти, Виталий, внимавай! Гурам чака. Ако го преметнеш, ще те намеря на морското дъно.

— Слушай, Макар. — Бай раздразнено повиши глас, но оня го прекъсна:

— Къде си срещал Макар? Никъде не си го виждал и не го познаваш. Познаваш само Гурам. Нали знаеш — щък! — Макар рязко драсна с нокътя на палеца си през гърлото — от ухо до ухо. — Бил съм и си оставам Мкъртич Погосов, ясен ли съм, Виталий?

Този кратък разговор бе някак страшничък, зловещ в тъмния нощен гараж, в плътно затворената кола. От слабата светлина лицето на престъпника изглеждаше сиво като на мъртвец, оставен на слънце две денонощия. Отвратително усещане.

— Добре — каза най-сетне галеристът, — вие с Андрюша решавайте своите проблеми, а моята дума е твърда… — Без малко да се разсмее, като си спомни как зяпна оня страхотно умен следовател изкуствовед. Нали му обеща на сутринта да продължат вече никому ненужното състезание, ненужно най-вече за Бай. — С каква кола си?

— Фургон за хляб. До последната врата.

— Аха, тогава ми е ясно — Бай кимна и се усмихна: — Голям майстор си по мимикрията…

— По какво?

— Камуфлаж, казвам. — Той въздъхна и си помисли: „Господи, с кого трябва да си имам работа!…“

— После ще видим кой ще пие, а кой главата си ще свие! — откликна зловещо Макар, проследявайки го с острите си, присвити очички.

„Гледай, и този е за там!“ — Бай не видя погледа на Макар и се развесели. И тръгна през вътрешната врата, свързваща гаража с къщата, към спалнята си за валута.