Фридрих Незнански
Опасно хоби (55)

53.

Директорът на Държавния Ермитаж беше в продължителна командировка на Източния бряг на Съединените щати и трябваше да се завърне след две седмици, не по-рано. Затова Турецки бе приет от друго отговорно лице. Това бе една дама, вероятно хубава в миналото, а сега малко понапълняла, едра, с гледано тяло, с което сигурно се гордееше. Докато разговаряше с московския следовател, при това старши, и то по особено важни дела, тя кокетничеше — явно по навик. Дамата ту издаваше напред пищната си, още силна гръд, ту полюшваше мощно гъвкаво бедро, ту поклащаше съвсем не лебедовата си шия — стараеше се по всякакъв начин „да направи впечатление“. Като научи целта на командировката, малко намали темпото, макар че обеща възможната си помощ в толкова сериозното разследване. В същото време се поинтересува къде е отседнал московският гост и като научи, че идва право от гарата, веднага предложи помощта си. Ермитажът още се ползвал с някакви привилегии в северната столица. И Турецки бързо се убеди, че тя не се занимава с изкуствоведските въпроси в музея, а само приема чуждестранните гости и осигурява всичко необходимо за приятното им прекарване. Кръглото й пълно лице с видимо стърчащи мустачки над горната устна изразяваше нейното изключително внимание към събеседника, а пухкавите й пръсти с пръстени машинално оправяха върху колената дългата пола с цепки до средата на бедрото и уж случайно откриваха мамещо бляскащи закръглени колене. „Да — усмихна се вътрешно Турецки, — всяка божа твар иска любов…“ Но беше време да свършва с това, по-точно — да започва работа, а да свършва с цирка.

Турецки каза, че най-напред го интересуват сътрудниците на музея, които са се занимавали с фондовете в следвоенните години. Вероника Мойсеевна, която наистина отговаряше за връзките със средствата за масово осведомяване, съвсем увеси нос. От което Турецки направи извод, че тя е, меко казано, случайно лице в музея. Но може би наистина е нужна за някого. Да не навлизаме в тънкостите. Накрая успя с триста зора да изясни с кого конкретно ще може да работи, защото този не е тук, онзи в отпуска, а онази на съвещание в Москва…

Иван Петрович Перфилев беше като че ли най-старият сътрудник на Ермитажа в дадения момент. Единствен той помнеше предишните служители, бе отличен познавач, понеже ръководеше отдела за западноевропейско изкуство. Тясната му специалност бяха импресионизмът и постимпресионизмът, френската живопис от края на миналия и началото на нашия век.

Вероника Мойсеевна веднага предостави на Турецки купища най-различни диплянки — ярки и празнични, почти тържествено му поднесе подарък — явно от представителния фонд — прекрасно изпълнена и отпечатана във Финландия книга за Ермитажа. Самата тя участвала активно в съставянето и издаването на книгата, за което пише… вижте на гърба на титулната страница, както благоволихте да видите, тук е името на директора, на съвета, а ето и нейното име. Турецки се оказа на висота.

— Понеже имам честта да се запозная с вас, тогава позволете да ви помоля за автограф.

— О! — Тя сякаш се върна в младостта, разцъфтя. — С огромно удоволствие! — И с ясния си, едър кръгъл почерк — така пишеха отличничките в училище по негово време — веднага изрисува под списъка с имената: „На многоуважаемия Александър Борисович Турецки от Вероника Самсонова“, и датата — „20 юли, Ермитажа“.

Турецки притисна лявата си ръка до сърцето, с дясната прие подаръка и почтително целуна силно ухаещата ръчица на дарителката. Като го изпращаше по коридора към кабинета на Перфилев, Самсонова меко и доверително хвана госта за лакътя и рече:

— Пак ще се видим… — и очите й вишни искряха.

„Кой се съмнява!“ — отвърна с поглед той.

Иван Иванович създаваше впечатление за жлъчен и необщителен човек. Щом видя Вероника Мойсеевна с непознат, той изпуфтя нещо неясно под мустак и не се надигна от бюрото си, отрупано с купища разтворени книги и ръкописни листове. Самсонова не обърна внимание на негостоприемното му поведение, представи изразително госта и тръгна, като многообещаващо кимна на Турецки.

— Успя ли? — промърмори Перфилев, без да вдига очи, и добави: — Седнете, ако намерите къде…

Не беше лесно да намери стол — имаше само два, и то затрупани с книги. По всички полици, опасали малката полутъмна стаичка — не като светлия и слънчев кабинет на Самсонова, — бяха наредени книги и албуми.

Турецки се огледа и остана прав. Най-накрая Перфилев вдигна очи към него, погледна го остро и стана. Бе висок и слаб. Понеже се изгърбваше силно, сакото му стоеше като на закачалка. Той вдигна камарата с книги от стола, пренесе ги и едва ги смести на широкия перваз, бездруго претъпкан от томове.

— Седнете — предложи не твърде гостоприемно. — Какво ви трябва?

Следователят реши, че е по-добре да покаже удостоверението си и командировъчното. Старчето прочете, върна ги и намръщено се вторачи в него в очакване на продължение.

— Извинете, не ви разбрах… Казахте: Успя ли? За мен ли се отнасяше? — попита Турецки.

Перфилев махна с ръка.

— За оная… Видях изделието й. — Той посочи книгата, която Турецки държеше под мишница.

— Не ви ли харесва? Извинете, не разбирам много, но според мен изданието е прекрасно, не е ли така?

— Аз на тая… хм, й написах целия раздел за западноевропейската живопис, пък тя не само не каза едно благодаря, но и никъде не е споменала името ми. Авторка…

— Разбирам. — Турецки се усмихна. — Но да оставим този въпрос и да се заемем с причината, заради която главният прокурор ме командирова при вас.

Последното не направи никакво впечатление на Иван Иванович, но поне стана внимателен и сериозен.

Турецки разказа подробно за намерената у един починал колекционер папчица с рисунки на велики майстори от Възраждането. Изброи ги поименно, без да гледа в списъка си, сякаш за него общуването с изкуството е нещо обикновено. Сетне извади и самата папка и я подаде на Перфилев.

Той я отвори с някакъв трепет, но очите му веднага изразиха най-пълно разочарование.

— А… къде са?

— Какво, да не искате да понеса в чантата десетина шедьовъра? — „не разбра“ Турецки. — Погледнете папката. Може случайно да си спомните нещо и да обясните как е изчезнала от фондовете ви. Да започнем от най-простото. Ще ви представя списъка и всякаква атрибутика, моля — и подаде листчето, подготвено още в Москва. Перфилев дълго разглежда списъка и празната папка. Отместваше я настрани и се обръщаше към прозореца, пак я вземаше и все клатеше глава, сякаш беседваше сам със себе си и не можеше да постигне съгласие. После се потупа по джобовете.

— Сигурно не пушите? — попита предизвикателно.

— Напротив, и дори с удоволствие — възрази усмихнато Турецки. — Мога да ви предложа „Честърфийлд“. Става ли? Само че тук… — Той огледа книжните полици, които сякаш го притискаха отвред.

— Няма да пушим тук — отвърна мрачно старецът. — Да отидем в пушалнята. Тя е в тоалетната. Ако искате, можем да излезем към Нева, на чист въздух.

— По-добре навън.

— Вървете след мен, млади човече, и аз ще се постарая да ви разкажа нещо, което може да ви заинтересува. А тази гадост — той презрително побутна с пръст книгата за Ермитажа — я махнете от очите ми! Не мога да я гледам.

— С удоволствие — кимна Турецки и пъхна книгата в чантата си.

Перфилев заключи грижливо кабинета си и те тръгнаха по дълъг, заплетен коридор, преминаваха от етаж на етаж и най-накрая стигнаха до незабележима врата. Когато минаха покрай бдителната портиерка, Перфилев й каза: „Този е с мен“, и посочи Турецки. После излязоха направо на брега.

Спуснаха се по-близо до водата и седнаха един до друг на каменна пейка.

— Вадете тютюна — разреши Перфилев. — Аз обикновено не пуша, но… щом имаме повод. Като сте дошли, слушайте.

Биографията на Перфилев беше проста. Кореняк ленинградчанин. Точно преди войната завършил Института по философия, литература и изкуство в Москва, написал малък труд по история на Императорския Ермитаж, след което го приели на работа тук. От първите дни на войната бил на фронта. Два пъти раняван, контузен, демобилизиран, се върнал през четирийсет и пета на старото си място в Ермитажа. Така наредил директорът на музея Йосиф Абгарович Орбели, лека му пръст.

След юни четирийсет и пета във фондовете на Ермитажа започнали да постъпват от Германия контейнери, вагони и сандъци с трофейни произведения на изкуството. Музеят оставил за себе си най-ценните и значими творби, но те били толкова много, че служителите трудно се оправили с тях. Горе-долу намерили място за огромните платна и скулптурите, подготвили ги за реставрация, защото значителна част от произведенията преживели войната също като хората — и огъня, и водата, и всички нейни нещастия. А как са били укривани или пазени? Най-важното къде? По мазета, шахти, били обвивани с какво ли не само и само да не бъдат намерени от хората. Фашисти — това определяло всичко…

Много от пристигналото не се побрало в никакви фондове и се наложило да бъде дадено по други музеи из цялата страна. Доста неща отишли в Москва, в Музея на изобразителните изкуства. Но главното е, че тези произведения постъпили в специални фондове за особено пазене, тоест далеч от човешкия поглед. Не ги включвали в изложбите на музеите и широката публика практически нищо не знаела за тях. Опазването на трофейните фондове било поверено на много тесен кръг от хора, пряко свързани с органите за държавна сигурност, по-точно с нейните щатни и нещатни сътрудници. Те сами контролирали дейността си. А понеже професионалните изкуствоведи и реставратори нямали достъп до тези фондове, си представете какво ставало там. Големите стопани на несметните художествени богатства можели да се разпореждат с тях така, както смятали за добре. Знае се, че картините на старите майстори са украсявали дори стените на така наречените ловни домове, да не говорим за домовете на партийните и държавни дейци.

Някои произведения, оставени без постоянно внимание и грижи, особено тези, които са били повредени през последните месеци на войната, били оставени сами на себе си и постепенно загинали. Направо е тъжно да се говори за графиката — сбирките с гравюри и рисунки. Не може да се пренесе незабелязано едно голямо платно, макар че и на това се научили бързо, а такива неща, като събраните в папчицата на следователя, било много по-лесно да бъдат изнесени. „Пазителите“, които единствени знаели кое къде се намирало, използвали фондовете за свои лични цели. Продавали ги, изнасяли ги в чужбина, предоставяли ги в частни колекции срещу големи суми. И всичко ставало тихомълком, без какъвто и да било контрол.

Имало и още един „удобен“ вариант. Например редица произведения се изпращали на реставрация, а после просто ги бракували с протокол като негодни за възстановяване. Широта и простор…

Перфилев дори не се възмущаваше и не скърбеше, свикнал да приема действителността в нейната трагична и пълна безперспективност и затова не настояваше, не пророкуваше и не се заканваше. Казваше: така беше и оттогава нищо не се е изменило. Турецки го разбираше, човекът по-добре от него знаеше.

— Иван Иванович, вие нарисувахте такава картина, че по неволя се замислям накъде отиваме и за какъв дявол ни е всичко това… Но ви благодаря за този емоционален разказ. Честно казано, като ви видях, помислих: още един музеен плъх, на когото не му пука за моите грижи… Радвам се, че не съм бил прав. А сега, ако разрешите, в отговор на вашата истина, ето моята. Ще ви разкажа нещо и докато трае следствието, бих искал разговорът да си остане между нас. Нужна ми е професионална помощ, а не публична разгласа. Впрочем за това не съм споменал нито дума на дамата, която ме доведе при вас.

— Целият съм в слух — рече учтиво Перфилев.

И тогава Турецки му разказа накратко за историята с Константиниди, за колекцията му и изчезналите картини.

— Ох, тези гърци… — тъжно въздъхна Перфилев. — Костаки, сега пък този ваш Константиниди… Имаше и Христофоридис. Не, нямам нищо против нацията, честна дума. Напротив. Само онова, което древните гърци са дали на света, е достатъчно цялото човечество да им бъде благодарно до края на дните си. Константиниди, казвате? Е, ще се опитам да ви помогна…

И Перфилев започна да си припомня — от време на време отбелязваше, че е твърде вероятно да сгреши, защото не е бил свързан с трофейните фондове. Както се казва — Бог е милостив, затова доживях преклонна възраст — нещо необичайно за петдесетте години, ако не ми изневерява паметта… Може да се провери, ако някой е жив от онова време. Но ще са малко.

— Ваше право е да не ми повярвате и да кажете, че тези неща сте ги чели във вестниците. Да, сигурно, напоследък сякаш започнаха да повдигат малко по малко завесата, но явно никога няма да я вдигнат до края. Защото зад нея има прекалено много нещастия и кръв, всичко се е смесило — и подвигът на човешкия дух, и мерзостта, която няма равна на себе си. Наистина е така. Но мога да ви назова десетки изключително достойни имена, на хора, които загинаха в затворите и лагерите само заради неволния си досег с тайните от мазетата на Ермитажа. Само те да бяха! Беше време, млади човече, когато така нареченият изкуствовед в цивилен костюм, който придружава министъра на културата, съвсем не беше герой от вицовете. Горчиви времена… А на истинския познавач на изкуството, който няма ни най-малко отношение към тези граждани, се гледаше като на опасен за общественото спокойствие човек. Той бе носител на истинското знание, което, може би по погрешка, вие нарекохте „атрибутика“. Знание, млади човече, определящо корените, произхода, историята на художественото произведение. А тези знания се смятаха за ненужни и дори повече, за вредни. За това осъждаха. За да знаят хората по-малко! Да не помнят! За да не им държат сметка потомците! Извинете старческата лудост…

Гръмна оръдието на Петропавловската крепост. Раздадоха се аплодисменти. Турецки неволно се огледа. Зад тях, на брега, се тълпяха туристи, очакваха изстрела и снимаха крепостта, Нева и речното трамвайче до брега.

— Ето че удари пладне. — Перфилев се надигна от пейката. — Да ставаме, време е, така човек може да си докара на стари години радикулит. Елате да видим някои телефони, ако са се запазили… А по повод на ония „изкуствоведи“, за които имахте честта да чуете, ще ви разкажа един анекдот. Трябва да е било в Париж, в сградата на ЮНЕСКО, пристигнали делегации от раз лични страни. На Световен конгрес по опазване паметниците на изкуството и културата. Минавали делегации, отделни граждани, показвали си съответните документи и охраната ги пускала. Задал се известният господин Пабло Пикасо. Зашарил из джобовете си и съобщил на пазача, млад капрал, че си е забравил вкъщи документите. Пазачът попитал кой е този господин. „Аз съм художникът Пабло Пикасо.“ „А можете ли да докажете?“ — настоявал капралът. „Мога — отговорил художникът, — но ако обичате, ми дайте лист хартия.“ Дали му хартия, Пикасо извадил от джоба си молив и с един замах на ръката нарисувал знаменития гълъб, свил гнездо във войнишка каска. Подарил листа на капрала, който пък отдал чест, охраната поздравила художника и той влязъл в сградата. След него се задала разкошно облечена дама, висока блондинка със златна плитка, навита на главата й. С нея — двама джентълмени. Дамата ровила безуспешно из чантичката си и съобщила на капрала, че е забравила пропуска си в хотела, където е отседнала. Капралът, естествено, се заинтересувал коя е дамата. Министърът на културата на Съветския съюз, отговорила тя. А господата са с мен. Капралът кимнал одобрително, той уважавал Съветския съюз и неговия министър, но въпреки това поискал някакво доказателство, дори най-незначително. Дамата мълчала объркано, обърнала се към спътниците си, те само свили рамене. Накрая капралът решил да помогне: „Мадам министър, току-що мина господин Пикасо, той…“ „Кой беше този Пикасо“ — запитала дамата своите спътници. Те отново вдигнали рамене. Тогава капралът отдал чест, тракнал токове и ги поканил: „Заповядайте, влезте, госпожо министър на културата, заповядайте и вие, господа ле критик д’Ар!“

Турецки прихна, и то толкова заразително, че неволно направи впечатление на минувачите. Старецът бе много доволен. И погледът му, обърнат към следователя, видимо се стопли.

В кабинета си дълго рови из чекмеджетата, измъкваше папки с попивателна хартия, бележници, тетрадки, дълги телефонни указатели, дотолкова омърляни, че бяха станали почти неразбираеми. А Перфилев все продължаваше да прелиства и отгръща, да си шепне нещо под носа, докато най-сетне не посочи с пръст страница, изписана с толкова ситен почерк, че трябваше силна лупа за разчитането й. Но старецът не носеше дори очила, само дръпна листа по-далеч от очите си. Отлично, класическо далекогледство.

— Така — рече доволно той. — Бъдете любезен да запишете. Мисля, че е Автово, „Трамвайни проезд“, номер… апартамент… И съответно потърсете Константин Сергеевич Грачов. Лесно ще го намерите. Блокът е срещу гробищата, девететажен. Властта знае къде да заселва хората. Да не забравят. Мементо мори! Помни… Право да ви кажа, той е труден човек, но си има сериозни причини. Ако успеете да разговаряте, значи имате късмет. Мисля, че вашата папчица може да го заинтересува. Да не се окаже същата, заради която някога е станал скандалът в Германия. Срещнете се, премислете, ако решите да направите ревизия във фондовете, това ще го уточните заедно с най-големия началник. Тези дни ще се върне от Москва заместник-директорът по научните въпроси, с него може да уточните желанията си. Разбирате ли за кого говоря?

Сбогуваха се. Турецки пожела на Иван Иванович добро здраве и тръгна към дирекцията, където буквално се сблъска гърди с гърди с Вероника Мойсеевна, която изглеждаше твърде войнствено.

— Половин ден ви търся! — упрекна го тя на всеослушание. — Александър Борисович, къде изчезнахте?

Турецки разбра, че няма накъде да отстъпва — отзад бе стената, а мощната гръд на Вероника Мойсеевна настъпваше заплашително пред него, затова издаде напред дланите си и демонстрира, че целият е неин, докрай е във властта й. Само да не бърза и не тук…

Такава капитулация й харесваше. Тя знаеше, че ако още не си е запазил стая в хотела, може да го уреди за няколко дни в пансионата, в квартал „Новая деревня“ зад гара „Белоостровска“. Там е доста мило, близо е и не е скъпо. Ако той не възразява, може да отиде още сега. Личеше, че няма друга работа в музея и няма да има.

„Саша, могъща петдесетгодишна лелка ти предлага покровителството си, какво се кумиш? Най-подходящото време за установяване на по-тесни контакти!“ Той щеше да прихне, както одеве, ако не се страхуваше, че може веднага да бъде погребан или по-просто — размазан на същата тази стена, която вече усещаше с лопатките си. Истината и само истината, винаги си го повтаряше, защото излъжеш ли, ще се объркаш. А дори полуистината никога не те заплашва с бързо разобличение. Той обясни набързо, че предложението й го прави щастлив, но още днес трябва да отиде до Автово по важна работа.

— Каква работа ще имате в Автово, накрая на града? — смая се тя.

— Не аз, а Главната прокуратура има работа там — отговори той, за да отпаднат отведнъж въпросите. — Но ви обещавам. — Не каза какво, но го каза твърдо и недвусмислено.

— Ще ви чакам — кимна тя с пълно разбиране на отговорността.

„Ами чакай, каква ти е работата… Ще ме видиш другия път!“

— Как да стигна най-лесно до Автово?

— Само с метрото. А по-нататък?

— Ще повярвате ли, ако ви кажа, че имам работа на гробищата? — Той се приближи до ухото й, увиснало от внушителна тюркоазена обеца.

— Боже мой, какви страсти! Нямате ли друга работа в Москва?

„Да, тук не мога да й кажа истината, че тъкмо в Москва имам какво да правя. И то с много голямо удоволствие.“

На излизане от Ермитажа той си помисли със закъснение, че наистина трябва да пренощува някъде и може би напразно се отказа от предложената възможност. В края на краищата, ако правилно постави нещата, а той го умее, нищо не го заплашва.

Турецки лесно намери и улицата, и блока, и апартамента на Грачов. Но колкото и да звънеше на вратата, никой не отваряше. Даде ухо: вътре бе тихо.

Слезе пред входа и започна да се разхожда, като размишляваше кого да попита. Сред пладне е. Наоколо не се виждат почиващи хора. Нямаше ги дори вездесъщите баби, които обикновено клечат край входовете като врани. Дали да не пита съседите, може някой да се обади?

Пак се изкачи през стъпало на третия етаж. Позвъни на съседната врата — тишина. На следващата — също. Каква е тази кооперация, всички ли са умрели? Най-накрая зад четвъртата врата се чу бабешки глас, но вратата не се отвори.

— Кого търсите?

— Извинете, как да намеря Грачов?

— А вие какъв сте му?

— Как какъв? — Турецки засече за миг. — Син на стар негов приятел. Нося му поздрави от татко.

— Няма го.

— Как го няма? Какво се е случило?

— Боледува.

— И къде?

— Ами не зная. Питай там Ефимич. Той му помагаше.

— Ами него къде да го търся?

— Не зная. Мотае се по двора.

— Леличко, почакай! — Но зад вратата вече настана мъртва тишина.

Прегърбен побелял човечец вървеше край бордюра на градинката, надничаше под храстите и ровеше с ръце из тревата. Носеше сакче, в което подрънкваха празни шишета.

— Извинявай, чичо, тукашен ли си?

— Що питаш?

— Трябва ми нещо.

— Казвай де. Черпи един тютюн — добави той, като видя в ръката на Турецки димящата цигара.

— Дойдох при Грачов, ама го няма, този от третия етаж — той показа. — Болен бил, взели го в болницата, само Ефимич знаел в коя. Къде да намеря този Ефимич? Поне кажи къде живее?

— Ще ти кажа къде. Туканка, комшия на Коската. Само че го няма.

— Къде е?

— Къде, къде!… Събира шишета, къде. Аз съм бе. Какво искаш от Коска? Много закъса той, няма да изкара…

— Значи ти си Ефимич, така ли? Какво му е на Грачов, в коя болница е? Специално съм дошъл от Москва да го видя, разбираш ли?

— Ами ти кой си?

— Саша ми викат. Константин Сергеевич ме познава. Е?

— Щом е такваз работата… — Недоверието в очите на Ефимич още не изчезваше. — Щом е тъй… Върви в раковия център. Всяка справочна знае. То е… как да ти обясня, като си от Москва? Абе там е. Комай няма да се върне тука. Ще го изпратим на гробището, ей го къде е, вижда се от прозорците. Ще си гледа къщата и ще ни праща много здраве от онзи свят.

Ефимич отчуждено махна с ръка и продължи нататък, пак повдигаше клоните и надничаше отдолу.

Къде ли е онкологичният им център? Всяко справочно бюро знаело. Ще проверим.

Най-лесно беше да отиде в градската прокуратура или в градското управление на вътрешните работи, като се представи, всичко ще се изясни и намери за пет минути. При необходимост дори ще му дадат транспорт. Но тогава ще трябва да обяснява защо е тук, по каква причина и дали не е пристигнал да рови за някого… Но пък, от друга страна, още утре със сигурност ще знаят за пристигането му и ще се обидят, че не ги е удостоил, така да се каже. Все пак не е откъде да е, а от Главната. Току-виж се засегнали. Няма да му пречат, но няма да го изпуснат от очи. А на него му трябва само едно: съдбата на нещастната тетрадка. И да си ходи. Няма да повярват.

И Турецки се запъти към Ленинградската прокуратура. Петербургската не звучеше, още по-малко Санктпетербургската. По му прилягаше старото название.

Остави командировъчното си в приемната на прокурора, за да му сложат печат. Самият прокурор отсъстваше. Поговори със заместника му Маркашин, с когото не се познаваше, но намериха общи интереси. Буквално с две думи обясни целта на посещението си: убийството на колекционера, ограбването на музеите, подозрението, че е помагал някой, който е работил в Ермитажа. Повече не бе нужно. Ако чекистите се заинтересуват, нека разузнават. С помощта на Маркашин Турецки бързо намери „раковия център“, по телефона обясниха, че болният Грачов като ветеран от Великата отечествена война, а също като репресиран, се намира в седемнайсета стая. Състоянието му е средно тежко. Посещенията са всеки ден от тринайсет до седемнайсет.

— Слушай, Семьон Макарович, помогни! Трябва да стигна поне до четири, за да успея да поговоря, а после да пренощувам някъде, желателно спокойно и не скъпо. — И за да разсее неловкостта, че не е предупредил за пристигането си, разказа как днес го сваляше мустакатата Самсонова, като имитираше и преувеличаваше. Маркашин се превиваше от смях и го посъветва по-скоро да се отдаде на момичето. Но като му мина, предложи стая в аспирантското общежитие, където и той някога е живял. Сега е лято, но трябва да се позвъни на коменданта, да запазят легло за два дена.

— Не ми трябва повече! — зарадва се Турецки и от плещите му падна товарът на неопределеността. Вицовете са си вицове, но в отсъствието на градския прокурор бдителният Маркашин все пак пое на раменете си цялата тежест на отговорността.

Той веднага Даде на Саша адреса на общежитието и обеща да му звънне, а после извика от гаража „куриерската“ волга, която откара колегата му в онкологията.

Константин Сергеевич Грачов каза на Турецки, че се е озовал в клиниката след остър стомашен пристъп с кръвоизлив.

Излиза, че благодарение на нещастната си съдба е спечелил някакви привилегии и сега го изследват. Макар да си знае диагнозата още преди да го докарат тук с острата коремна болка.

— Язва? Виждали сте вие такава язва… Добре — той махна с ръка, сякаш се бранеше от собствения си разказ като от досадна муха, — да говорим по вашата работа: какво ви води при мен? И по-бързо. — Той се усмихваше постоянно, вероятно за да скрие болката си. — Може да не успеем. — И намигна трескаво.

Турецки видя силен и мъжествен човек, който знае всичко за себе си, от никого нищо не крие и смята, че ако са му останали недовършени дела на земята, трябва да ги завърши, без да отлага за после.

Изглежда, броеше оставащите минути и се стремеше да ги запълни с някакво съдържание.

— Разказвайте бързо. Можете да не криете нищо от мен. Ще го отнеса със себе си. Гарантирам.

Турецки му разказа как го е намерил, кой го е посъветвал да го потърси. Показа и празната папка, като обясни защо не носи рисунките. Даде списъка с всичките подробности. С немския текст върху бандеролите и бележките с руски молив. И изведнъж забеляза с каква необяснима печал Грачов погледна тази празна папка с печата на Ермитажа, как прочете названията и авторите на рисунките, помръдвайки устни. Погледна към него, сякаш да види там отражението на своята младост.

— Да, познавам тази папка. Лично аз я намерих в Дрезден. Беше през четирийсет и пета… — И не само нея. — Той се поправи с усмивка. — Много неща намерихме тогава. Аз работех в дивизионния вестник. Тогава в Германия дойде голяма група от Москва начело с Наталия Ивановна Соколова, изкуствовед. По-късно стана член-кореспондент на Художествената академия. Известна жена, мисля, че и в енциклопедиите пише за нея. А всички ние бяхме под бдителното око на „особистите“, онези от особения отдел. Но всичко започна от други рисунки. Не от тези. От началото на Втората световна война, когато немците преминаха през Европа, в музеите и колекциите им, особено на висшите държавни лица — Гьоринг, Розенберг и, разбира се, Хитлер, това се разбра по-късно — започнаха да постъпват от различни страни не само отделни произведения на изкуството, но и цели сбирки. Бяха откраднали или взели срещу разписка или без нищо голям албум с рисунки на Рубенс, предназначен за експозицията в кабинета на рисунката в Дрезденската галерия. И ето че след войната у нас се появиха представители на Антверпенския музей, той е в Белгия — поясни Грачов, — с дипломатичната молба да им помогнем да намерят своята национална собственост. А една-две седмици преди това мой колега беше намерил тази изумителна колекция… Тогава бях млад, неизкушен от голямата политика, зарадвах се на възможността да помогна на добрите хора. Изтървах се и казах къде се намира. Началник на отделното трофейно управление, тогава така се наричаше организацията, на която бяхме подчинени, беше Богданов, полковник от НКВД. Но ние рядко го виждахме, той все се въртеше в Берлин, в СВАГ, в Съветската военна администрация. Непосредственото ръководство се осъществяваше от Константиниди, майор от НКВД, ние го наричахме гърка. Този грък беше суров човек, на негово подчинение бе стрелкова рота с автомобили влекачи. За да могат оперативно да решават тактическите задачи, нали разбирате? Та този грък формираше композициите, които заминаваха за Съюза. Значи, аз се изтървах за рисунките, а белгийците при него: Къде е нашият Рубенс? Че какъв Рубенс? Не е при нас вашият Рубенс, господа французи. Сега, както казвате, започнал да разбира кой къде е роден и на коя нация принадлежи, а тогава се смеехме, но с горчиви сълзи, уви. Получих първото и последно най-сериозно предупреждение от него. Не мина и седмица и на, намерих в развалините тази папчица. Имах много добър приятел, Миша Титаренко, помощник-комендант на изключително красивия немски град Майсен. Там се произвеждаше прочутият в цял свят майсенски порцелан, сигурно помните кръстосаните сини мечове? Това е той… Та моят Миша денем и нощем трябваше да се труди без почивка, като някой роб за ония със сините околожки. Така наричахме помежду си подчинените на гърка. Какво не товареха само! Хайде, по репарациите — ясно, но многотонни пратки отиваха на лични адреси. Миша ме попита: Нещо ценно ли намери? Безценно, казвам му Прати ги всичките по дяволите, а тази папка най-добре дай на Соколова вместо на гърка. Ще й се изгубят следите! Както загинаха много други неща. А аз реших, че е най-добре направо в Ермитажа. Нали съм художник, разбирам великата ценност на рисунките. Изглежда, този, който ги е пазил, ги е изнесъл извън къщи, за да ги съхрани при бомбардировките. Сигурно сте чели в книгите, а аз съм виждал с очите си какво направиха американците от Дрезден. Такова нещо и в лош сън не можеш да сънуваш… Не знам кой се разбъбри, кой подслуша, но буквално на другия ден гъркът ме притисна. А аз вече бях предал папчицата на Миша, но го предупредих, че е опасно да я държи у себе си. Нали ще кажат — скрил я! И… отиде си момчето… Когато ме арестуваха и ме пратиха на съд, Миша научил и занесъл рисунките при другия наш добър приятел Ваня Никифоров. Помня, че успях да надраскам една бележка на Ваня, в смисъл: запази ги, защото непременно трябва да се предадат в музей, не бива да научават нищо тези със сините околожки, ще ги задигнат. Това е цялата история. Съдиха ме, лепнаха ми тази история с французите от Антверпен, понеже нямаха друг компромат срещу мен. И това ми стигна, че съм разкрил „важна държавна тайна“. За тази самодейност минимумът е десетката. Подкараха ме към родината заедно с власовците. Попаднах в Карлаг, това е в Казахстан. В петдесет и пета ме пуснаха, в петдесет и девета ме реабилитираха. Трябваше да се яде, а аз умеех само да воювам и да рисувам във вестника карикатури срещу подлите фрицове. Благодарение на Перфилев, на когото разказах веднъж цялата история, получих поръчки да правя копия на отделни платна в Ермитажа. Работех много, печелех малко, най-накрая спечелих за едно жилище. Срещу гробищата. Сега тук доживявам дните си… — Усмивката сякаш застина на лицето на Грачов, изсъхнало, изпънато от почти гланцовата му кожа. — А за тези рисунки веднъж ми разказа Иван Перфилев, беше отдавна. Трябва да потърсите в архивите. Като че ли Ваня Никифоров предал тази папка лично в ръцете на Орбели, тогавашния директор, и това било официално регистрирано някъде. Май че и моето име фигурирало там. Не зная. Пък и кой ли ще ме пусне в архивите? Там и до ден-днешен е пълно с тайна до тайна. А сега вие имате думата, действайте.

Грачов се обърна, погледна кръглия електрически часовник над фасадата на клиниката и въздъхна:

— Извинете, времето за свиждания отдавна свърши. Време е за процедури, макар че… за отсечена глава цяр няма. Но ще отида. Много здраве на Перфилев. Благодаря ви, че ми припомнихте хубавите дни. Ще се радвам, ако съм ви помогнал… А нашия грък, излиза… Както се казва, всекиму според заслугите. Бог вижда всичко. Сбогом…

Той пое бавно към зданието и сякаш почувства с гърба си напрегнатия поглед на Турецки. Изведнъж се обърна и го повика с пръст:

— Ако е възможно… Когато вземете да връщате тези рисунки в Ермитажа, намекнете на Иван да ги снима, ако не го затруднява, искам да ги погледна поне веднъж преди смъртта. Ако успея, разбира се. — Той се усмихна широко и си замина.