Мегън Марч
Истински порочно (9)

Глава 9

Боун

Фриско спря между Джувелина и моята 442, зад леко порутената тухлена сграда. На дневна светлина това място изглеждаше така, сякаш е на няколко години от това да бъде унищожено за благото на народа, но всичко, което ме интересуваше точно сега, бе, че колата ми изглеждаше идеално недокосната.

Ако не бях толкова пиян и не бях припаднал снощи, нямаше в никакъв случай да я оставя в този квартал. Мамка му, никакъв начин.

Не ми дремеше, че е застрахована, защото не беше от типа коли, които можеш да замениш. Тя беше специално реставрирана от Логан Брантли, от Голд Хейвън, Кентъки, за да пасне на моята представа за идеалната мощна американска кола.

Белещата се боя на Джувелина до нас ми напомни как изглеждаше моята Олдс, когато я закарах в сервиза за реставрация.

Преди да слезем, телефонът на Фриско започна да звъни отново, за шести път откакто тръгнахме от дома му.

— Кълна се, ако още някой звънне да те търси ще разбия телефона си точно както ти разби своя.

— Този следобед ще си взема нов телефон и ще можеш да нариташ към мен всеки, който те притеснява. Съжалявам за това, човече. И благодаря за всичко от тази сутрин. Обграден съм от задници, които няма и да се изпикаят върху мен, ако горя, затова беше приятна промяна.

Фриско ми кимна.

— Ти промени живота ми, когато ме покани да участвам в турнето ти, но това не е всичко. Не се отнасяш с мен като с боклук. А като с приятел. Затова винаги ще ти пазя гърба, братко.

Протегнах ръка.

— Оценявам го. И това няма да е последното ни турне. Може да се отбиваш у дома по всяко време. Тази вечер ще ме намериш да горя разни работи в камината, докато се чудя как всичко се обърка толкова много.

— Звучи като план.

Посегнах към дръжката, но спрях, насочил мисли към жената, за която се надявах, че ще е вътре с ключовете ми.

— Каква е работата с тази мацка? Ще бъде ли проблем?

Погледа на Фриско се насочи към сградата пред нас.

— Рипли ли?

— Дам. Тъмнокосата от миналата вечер.

— Тя е печена. Няма да ми позволи да я изведа на среща дори ако от това зависи живота ми, само заради правилото й.

Той направи във въздуха кавички с пръсти, изричайки правилото, и аз си спомних смътно, че тя бе споменала нещо за това миналата вечер.

— И какво е това правило? Повечето групарки нямат търпение да скочат на някой известен член.

Фриско се засмя високо.

— Рип е толкова далеч от групарка, колкото мога да си представя. Опитвам се от няколко месеца и все удрям на камък. Може би, ако я бях срещнал, преди да подпиша със звукозаписната компания, щеше да ми даде шанс. Не знам. На този етап съм почти напълно сигурен, че съм в зоната на приятелите.

— Ауч — присвих се аз престорено.

— Докато печелиш едни, губиш други.

— Или момичето ти се омъжва за непознат във Вегас и го научаваш от някакъв боклук в бар. — Въпреки че се опитвах да се пошегувам, думите излязоха по-яростни отколкото възнамерявах.

Фриско ме погледна спокойно.

— Ти печелиш по този параграф.

— Така си е.

Фриско ме изчака да стигна до вратата и да я отворя, преди да обърне джипа си и да отпраши с мръсна газ. От вътре се разнесе звук и една тъмнокоса глава се показа иззад бара.

— Затворено е — дрезгавия женствен глас извика, преди тя да се обърне към мен, притиснала някакви кутии към гърдите си.

На заглушената светлина, тя изглеждаше точно така, както си я спомнях… не че в момента за мен имаше някаква разлика дали е така или не.

— Не съм тук да пия. Идвам да си взема ключовете и си тръгвам.

Когато тя се намръщи пристъпих напред под светлината. По лицето й премина изражение, показвайки, че ме е познала, щом напълно излязох от сенките. Тя опря кутиите на ханша си.

— Много лошо. Надявах се, че ще забравиш и ще оставиш онази прелестна мощна красавица навън достатъчно дълго, че да я сметна за изоставена.

— Никакъв шанс.

Тя остави кутиите на бара, преди да се приближи към мен.

— Жалко.

— Ключовете в теб ли са?

— Прибрах ги в сейфа, само за всеки случай, ако на Бранди й скимне да се върне и опита да я вземе. Сега ще ги донеса.

Бранди… боклука, който ме нокаутира вчера.

Рипли се обърна към вратата зад бара, когато попитах.

— Тя ще създава ли проблеми?

Тя спря, хвърляйки поглед към мен със замислено изражение.

— Бранди не знае как да прави нищо, освен да създава проблеми. Истината е, че не знам какво може да направи. Мога да я контролирам, толкова, колкото мога да контролирам времето навън.

Настроението ми се помрачи още повече от отговора й.

— Надявай се да не го прави, защото обещавам, че ще има последици.

Стойката й се стегна, пръстите й стиснаха по-силно дръжката на вратата към офиса, в който предполагах бе сейфа й.

— Заплашваш ли ме? — въпросът й бе изпълнен с предизвикателство.

— Само ти казвам истината. Тя трябва да забрави, че миналата нощ се е случила и всичко ще е наред.

Сивите очи на Рипли проблеснаха буреносно, когато ги присви към мен.

— Ако искаш да се убедиш, че Бранди ще забрави, то тогава най-добре си уреждай сметките с нея. Нямам нищо общо с всичко това. И още повече, нямаш никакво право да идваш в моя бар и да започнеш да хвърляш заплахи, все едно притежаваш това място — тя пусна дръжката и скръсти ръце на гърдите си. — И ако това е бил планът ти от самото начало, първо трябваше да изчакаш да си вземеш ключовете за колата, тъй като току-що се случи така, че забравих комбинацията на сейфа.

О, мамка му, не би посмяла.

Отворих уста да изсипя още една заплаха, но тя ме изпревари.

— Предполагам, че ще трябва да се обадиш на ключар или на влекач, за да си прибереш колата. И да не дава Господ да те познаят и да те изтропат на пресата. Задникът ти ще е осветен от камери и обграден от куп репортери, преди да успееш да кажеш „Извинявай, Рипли, задето се държа като тъпанар“.

Темпераментът ми, вече разтегнат до лимита си от последните дванадесет часа, бе на път да скъса веригите, с които го задържах.

— Имаш две минути да ми донесеш ключовете, оставяйки ги на този бар, или ще напълня това място с ченгета.

Палава усмивка изви устните й.

— И от кой телефон ще им се обадиш? Защото твоя загуби снощи битката с лицето на Ханк Уилямс и тази сутрин пометох парчетата.