Мегън Марч
Истински порочно (34)

Глава 34

Рипли

— Не мога да ти кажа, колко много оценявам това. Сериозно, длъжница съм ти — казах на Хоуп, докато се качвах в пикапа й на път за Белия жребец.

Тя ми хвърли бърз поглед.

— Държиш се така, все едно последния път като се видяхме не ти предложих работа и футона си.

— Да, но сега съм с печална слава.

— Спри се. Ти все още си най-добрата ми приятелка. Не ми дреме дори да ми кажеш, че си мутант, работещ за Х-Мен, футона и работата са твои.

Засмях се на препратката й към комиксите, когато ме осени друга мисъл.

— Шефът ти нали няма да се ядоса, задето си ме наела?

— На шефа ми не му дреме за нищо друго освен за печалбите, които прибира вечер. Докато продаваме алкохол, той е доволен. Не го интересува кой го продава, стига този човек не краде. Такива се уволняват на мига.

Говорейки за крадящи служители, най-после реших да споделя това, което пазех само за себе си прекалено дълго време.

— Бранди краде от оборота на Аквариума по време на всяка смяна, през последната година и половина, дори може би повече.

Хоуп спря на червен светофар, а устата й остана отворена от шока.

— И не си уволнила кльощавата кучка? Защо, за Бога?

— Татко не ми позволи. Каза, че вероятно не съм й плащала достатъчно.

— Майтапиш ли се? — гласът на Хоуп се извиси една октава.

— Не.

Тя поклати глава.

— А в същото време, ти не си взимала заплата от седмици.

Кимнах, защото и двете знаехме, че това е факт.

— Мисля, че ще повърна. Ако малката уличница се приближи до мен, ще си тръгне със сини очи и счупен нос.

— Тя не си струва да се занимаваш.

— Може би не, но все пак си го заслужава. Тя ще сравни бара със земята. Давам й седмица, най-много две.

Сърцето ми заблъска силно при тази мисъл, но точно сега нямаше какво да направя.

— Ако изкара месец ще съм шокирана. Обаче може и двете да грешим, може да го превърне в някакво курвенско заведение, където се ходи без блузи, и да спечели повече пари от мен.

Хоуп поклати глава.

— Ще й трябва разрешително за частична голота, а и двете знаем, че не е достатъчно умна, че да отиде да го извади.

— Сигурна съм, че няма да има нужда от разрешително, преди да си пусне циците на свобода.

Хоуп се разсмя, но гласът й бе изпълнен с горчивина.

— Наистина я мразя.

Аз също имах своите чувства към Бранди, но не можех да кажа, че я мразя истински. Тя бе една от малкото членове на семейството, които ми бяха останали.

— Стига за нея и за Аквариума. Кажи ми какво още трябва да знам за тази вечер.

Хоуп ми каза някои неща, които до сега не бях осъзнала сама, въпреки че управлявах собствен бар от години. Белият жребец бе много по-голяма и сложна за управление машина, затова не бе изненадващо, че правеха някои неща по различен начин.

— Ще се справиш. Ще ти намеря униформа като пристигнем и за нула време ще започнеш да събираш бакшиши.

Насилих се да се усмихна. Сега това беше животът ми. Да спя на дивана на приятелка и всичко, което имам да е колата ми.

Давай Рипли.

* * *

— О, мамка му, олях ли ви? Не го направих нарочно. Вината е изцяло моя — каза мъжът заваляно.

С по стек пластмасови чаши в ръка, тъкмо бях излязла от склада и сега погледнах към бялото си горнище с емблемата на Белия жребец отпред. Беше пропита с, както изглежда, нечий джин с тоник и сега зърната ми се втвърдиха от неочаквания досег със студеното питие. В такива моменти ми се искаше да работя в някой по-малко осветен бар.

Йей. Показвам зърната си в първата вечер на новата работа. Ето тук, служител — на — месеца.

Със стиснати зъби аз се усмихнах на очевидно пияния тъпанар с малоумна усмивка на лице.

— Не се тревожете. Приятна вечер, господине — заобикаляйки го, се насочих към Хоуп, за да й подам чашите и да я питам от къде мога да взема друга блуза.

— Рипли, това ти ли си?

Погледнах на горе и едва на се блъснах в Лоу, бившия ми, който изкара повече от всички останали.

Мамка му. Точно когато си мислех, че денят ми не може да стане по-зле…

Бузите ме боляха от всичките фалшиви усмивки, които днес бяха като залепени за лицето ми, а тази сега бе по-фалшива от другите.

Лоурънс Дилър беше все още студент по право, след като скъсах с него преди две години, когато ме обвини, че избирам Аквариума пред него. В онзи момент, работех шест вечери в седмицата и графиците ни изглежда никога не бяха удобни за другия. Освен това, той не харесваше особено баровете и вероятно за това не го бях виждала от тогава. И сега, какво?

— Хей, Лоу — изграчих аз. — Какво правиш тук? Това не е от обичайните места, които посещаваше.

Той носеше официална риза в убит цвят все още напъхана в панталона на костюма му, със скъпо изглеждащ часовник около китката си.

— Точно взехме важен изпит и излязохме да празнуваме. — Той махна към групата от още петима мъже зад него. — Някои от останалите не са от града, затова решихме да дойдем тази вечер на Бродуей. Сега тук ли работиш? — той погледна към настръхналите ми зърна и логото на тениската ми.

Още една адски фалшива усмивка цъфна на лицето ми и отговорих сухо.

— Дам. Реших да променя някои неща.

— Мислех, че никога няма да напуснеш Аквариума и баща си, без значение колко надолу те повличат със себе си.

Точното му наблюдение ме прониза право в сърцето.

— Е, нещата се променят — казах през стиснати зъби.

— Новото момиче! Тези чаши ми трябват! — извика помощник-управителя на Хоуп, Брайън, спасявайки ме от неловкия разговор.

— Трябва да тръгвам. Весело изкарване и поздравления.

Обърнах се към бара, но Лоу хвана китката ми, с прекалено фамилиарен жест, който би бил в реда на нещата, ако се срещахме, но сега ме накара да се стегна.

— Трябва да поговорим. Нещата вървят много добре при мен. Вече изкарвам сто и петдесет бона на година, и имам супер готин апартамент в долната част на града. Скъсах с момичето, с което се срещах няколко месеца, защото искаше да хване съпруг с по-голяма диплома от тази по право. И мамка му, Рип, липсваш ми. Не биваше никога да си тръгвам.

Всичките му думи ме улучиха под пояса. Едвам успявах да задържа усмивката си, но се справих… някак.

— Радвам се, че нещата се развиват добре за теб, но наистина трябва да се връщам на работа. Ъм, може би може да поговорим по-късно — казах с веселия тон, с който винаги говорех простотии. Предложението ми бе напълно неискрено, но се надявах той да не го осъзнае. — Весело изкарване!

Когато Лоу ме пусна, забързах обратно зад бара. Очите на Хоуп бяха огромни, докато взимаше чашите и ги мяташе към Брайън.

— Това Лоу ли беше? Какво се е случило с блузата ти? Той какво искаше?

— Да, някакъв задник изля питието си върху мен, и нямам идея какво искаше Лоу.

Хоуп вдигна вежди и погледна през рамото ми.

— Той иска едно, само едно нещо, момиче, и това си ти. Погледът му е залепнал за задника ти.

Извъртях очи. Разбира се, че бяха. Лоу обичаше задника ми. Сексът не беше особено невероятен… за разлика от секса с някой друг, чието име отказвам да изрека, но и не беше много лош. Предполагам, просто бе обикновен.

— Мога ли да те помоля за друга блуза? Ще платя за нея от бакшишите си.

Хоуп се намръщи.

— Полагат ти се пет. Ще ти дам друга, ако се навиеш да изтичаш долу до мазето, за да вземеш нов кег. Защото така или иначе ще си изцапаш блузата. Пратих Брайън да вземе три до сега и вече той настоява, че е ред на някой друг. — Тя хвърли остър поглед към асистент мениджъра си.

— Няма проблем. Къде да отида?

Тя ми даде насоки, заедно с ключа за склада, и аз преминах през тълпата, насочвайки се към стълбите. Мъкнех кегове откакто бях достатъчно силна, че да ги вдигна, затова не беше кой знае каква задача.

И разбира се, защото положението не можеше да не стане по-кофти, Лоу ме бе последвал надолу в мазето.

— Рип, скъпа, наистина го мисля. Искам да говоря с теб. Ти вече се откъсна от миналото, а аз постигнах всичко, което съм искал в живота си, сега ми трябва само някой, с който да го споделя. Дори няма да трябва да работиш в този бар, ако искаш можеш да запишеш колеж.

Потърках носа си, опитвайки да намеря търпение отнякъде дълбоко в себе си, но не се получи.

— Не мога да водя този разговор точно сега. Трябва да се върнеш при приятелите си.

— Обещай ми, че ще ми се обадиш утре и ще те оставя на мира тази вечер.

— Разбира се. Добре — лъжех, но той не ме познаваше, толкова добре, че да го разчете по изражението ми.

Надявайки се, че разговорът наистина е приключил, аз се обърнах към вратата с надпис Само за служители, но ръката на Лоу се отпусна на рамото ми и той ме завъртя, притискайки устни към моите. Напълно удивена, че той се прави на някакъв алфа-мъжкар, ми отне няколко секунди, преди да се отдръпна.

— Уоу. Хей. Какво правиш, по дяволите?

Можех да усетя алкохола, който бе пил, което обясняваше изненадващата му мъжкарска проява.

— Исках да ти дам нещо, над което да помислиш.

— Ясно. Мисля. Върни се при приятелите си, Лоу.

Със самодоволна усмивка той кимна и се обърна отново към стълбите. Изчаках го да мине половината коридор, да се обърне, за да ми метне последен поглед, преди да отключа склада и да вляза вътре.

Облегнах се на вратата и погледнах към тавана.

Сериозно? Точно тази вечер.

Думите на Лоу отекваха в ума ми като плесници. „Дори няма да трябва да работиш в този бар, ако искаш можеш да запишеш колеж.“ Това, че работех като барманка, очевидно все още не покриваше стандартите му. И дори да бях обмислила за секунда да се върна при него, тези думи щяха да предизвикат едно голямо не, като отговор от мен.

Това съм аз. Ако не бях достатъчно добра за някой, можеше да ходи да си го начука.

Сумтейки раздразнено, вдигнах кега, който искаше Хоуп, от пода и отворих вратата с лакът, след това я затворих с бедро, преди да сложа кега на пода и да заключа.

Стълбите изглеждаха дори по-стръмни, сега, когато носех нагоре кег, но тази вечер смятах да докажа, че мога да постигна всичко, което реша, дори да е нещо просто като това да се придвижа от точка А към точка Б.

Ценна съм. Имам какво да предложа. Напомнях си аз, макар че се чувствах на дъното точно сега.

Когато стигнах до най-горното стъпало на стълбището, Лоу ме чакаше до края на бара с приятелите си. Когато ме видя, той забърза към мен.

— Хей, нека ти помогна с това, бейби — той посегна към кега в ръцете ми.

Неочакваната загуба на тежестта ми ме накара да изгубя баланс и да полетя назад… към стълбището.

Прекалено изумена бях, за да се обърна и претърколя. Не, аз просто развявах крака и ръце, падайки надолу, докато не спрях в подножието на стълбите.

О. Боже. Мой.

Току-що паднах по стълбите. Можех да умра.

Но не съм.

Добре съм.

Може би нямам най-лошия късмет на света.

— О, Господи, Рипли! Добре ли си?

Беше Лоу, който вече слизаше по стълбите, когато се изправих на крака и ми се зави свят.

— Добре съм. Нищо ми няма.

Направих крачка напред и глезенът ми се извъртя, а остра болка прониза крака ми толкова силно, че чак коремът ми се сви. Инстинктивно пренесох тежестта на другия си крак, докато очите ми се пълнеха със сълзи.

Не. Не. Не. Не може да ми се случва това.

Лоу се хвърли към мен, спирайки на милиметри.

— Мамка му, добре ли си? — той ме опипа търсейки наранявания, без да забелязва, че съм пренесла цялата си тежест само на единия си крак.

Стиснах зъби.

— Добре. Напълно добре.

— Сигурна ли си? Беше ужасно падане.

Погледнах нагоре към стълбите, за да видя, дали някой друг е забелязал, но никой не влизаше през вратата.

— Добре съм. Трябва да занеса кега на Брайън и да се връщам на работа.

Той протегна ръка към мен.

— Нека ти помогна да се качиш по стълбите. Наистина, това изглеждаше доста страшно. Късметлийка си, че не се нарани.

Прехапах устни, за да не простена, когато направих първата стъпка. Лоу беше прекалено зает да говори, колко ужасно е изглеждало падането, за да забележи, че съм на крачка да ревна. Дишайки тежко, за да потисна болката, изкуцуках до кега горе, а от усилието по челото ми избиха капчици пот.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ?

— Абсолютно. Трябва да се връщам на работа.

Без да чакам отговора му, вдигнах отново кега, пищейки вътрешно от болката в глезена си.

И мислех, че имам късмет? Няма шанс.

Успях да замъкна кега зад бара, без да падна. Брайън ми кимна одобрително, което ми помогна да възвърна част от гордостта си, но не помогна с нищо на глезена ми. Хоуп се върна и метна една тениска към мен, която улових във въздуха.

— Върви се преоблечи, ще те покрия за няколко минути. Руди също ще дойде. Почти десет е и затова мястото ще се понапълни малко.

Барът вече бе препълнен, затова можех само да си представя, каква лудница ще стане.

Взех новата си униформена блуза и започнах да си проправям път към стаята за почивка и банята на служителите, надявайки се никой да не забележи, че се клатя като старица.

Ако е счупен съм прецакана. Да работя зад бара като този значеше, че трябва да подскачам от край до край по дължината му, за да се уверя, че всички имат питиета и да прибирам бакшишите.

Спри, Рипли. Без повече негативни мисли. Не е счупен. Всичко ще бъде наред, след като довечера му сложиш торбичка с лед.

Веднага щом стигнах до стаята за почивка, се отпуснах на дивана и огледах вече лилавеещата кожа. Притиснах леко мястото и се свих от острата болка.

Вероятно не е счупен, но мамка му, адски боли. Подуваше се и да работя цяла нощ вероятно щеше да го влоши възможно най-много. Но какъв избор имах?

Никакъв.

Сега бе времето, когато преглъщах болката и си вършех работата, защото нямаше да си позволя да предам Хоуп още първата си вечер тук.

Измъкнах четири ибупрофена от аптечката и ги глътнах на сухо, преди да си облека новата блуза.

Да се надяваме, че ще подействат бързо.

След което си замъкнах задника обратно на работа.