Мегън Марч
Истински порочно (48)

Глава 48

Рипли

И просто така, Боун размаза последните предубеждения, които имах.

Когато слезе от АТВ-то, той ме остави на седалката.

— Дръж това за миг. Аз ще подготвя всичко и ще те донеса.

— Мога да ходя, суперзвезда. Глезенът ми е много по-добре.

Той ме погледна с повдигнати вежди.

— Утре. Дай му една нощ, за да се лекува и после ще говорим.

Кога е бил последния път, в който някой се е грижил и тревожил толкова много за мен?

Може би майка ми, когато си счупих китката на шест годишна възраст? Определено не баща ми. Той обикновено се оплакваше, че съм непохватна и че все трябва да плаща сметките за лекари. Разбира се, той не видя иронията в това, че падна по същите стълби, когато беше пиян и трябваше да му се правят операции, за които се наложи да платя аз.

Боун взе одеялото и го постла на края на дока, оставяйки на него торбата с храната, преди да се върне, за да ме вземе.

— Татко обичаше да ме взима със себе си, когато ходеше за риба, докато бях малък, и понякога, ако имах късмет, и дядо ми идваше с нас. Винаги с пукването на зората. Много мразех да ставам толкова рано, но нямаше да изпусна шанса да се помотая с тях.

Той продължи да говори за живота си, докато ме вдигаше на ръце и носеше към одеялото.

— В земите си, дядо имаше езеро два пъти по-голямо от това и обикновено сядахме на дока, а понякога и гребяхме до средата на езерото със старата дървена лодка. Татко критикуваше замаха ми, показвайки ми как да го правя, а след това дядо критикуваше техниката му и ни показваше и на двамата перфекционизма си.

Можех да си представя малкото момче с тъмната коса на Боун и сините му очи, което не откъсва поглед от двамата най-важни мъже в живота си, докато му предават знанията си.

— Това звучи като страхотно детство.

Боун ме постави да седна на края на дока, а краката ми се залюляха над ръба, преди да седне до мен.

Водата беше достатъчно ниско, че да не мога да я докосна, но не прекалено далеч, че да не видя мушиците плуващи по повърхността и рибите, които надигаха глави, за да ги уловят.

— Така беше. Улавяхме колкото риби успеехме и после брояхме кой има най-много. Дядо винаги печелеше. След това се връщахме у дома, където ни чакаха мама и баба Т., изчиствахме рибите и после им ги давахме, за да ги изпържат. После сядахме да се храним навън на масата за пикник, заедно със сладък чай и каквито зеленчуци са узрели в градината този ден.

Картинката, която Боун описваше за детството си, беше… перфектна.

— Звучи невероятно. Като взето от някой филм.

Боун се засмя и ми подаде кутия с крилца.

— Не бих казал. Имаше доста неща, което не бяха перфектни. Едно лято опитвахме да съберем достатъчно пари, че да поправим покрива, тъй като тенджерите, купите и кофите, в които капеше водата при дъжд вече не стигаха. Исках да спра да ходя на уроци по китара, за да имаме пари за покрива, но мама не ми позволи. Вместо това, започна да затваря зимнина за г-жа Уинстън, учителката по музика, за да започне да ме учи и на пиано. Мислех, че татко ще се ядоса, но той не го направи. Каза ми, че да усвоя всяко умение, което мога, е най-умният начин да си подсигуря по-добро бъдеще.

Преглътнах буцата в гърлото си. Това, което помнех аз от детството си, бе как аз и майка ми гледахме да се спасяваме от шамарите на татко, задето не сме направили нещо като хората и че татко ме накара да работя веднага щом станах достатъчно голяма, че да мога да пълня чашите с бира. Мама спореше с него за това, но се оказваше със сцепена устна, а аз продължавах да работя.

Освен ходенето на училище, докато растях почти не излизах от Аквариума. Но може би така беше по-добре, по-малко хора щяха да питат за синините.

Прогоних тъгата, която ме обзе, и се върнах към разговора с Боун.

— Още ли си близък с вашите?

Боун, който в момента дъвчеше, кимна, преди да отговори.

— Да. Виждам ги колкото мога по-често. Те са най-истинските хора в живота ми.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, преди да започна да се храня.

— Не съм израснал с пари. Имахме много любов, но без почти никакви екстри. Аз гледах да не искам нищо. Те обаче винаги намираха начин да се уверят, че имам всичко, което искам, без значение дали съм помолил за него. И сега са така. Дори не биха си помислили да ми поискат нещо. Никой от семейството ми не очаква да го издържам. По дяволите, дори трябваше да платя тайно ипотеката на къщата им, защото отказаха да използват чека, който им написах, след като излезе първия ми албум. Опитах да купя на баща ми нов пикап, но той ми отказа, тъй като старият му си върви много добре. — Боун спря и се засмя. — Ще е доста изненадан, когато тази година получи един за рождения си ден, без значение дали го иска или не.

Въпреки топлотата, която ме изпълни, представяйки си как Боун подарява нов пикап на баща си, ме изпълни и отчаяние. Дали последните думите, които ми каза баща ми, ще си останат тези изречени в гняв? Обаче кога въобще бе последният път, в който баща ми ми е казвал нещо мило?

Претърсих паметта си, но всичко, което успях да се сетя, бяха критики за това как управлявам бара и че не правя достатъчно пари, или пък нещо негативно, за което е намерил да се оплаче.

Острата болка, която ме прободе в сърцето, беше от съжаление, че никога не съм имала връзка с някой от родителите си.

— А майка ми — Боун продължи, — винаги е искала кабриолет. Обаче отрича, казвайки, че е прекалено непрактичен, но съм виждал начина, по който ги гледа, особено онези от старите филми, в които жените обвиват с шал косите си, за да не може вятъра да ги разроши. Би трябвало да изчакам до Коледа, но тогава пътищата може да не са почистени, затова ще получи кабриолета си, когато татко получи своя пикап. Заедно с цяла кутия шалове завързана на предната седалка.

Той купува шалове на майка си, за да не й се разроши косата, докато кара кабриолета си. Стиснах силно очи, за да спра сълзите, които напираха заради хубавия му жест. Боун Трашър е добър мъж. И все пак имах усещането, че не много хора знаят истината за него.

— Как някой ти е сложил етикет, че си лошото момче на кънтри музиката? — попитах аз.

Той се облегна назад на дока и ме погледна, преди да насочи поглед към залеза.

— Не мисли, че съм някакъв светец, захарче. Правил съм един куп простотии, които не е трябвало. Особено в началото, когато яхнах вълната на славата. Светът навън е много луд. Не просто всеки иска нещо от теб, но изведнъж бариерите започнаха да падат.

— Бариерите?

— Всички прегради, които са ти пречили да получиш нещата, които си искал преди. Парите, колите, къщите, жените, феновете, местата, интервютата. Всичко е просто там, чакайки да вземеш каквото поискаш. Освен това има ги алкохола и дрогата, и Господ знае тези боклуци не са добре щом се смесят.

— Дори не мога да си представя какво би било това.

Боун се обърна към мен.

— Едновременно благословия и проклятие. Не бих сменил този живот за нищо, освен може би за усамотението и анонимността си. Ти вече видя. Трудно е да направя дори крачка, без някой да каже нещо или без пресата да вдигне шум, изопачавайки нещата и превръщайки ги в нещо, което не са. Отделно идва и напрежението да създадеш още един хит, който да покори класациите, да направиш платинен албум, да продадеш всички билети за едно шоу…

Това бяха неща, за които никога не се бях замисляла, но той беше прав. Когато човек мисли за живота на известните музиканти е лесно да си представя само хубавите неща, а не тежките отговорности и очакванията, които вървят с тях.

— Как се справяш с всичко това?

Боун се усмихна леко печално и нещо в това ме накара да искам да нацелувам цялото му лице.

— В началото обожавах всяка секунда, тогава всичко бе много алкохол, жени и дрога. Както и боеве… брат ми ми нарита задника, когато се появи на едно от шоутата ми и аз бях толкова пиян, че едва го разпознах. Той ми напомни, че това, което имам, е привилегия, и че трябва да бъда по-умен. Не казвам, че вече не пия, но не е нищо подобно на това, което беше преди.

Очите ми сигурно са се разширили, защото Боун добави.

— Не ме гледай толкова изненадана. Знаеш, че не съм бойскаут.

Поклатих глава.

— Не това ме изненадва. А факта, че изглеждаш толкова самоосъзнат за всичко това.

Това ме накара да се засмея високо.

— Такъв съм. Имам семейство, което ме държи здраво стъпил на земята и ме спира да се прецакам кралски. Имам и моменти като този, в който мога да спра да бъда Боун Трашър, лошото момче на кънтри музиката, и да бъда просто Боун. Да си улавям сам вечерята, да я чистя и я готвя, напомняйки си, че без значение колко се променят нещата, аз съм си същото момче от село, което съм бил винаги. — Той ми намигна. — Макар че тези дни кухнята ми е малко по-лъскава, вкусът на рибата си е същият.

Не успях да сдържа да не изкажа мислите си от по-рано.

— Ти си добър мъж, Боун.

Усмивката му бе леко пакостлива.

— Може да съм добър мъж, но искам да ти направя някои много лоши работи.

Горещината между бедрата ми пламна от нуждата. С пръсти лепкави от пилето се наведох и целунах устните му. Гласът ми бе дрезгав, когато заговорих отново.

— Добре. Нямам търпение.

Боун задълбочи целувката и се зачудих, дали ще се озовем голи на дока, точно преди да чуя звук от АТВ, приближаващо се към нас, което ни накара да се отдръпнем един от друг.

— Какво става, по дяволите?

Фаровете пронизаха сумрака, осветявайки ни.

— Боун! Трябва да се върнеш в къщата. Имаме адски голям проблем — извика Антъни.

— Какъв проблем?

— Ченгетата. Носят заповед за ареста ти.