Мегън Марч
Истински порочно (32)

Глава 32

Рипли

— Какви са тези лайна?

Гласът на баща ми ме изтръгна от съня ми, когато вратата на спалнята ми се отвори с трясък на следващата сутрин. Подскочих в леглото, притискайки ръка към гърдите си.

— Какво?

Той размаха вестник в ръката си, но не можех да видя нищо от резките му движения.

— Казах ти, че забранявам някой от тези шибани знаменитости да стъпи в бара ми, и все пак ти си им позволила!

Хваната неподготвена, тъй като бе още супер рано, казах първото, което ми дойде на ума.

— Защо? Какво те е грижа? Никога не идваш тук. Трябва да се радваш, че вчера дойдоха толкова хора, обикновено в петък вечер тук няма абсолютно никой! Ти си този, който е използвал бара като гарант и сега аз трябва да намеря начин да платя хиляда долара, които дължиш за два месеца ипотека, за да не загубим всичко!

Баща ми направи крачка назад.

— От къде знаеш за ипотеката?

— От шибания счетоводител, след като е говорил по телефона с банката. Опитвах се да изтегля кредит, за да постегна бара и да се опитам да го направя печеливш.

— И значи сега се промъкваш зад гърба ми? Чукаш някакъв мъж точно като онази курва майка ти и се мъчиш да изкараш пари от място, което дори не е твое — изкрещя той. — Трябваше да оставя бара да затвори преди години.

Думите за майка ми ме нараниха жестоко, но успях да се съвзема. Нямах друг избор.

— Защо не го направи?

Той ме изгледа.

— Не ти дължа обяснение за нищо, но едно трябва да знаеш. Докато не науча кой я е убил, няма да спра да го търся.

Осъзнаването се стовари върху мен.

— За това ли си направил ипотеката? Дават ти достатъчно пари, че да се напиваш до крайност, но не и достатъчно, че да плащаш на частен детектив?

— И какво от това? И ти би трябвало да искаш да знаеш кой е.

Размахах ръце във въздуха.

— Разбира се, че искам да знам. Тя ми беше майка! — гледахме се цяла минута, преди да попитам — Какво си мислиш, че ще се случи, когато го намериш? Ще си отмъстиш ли?

— Остави това на мен — той метна вестника на леглото ми и го взех.

Беше таблоид. На предната страница имаше кадър от видеото, което онова хлапе продаде, с Боун на сцената. Не онази, на която сме заедно. До снимката на Боун имаше снимка на Амбър Флийт, с леко притворени очи и изглеждаща прекалено красива.

Истината за раздялата — Боун чука барманка

— Това са пълни простотии — прегледах статията. Там бях изобразена като жена разрушаваща семейства и бе допълнено с информация за връзката на майка ми и Джил Грийн от преди двадесет години.

Гадното чувство в стомаха ми, което така и не бе изчезнало от миналата вечер, сега се надигна с пълна сила. Погледнах нагоре към баща си, който ме гледаше все едно бях непозната, а не собственото му дете.

— Кой ти даде това? — не знаех защо си правя труда да питам. Вече знаех. — Бранди, нали?

— Щях да съм на тъмно, ако не го беше направила. Ти нямаше да ми кажеш нищо.

Срещнах погледа му, сив като моя, но по-тъмен и изпълнен с гняв.

— Не, просто щях да продължа да плащам сметките ти и да поддържам запаса ти от бира. Никога преди не си се интересувал, затова какво те е грижа сега?

Очите му се присвиха, а лицето му се изкриви от гняв, когато стисна пръсти около тялото си. За секунда се зачудих дали ще мине от обичайната плесница с опакото на ръката си до удар със стиснат юмрук. Гневът, изкривил чертите му, подсказваше, че не иска нищо повече от това да ме удари, но нещо го спираше.

— Неблагодарна малка кучка. Кога за последно ми благодари, задето имаш работа и покрив над главата си? Искаш ли да си безработна и бездомна? Мога да го уредя.

Отказах да се пречупя. Държейки чаршафа до гърдите си, аз го изгледах и годините потискане сякаш експлодираха в мен.

— Направи го. Предизвиквам те. Без мен ти ще се окажеш на улицата, тъй като сам не можеш да си плащаш сметките.

— Бранди може да управлява бара — изръмжа той, нанасяйки ми удар под кръста. — Всъщност, обзалагам се, че тя ще се справи по-добре от теб.

Потреперих на леглото, усещайки удара толкова силно, все едно ме е ударил наистина с ръка.

Сълзи от гняв запариха в очите ми, но аз не позволих на нито една да падне, докато той бе пред мен. Край на тези простотии. Няма повече да бъда боксова круша. Край на това да продължа да живея без нито една дума за благодарност за всичко, което бях пожертвала в името на семейството.

Време беше да се застъпя за себе си и да докажа, че гръбнакът не е изчезнал от тялото ми. Оставаше ми само един избор.

— Тогава нека започне от днес. Напускам.

Лицето на баща ми стана яркочервено от гнева и изпития алкохол.

— Не можеш да напуснеш, защото си уволнена! Искам да разкараш боклуците си от тук до обяд. Остави ключовете на бара. Приключих с теб. Мъртва си за мен, колкото е мъртва и онази курва, майка ти.

Той се обърна и излезе през вратата, оставяйки ме седнала на леглото, замръзнала неподвижно. Когато най-после помръднах, то бе, за да примигна, когато от очите ми потекоха горещи сълзи, а ридание разтърси цялото ми тяло.

Какво направих? И какво ще правя от сега нататък?

* * *

Четиристотин четиридесет и седем долара и тридесет и седем цента. Точно толкова пари имах на свое име. На своето безработно, бездомно име.

Щяха да са триста четиридесет и седем долара и тридесет и седем цента, но си спомних за стотачката, която бях пъхнала в портфейла си, за спешни случаи преди милион години и която не смеех да пипна при никакви обстоятелства. Сега тя бе старателно сплескана и представляваше почти една четвърт от всичките ми спестявания.

Десет години усилена работа и ето какво бе всичко, което имах. Когато се замислех за всеки долар, даден от личната ми сметка…

Поклатих глава. Беше като вода под моста. Не можех да върна нищо от тях.

Финалният удар? Не можах да взема нито цент от снощната печалба… която бе изчезнала от сейфа, въпреки че купчините сметки, които все още лежаха върху изтърканото дърво бяха част от живота ми, толкова дълго време.

Нахраних и сипах вода на Естебан, който подремваше в клетката си, и се помолих Бранди или татко да се грижат за него. Някак не можех да си представя, Бранди да сменя всеки ден вестника на дъното на клетката му. Ами лакомствата за птици? Може да не му ги дава често и да са по малко, но той им се радваше много. Разроших перата му за последен път.

— Ако можех, щях да те взема с мен още сега. Не че клетката ти може да се побере в колата ми.

— Уволнена си!

Още една сълза се търколи по бузата ми.

— Съжалявам, приятелче. Ще се върна за теб. Кълна се.

— Уволнена си! — повтори той, а аз затворих и заключих клетката.

Ако нещо се случеше с птицата щяха да се търкалят глави.

Затваряйки задната врата, като я бутнах с бедро, хвърлих последен тъжен поглед към сградата и се насочих към колата си.

— Изглежда ще сме само ти и аз за известно време — казах на колата си и бутнах сака с дрехите си вътре. — Моля те, не ме изоставяй. Не съм сигурна, че ще мога да го преживея.

Двигателят на старото ми AMC се задави леко, но поне запали.

Докато потеглях покрай Аквариума, усещах гърдите си така, все едно върху тях бе легнала голяма тежест.

Провалих се.

По някое време, опитът ми да задържа Аквариума работещ, за да поддържам спомена за майка ми жив, се бе превърнало в моя фикс идея.

Но се провалих.

Жестоката истина накара още една сълза да потече по бузата ми.

Карах към апартамента на Хоуп, молейки се да си е у дома. Честно казано, нямах къде другаде да отида.

Толкова съм глупава. Трябваше да имам резервен план. Но никога, не бях си представяла, че мога да напусна Аквариума. Никога не бях живяла другаде. Не познавах нищо друго.

Небето се разтвори с гръм и изсипа дъжда като из ведро.

Това не е ли направо черешката на тортата? Чистачките на колата ми работеха само спорадично и днес просто не ми беше ден. Свивайки очи, загледана през стъклото, спрях на червен светофар и погледнах към колата до моята.

Беше миниван. Караше го мъж, а зад него малко момченце бе притиснало лице към прозореца и сочеше към колата ми. Бащата погледна към мен и кимна, а след това каза нещо на детето и то отлепи буза от стъклото, преди светофара да се смени и да потеглят напред.

Регистрационен номер от Арканзас. Вероятно туристи, които са дошли в града, за да се насладят на семейна ваканция.

Чудя се какво ли би било.

Семейство, което пътува заедно на различни места. Хора прекарващи времето си един с друг. Извън бара. Никога не съм знаела. Никога не съм имала този шанс.

Натиснах педала на газта и колата ми полетя напред, само за да започне да се дави на половин километър от дома на Хоуп. Отбих в страни от пътя.

— Не можеш да ми го причиниш! Не сега — ударих с ръце по волана, преди да почна да се извинявам, все едно колата наистина има чувства. — Извинявай. Не исках да ти крещя. Само още малко — погледнах надолу към таблото… и датчикът за бензина показваше, че резервоарът е празен.

С присвит стомах отпуснах глава върху кормилото. Официално този ден не може да стане по-лош.