Мегън Марч
Истински порочно (44)

Глава 44

Рипли

Когато се върнахме в дома на Боун след Голямото Птиче Спасяване, или поне така го наричах в ума си, Боун ме настани на дивана, след което отнесе клетката на Естебан в грамадната си семейна стая.

Когато му казах, че трябва да взема птицата, не обмислих наистина какво искам от него. Току-що донесох птицата си в дома на Боун Трашър. Където бях отседнала за кратко. Може би за още една или две нощи.

Хоуп се обади, докато се прибирахме от Аквариума, но имайки предвид, че не исках Боун да чуе разговора, който щяхме да проведем, отхвърлих обаждането и й писах, че ще й се обадя веднага щом мога. И тогава ще трябва да я питам, дали мога да занеса Естебан у тях, когато се върна на футона й.

Наистина се надявах да няма проблем с това. Иначе не зная какво ще правя.

След като Боун нахрани Естебан и едва успя да се отърве да не бъде накълван по време на процеса, той измъкна телефона от джоба си.

— Имам да отговоря на няколко обаждания и интервю по радио станция, за което закъснях с два часа. — Той отиде до масата, взе дистанционното на телевизора и ми го даде — Трябва да се оправя с това, преди всичко останало.

Стомахът ми се сви.

— Извинявай. Не знаех. Никога нямаше…

Боун се наведе и ме накара да замълча с целувка.

— Правя каквото си искам и няма нищо друго на света, което да искам да направя вместо всичко, което направих тази сутрин с теб, затова не се извинявай. Не е първият път, в който пропускам нещо, няма да е и последният. — Той се изправи, отмятайки кичур коса зад ухото ми. — Макар че трябва да кажа, че сега имам най-доброто оправдание. Ще се върна след няколко часа.

Той излезе от стаята, оставяйки ме сама с граченето на Естебан.

„Не се извинявай.“

„Няма нищо друго на света, което да искам да направя вместо всичко, което направих тази сутрин с теб.“

Боун Трашър изглеждаше почти прекалено добър, че да е истински.

Облегнах се на дивана и се загледах в екрана на телевизора. За пръв път от много дълго време, по-дълго отколкото можех да си спомня, нямах нищо за правене. Имам предвид, можех да се поровя онлайн, за да потърся някоя работа на половин ден, или да измисля къде бих могла да наема апартамент, в който да ми позволят да взема птицата,.. но вместо това включих телевизора и се сгуших на удобния диван, оставяйки да се отпусна поне за миг.

Може би, животът ми най-после поемаше нова посока.

* * *

Не беше особено шокиращо да науча, че не бях много добра в това да не правя нищо.

Когато някой отвори вратата час по-късно, аз седях на един от столовете в кухнята и пренареждах шкафа с подправки на Боун. Вече се бях справила с хладилника и килера.

Наречете ме луда, но след като огладнях, внимателно си проправих път до килера, за да намеря нещо за ядене, и бях ужасена от разхвърляното му състояние. Първо, Боун имаше един тон храна. Вероятно достатъчно, че да нахрани армия, но всичко бе набутано по рафтовете в пълен безпорядък.

Предполагаемото ми обсесивно-компулсивно разстройство надигна грозната си глава и докато опустошавах цял плик с картофен чипс Лейс, наредих всеки рафт. Беше приятно да свърша нещо полезно, вместо само да заемам място на дивана, затова се насочих към хладилника му. Там беше пълна катастрофа.

Сега имах червен пипер в едната си ръка и черен пипер в другата, когато чух вратата на гаража да се затваря и от коридора долетя шум от стъпки. Той се закова на място, когато влезе в кухнята с две торби от верига за бързо хранене с познатия жълт кръг около бизон с криле.

— Какво, по дяволите? — това беше първият му въпрос, когато ме видя с вдигната ръка, готова да го замеря с червения пипер.

— Кой си ти?

Той беше висок поне метър деветдесет и пет и вероятно тежеше не по-малко от сто и тридесет килограма. На практика беше с размерите на нападател и никакво количество подправки нямаше да го спре да ме смачка като буболечка.

Но аз бях бодлива, няма да се дам без бой.

Той повдигна вежди.

— Ще ме замерите ли с това? Защото точно сега ръцете ми са заети с обяда ви, г-це Фишър.

— От къде знаеш името ми? — разрових паметта си, опитвайки се да се сетя дали съм го виждала преди, но не бях. — Кой си ти?

— Антъни Претис, шефа на охраната на Боун. И за протокола, единствената подправка, която ме плаши, е копърът. Не знам каква трева е това, но не искам никаква в храната си, освен ако не е от хубавата.

Думите му ме накараха да се подсмихна.

— Тогава имаш късмет, че копърът вече е нареден по азбучен ред в шкафа, тъй като съм на буквата П в момента.

— Странна мацка сте. Боун не спомена това. — Той мина покрай мен към масата, където сутринта ние…

Е, мога да кажа, че бузите ми горяха от неудобство, но поне на повърхността на масата не бях оставила отпечатък от задника си.

— Гладна ли сте? — попита Антъни.

Пакетът с Лейс, който сега лежеше празен на плота до мен, не ме засити особено, затова ароматът на пикантни крилца, който се носеше от торбите, ме накара да се смъкна от стола и да се насоча към масата.

Антъни ми се намръщи.

— Мислех, че сте ранена? Да не опитвате да измамите, моя човек Боун? Защото ако е така, ще направя всичко, че да съжалите.

Настаних се на стола и вдигнах глезена си пред него, за да го огледа. Кожата ми бе чудесна смесица от черно и лилаво днес.

— Изглежда по-зле, отколкото е, или поне е така като ударя един ибупрофен. Стига да не се опитвам да танцувам ирландски танци, съм почти сигурна, че ходенето няма да ме убие.

Все още намръщен, Антъни извади една кутия от чантата.

— Боун няма да е доволен да ви види да се разкарвате наоколо. Каза, че дори няма да искате да опитате с патерици, затова не донесох.

Очите ми се разшириха.

— Майтапиш ли се? И какво се очаква да правя? Да левитирам из стаята, когато не е тук да ме носи на ръце?

Антъни примигна.

— Предполагам, че той не вижда нещата по този начин. Тревожи се за вас. Мисли, че всичко е по негова вина.

— Оценявам загрижеността му, но наистина съм добре. Сериозно. Освен ако не ми вземете хапчетата, болката е поносима. — Погледнах го как продължава да вади кутии от торбите. — Да не си донесъл храна за цялата банда? Защото това е малко множко само за няколко човека.

— Боун обича остатъци. Казва, че е написал едни от най-добрите си песни, докато е хапвал студени крилца, затова му взимаме всички крилца, които може да изяде.

Интересно. Не знаех нищо за това, но така или иначе не знаех много неща за Боун. Реших да тръгна на информационна мисия.

— На колко години е Боун?

Погледът на Антъни ме сряза.

— Не си го потърсила в Гугъл? — Когато поклатих глава, той изглеждаше истински изненадан. — Мамка му, жено. Сигурно си единствената кучка в леглото му, която не го е правила.

Вдигнах ръка.

— Не ме наричай кучка. Не ми хареса.

Антъни сви рамене.

— Не го казах като обида.

Кимнах.

— Знам, но наистина ще го оценя, ако за в бъдеще използваш друга дума.

Преди той да отговори, вратата се отвори и Боун влезе в къта за закуска, или по-скоро в пещерата за закуска, защото това чудо заемаше грамадна част от огромната стая.

— Мерси, човече. Винаги знаеш какво харесвам. — Боун застана зад мен и сложи ръце на раменете ми. — Намери ли с какво да се разсейваш и държа ли глезена си на високо, като добро момиче?

Отворих уста да изрека една мъничка лъжа, но Антъни ме изпревари.

— Когато влязох, тя пренареждаше шкафа ти с подправки. — Той мръдна рамо към кухнята и Боун се обърна, поглеждайки стола и купчината бурканчета на плота, които не бе забелязал, когато влезе.

Ръцете му се стегнаха на раменете ми.

— Рипли…

Завъртях глава нагоре към него.

— Не може наистина да си очаквал да седя на дивана и да не върша нищо с часове. Напълно сигурна съм, че не знам как да не върша нищо. Свикнала съм да бъда винаги заета.

Боун се наведе към мен и прошепна в ухото ми.

— Нали знаеш как имам големи планове за страхотно ти задниче? Сега те включват и това да оставя отпечатъка от дланта си върху него, за да разбереш гледната ми точка.

Очите ми се разшириха и стрелнах с поглед Антъни, за да видя дали е чул. Или не беше, или бе много добър в преструването.

Когато не отговорих, Боун стисна раменете ми и ме целуна по челото. След това отстъпи и заоглежда кутиите.

— Какви крилца искаш? Имаме с подправки, азиатски, пикантни, с мед и барбекю и с люти чушки.

— С люти чушки и пикантни.

Той ми хвърли един поглед.

— Фактът, че ги обичаш лютиви, никак не ме изненадва.

Не знам какво би трябвало да значи това, но той напълни чинията ми и покани Антъни да се храни с нас.

Нещо в това, че Боун покани служителя си да се храни с нас, ме удари точно в центъра на гърдите. Това бе поредният път, в който се оказа, че съм грешала за него.

Не ме разбирайте погрешно, Боун все още на моменти беше арогантен задник, но не е и дивата, която очаквах.

Антъни се настани на масата, сякаш го бе правил стотици пъти преди това, и предполагам, че случаят бе точно такъв. От начина, по който общуваха и как се подкачаха един с друг, беше ясно, че той не бе просто служител на Боун. Той му бе и приятел.

— Е, справи ли се с интервютата? — попита Антъни.

И аз бях любопитна за това, защото се чувствах кофти, че Боун е пропуснал нещо заради мен.

Разярено изражение премина през лицето му, преди да успее да го скрие.

— Да, справих се. Но ще кажа на Ник и Чарити, че повече няма да ги правя, ако водещите не могат да държат личните си въпроси за себе си. Там съм да говоря за музиката си и за нищо друго.

Антъни ме погледна и усетих как шията и бузите ми се покриват с руменина. Дали са го питали за мен или за бившата му? Или за двете? Залагах на второто.

Шефът на охраната смени темата.

— Имаш ли планове за остатъка от деня? Ще пишеш ли?

Под писане, сметнах, че има предвид да пише песни и Боун потвърди, че съм права.

— Не. Точно сега не усещам думите. Още мъча да намеря ритъма с последните няколко. — Вниманието му се насочи към мен. — Мислех да заредя мишените и да видя дали това градско момиче знае как да стреля.

Веждите ми се повдигнаха до средата на челото.

— Я пак?

— Ти и аз и няколко дълги пушки на верандата. Намираш се в провинцията, затова трябва да направиш нещо провинциално. И мога да гарантирам, че няма да се разхождаш из къщата с този глезен.

— Добре съм. Кълна се. Почти не ме боли.

— Това е заради обезболяващите. И не значи, че си по-добре, захарче. Трябва да караш по-кротко.

— Лекарят каза няколко дни. Утре на практика е третият ден и е почти след обед, тъй че съм горе-долу там. — Аргументът ми беше нелеп, но само това успях да измисля. — Освен това, ще полудея, ако трябва да седя цял ден на дивана и да ям бонбони. Не съм такова момиче.

Лека усмивка изви устните му.

— Вече и сам се досетих за това. — Той хвърли някакъв странен поглед към Антъни и нямам идея какъв телепатичен разговор проведоха двамата.

Когато се нахранихме, Боун и Антъни отнесоха кутиите с храна до хладилника и Антъни избухна в смях, когато го отвори.

Боун се завъртя и ме погледна.

— Какво, по дяволите, се е случило с хладилника ми?