Мегън Марч
Истински порочно (13)

Глава 13

Рипли

Когато напуснах закусвалнята, се молех следващата ми спирка да не бъде така неприятна като последната, но част от мен знаеше, че това е прекалено наивна надежда.

Стенли Мълинс беше счетоводител на бара още от времето, в което родителите ми за пръв път са успели да си позволят счетоводител. Сега, неговият син, Стан Мълинс Младши, беше този, който водеше нещата, но го правеше от същия офис, в който работеше и баща му преди години. Когато спрях на паркинга, вече бях изтощена от обяда с баща ми.

Знаех, че една умна жена ще обърне гръб на бара и ще започне на чисто някъде другаде, но просто не можех. Не само защото не знаех как да го пусна, но и защото всичко, което бях аз, бе привързано към онова място.

Почти всеки долар от спестяванията ми бе вложен в това да се покриват разходите, а аз живеех на горния етаж, без да се налага да плащам наем, и не бях взимала нито цент за себе си от толкова време, че вече започвах да се съмнявам в собствения си разум.

В крайна сметка, ако си тръгна от Аквариума, щях да имам триста долара на свое име в банката и купчина сметки, които никога няма да бъдат платени, ако не работя в бара, за да се погрижа за тях.

Секретарката на Стан ме въведе в офиса му, вместо в конферентната зала, както обикновено, но умът ми блуждаеше в прекалено много посоки, че да осъзная, че вероятно това не е добър знак.

Стан се изправи от стола си и протегна ръка към мен.

— Здравей, Рипли, красива, както винаги.

Да те наричат красив винаги е използвано като заблуда, тъй като това бе една напълно безсмислена черта. Не бях направила нищо, за да заслужа гъстата си кестенява коса, отличителните сиви очи или симетричните черти, а и те определено не са ми донесли нищо хубаво, затова винаги свивах рамене, когато някой споменеше външността ми.

Плъзнах ръка в дланта на Стан и той я стисна, задържайки я няколко секунди по-дълго от обикновено. Тогава прозрението ме осени.

— Колко зле са нещата, Стан?

Тази сутрин той бе разговарял с няколко банкера и ме помоли да се отбия, за да поговорим.

— Може би би искала да седнеш.

Сринах се върху мекия кожен стол, опитвайки се да разчета изражението на лицето му. Нищо от това, което видях не изглеждаше обещаващо.

— Колко зле е? — попитах отново.

— Зле.

— Това е един малък заем. Не може да ми казваш, че сградата и бизнесът не са достатъчен гарант, за да ми отпуснат петдесет хиляди.

Счетоводителят ми прочисти гърлото си.

— Баща ти е направил още една ипотека на сградата, по-рано тази година.

Примигнах два пъти, все едно това щеше да ми помогне да асимилирам по-добре думите на Стан.

— Какво? Каква ипотека? Сградата е изцяло наша.

Стан поклати глава.

— Не, не е. И трябва да приема, че той никога не ти е споменавал този факт.

Отпускайки се назад на стола, вдигнах ръка към лицето си и потърках носа си.

— Колко? — прошепнах аз.

— Сто хиляди.

Устата ми се отвори, а ръката ми падна като отсечена в скута ми.

— Сигурно се шегуваш. За какво ги е използвал? Определено не е за плащане на сметките в болницата или за разходите на бара. Той живее в дом за възрастни хора, за който плащам аз. Какво друго…

Една мисъл изпълни ума ми, но дори не смеех да я изрека на глас.

Не би посмял.

— Можеш ли да се сетиш за нещо друго, за което може да ползва парите? Пиене? Хазарт? Дрога? — попита Стан.

Не се гордея с това, но отговорих.

— Аз плащам пиенето му. Доколкото знам, не залага. Никога не е взимал дрога, като изключим от време на време някой джойнт.

— Тогава къде са отишли парите?

Вместо отговор, аз попитах.

— Поне изплаща ли ипотеката?

Изражението на Стан изразяваше симпатия.

— Плащал е. Но е спрял преди два месеца.

Когато поиска по още петстотин долара на месец и аз му заявих, че няма от къде да ги взема.

Господи, ударите се сипеха един подир друг.

— Вече… вече има ли постъпления да я пуснат на търг?

Стан поклати глава.

— Не, обадих се на собственика на ипотеката, веднага щом приключих разговора с банкера, и ти направих услуга. Казах му, че баща ти е имал проблеми със здравето и е започнал да забравя, и че не е имал намерение да спира да плаща ипотеката. Платих им по телефона, Рипли. За сега си на чисто, но няма да чакат дълго, ако не им пращаш чек всеки месец.

— Не можеш да изстискаш кръв от ряпа, Стан. Видял си цифрите. Бюджетът ми не може да понесе още петстотин на месец.

Стан се облегна назад на стола си, кръстосвайки глезена върху коляното си.

— Знам.

Но той не знае истински. Съмнявах се, че Стан някога е трябвало да се тревожи от къде да вземе допълнителни петстотин долара, не и след като се е настанил на местенцето затоплено от баща му, където бе пълно с много платежоспособни клиенти, които нямат финансовите затруднения на Аквариума.

— Какво да правя?

— Виж, имаш няколко опции.

Думите опции ме накараха да изпъна гръбнак.

— Какви например? Защото съм сигурна, че съм обмислила почти всичко, и не виждам никаква опция.

Стан кимна и се наведе напред, опирайки лакти на бюрото.

— Можеш ли да направиш така, че да имаш повече клиенти? Има ли някакъв начин, по който да покачиш приходите?

— Опитвам се. Исках да започна с нов маркетинг и промо, но за това трябват пари. И когато казах на татко, че мисля да повикам някои приятели да дойдат и да посвирят, за да мога да сменя имиджа на бара, той полудя.

Стан знаеше всичко за мръсното бельо на семейството ми, заедно с факта, че повечето трафик минаващ през бара, идва през уикенда, заедно с екскурзовод, за да надникне в банята и да си тръгне, без да купи нито едно питие.

Но какво да направя, че да го накарам да се задържат и поне да изхарчат два долара за бутилка вода? Толкова бях отчаяна, че не можех да измисля нищо.

— Виж, Рипли, познаваме се от много време, и знаеш, че винаги си ми била слабост, нали?

Вдигнах рязко глава, поглеждайки към Стан.

— Какво?

— Хайде, Рипли. Знаеш, че на практика всеки мъж, който те срещне, се прибира у дома, мислейки си какво е да усети целия този огън в леглото си.

Пилешкият пай, който ядох на обяд, се обърна в стомаха ми.

— Опитваш се да кажеш нещо ли, Стан? Защото не виждам връзката.

— Всичко, което казвам, че ако наистина искаш помощта ми, ще ти я дам с радост, и не мисля, че ще ти е трудно да ми дадеш това, което искам от теб.

Устата ми остана отворена за миг, за втори път откакто влязох в този офис, но сега я затворих бързо и скочих на крака.

— Ще се престоря, че не ми каза току-що това.

— Хайде, Рип. Не се опитвам да бъда жесток, но тази сутрин излъгах банкер, за да спася задника ти, затова смятам, че това ми дава малко право да кажа това, което мисля. Освен ако не искаш нещата да се насочат в друга посока.

Преглътнах горчилката, която се надигна в гърлото ми. Стан не беше грозен. Не, с бледата си руса коса и кафяви очи, той беше дори привлекателен, по някакъв зализан зубърски начин. Не това ме накара да искам да повърна.

Не, беше снимката на жена му и двете му деца, която стоеше на секцията зад него и предположението му, че ще приема предложението само заради това от къде идвам.

— Ходи се шибай, Стан — и добавих на ума. Не съм като майка ми.