Мегън Марч
Истински порочно (37)

Глава 37

Боун

Текстът на новия ми сингъл зазвуча в главата ми, откакто Рипли седеше до мен на предната седалка.

Ще те изведа на разходка,

С моя 442.

Ще минем по старите улици,

Както го правихме преди.

Всичко може да се е променило,

Но любовта ми към теб си остава все същата.

С теб до мен.

В моето ново старо возило.

В моя 442.

Бях написал песента мислейки, че Амбър ще бъде до мен, но тя никога не бе сядала в тази кола. Беше ми доставена вечерта преди концерта, на който планирах да й предложа. Нощта, в която тя се бе омъжила за друг.

Раната може все още да бе прясна, но днес вече не ми причиняваше болка.

— Къде отиваме? — попита Рипли.

Отърсих се от мислите за Амбър, тъй като не исках да мисля за нея.

— Първо до спешното, за да ти погледнат глезена.

Изражението на Рипли стана паникьосано.

— Не, не можем да идем. Не мога да си го позволя. Освен това, нямам нужда от лекар, за да ми казва, че съм си изкълчила глезена, че трябва да седя цял ден, да му слагам лед и да го държа на високо.

Въпреки протестите й, се насочих към болницата.

— Достатъчно упорита си, за да ми кажеш, че имаш нужда от лепенка, ако изгубиш ръка, затова не ми казвай какво мислиш, че ти трябва. Аз казвам, че ще ти направят рентген. Не знаем колко зле е положението в действителност.

Рипли ме стрелна с поглед.

— Ако изгубя ръка, ще те моля да ме заведеш в болница. Не съм идиот — сопна се тя и реших, че това е по-добре от паниката, която видях на лицето й преди малко.

— Не казвам, че си идиот. Казвам, че си твърдоглава. Но познай какво? Аз също съм такъв.

Тя погледна право напред, а когато заговори гласът й бе толкова тих, че двигателят на колата почти я заглуши.

— Виж, не съм просто упорита. Не мога да отида в спешното. Нямам осигуровки. И нямам достатъчно пари. Аз просто… не мога. Не точно сега. Ще се оправя. Просто ме заведи обратно при Хоуп, мога да я чакам в колата докато й свърши смяната.

Мамка му, тя сериозно ли говореше? Не можеше наистина да го мисли. Един поглед към Рипли и начинът, по който бе опънат гърба й и брадичката й бе вирната, ми показаха истината.

Грешах. Това не е просто упоритост, а гордост. Момичето ми я имаше в изобилие.

— Аз ще покрия сметката. И двамата знаем, че работиш в Белият жребец вместо в Аквариума заради мен — пресегнах се и сложих ръка на бедрото й. — Съжалявам, Рипли. Не целях да те уволнят и да те изритат от апартамента ти. Аз…

Тя се завъртя към мен на съседната седалка.

— Аз напуснах. Той не ме уволни, докато не казах, че напускам. Затова ще се придържам към решението си. А за това, че ме изрита от апартамента ми, ще измисля нещо. Това… задаваше се от доста време, ако трябва да съм честна. Вината не беше твоя. Петък вечерта може да накара чашата да прелее, но определено не е единствената причина. Не се чувствай виновен, задето съм бездомна и безработна. Нямам нужда от съжалението ти.

Стиснах крака й.

— Последното нещо, което изпитвам към теб, е съжаление. Но наистина се чувствам отговорен и няма да избягам от отговорност. Просто ще трябва да се примириш с това.

Най-после махнах ръката си и завих на дясно след знака за спешното отделение. Рипли ме погледна, а лицето й бе намръщено и раздразнено.

— Няма да вляза вътре.

— Тогава пак ще те нося.

— Коя част от не не разбираш?

— Всяка, която означава, че не се грижиш за себе си. Затова спри да спориш с мен и го приеми.

Рипли продължи да протестира, докато паркирах, когато отворих вратата и я вдигнах на ръце и през цялото време, докато стигнем до плъзгащите се врати.

Жената на рецепцията ни погледна веднъж, преди да свали поглед към документите пред себе си. Но след три… две… едно… тя вдигна рязко глава и очите й се разшириха.

— Може ли да ни отведете в частна стая?

Устата й се отвори, но от нея не излезе нито звук. Миг по-късно, тя откри гласа си.

— Да. Разбира се, г-н Трашър. Моля последвайте ме. — Тя погледна към жената на бюрото зад нея. — Веднага се връщам.

След миг се оказахме в стая за прегледи и положих Рипли на болничното легло.

— Нека доведа д-р Маркс. Веднага се връщам — тя затвори вратата след себе си.

— Наистина ли това е да бъдеш звезда? Имам предвид, просто влизаш и хората хукват да удовлетворят всяка твоя нужда? Уау. Изглежда съм си сбъркала работата, защото може да си струва само заради това да пререждаш останалите на опашките.

Изчервих се до тила си, тъй като знаех, че е права. Това ми харесваше толкова в това да бъда аз. Или поне, сега ми харесваше.

— Невинаги е било така. Довери ми се. И не се чувствам зле да използвам преимуществото си, когато е нужно. Като сега.

Рипли ме гледаше така, сякаш иска да каже нещо, но точно тогава на вратата се почука, преди да се отвори. Жена в бяла престилка и стетоскоп около шията пристъпи вътре.

Тя протегна ръка.

— Г-н Трашър, аз съм д-р Маркс. Какво мога да направя за вас?

Рипли извъртя очи при почтителния тон на лекарката и осъзнах, че съм привикнал да се отнасят така с мен. Вече не се изненадвах. Не бях сигурен как трябва да се чувствам, задето бях приемал подобно обслужване за даденост. Майка ми ще ми нарита задника, ако разбере.

— Г-ца Фишър си изкълчи глезена, но може и да е счупен, не сме сигурни. Има нужда от рентген. Ще погледнете ли?

Д-р Маркс се усмихна и на двама ни.

— Разбира се, г-н Трашър. Ще се погрижим добре за г-ца Фишър.

* * *

Привилегированото отношение продължи през целите шейсет минути, докато бяхме в спешното. Влязохме и излязохме от рентгена за минути и снимката разкри, че глезенът е изкълчен. Рипли бе оборудвана с шина и й дадоха рецепта за болкоуспокояващи. Болничният персонал се извини многократно, че нямат патерици подходящи за Рипли, и бях отчасти благодарен, защото знаех, че ще офейка, ако й бъде позволено да се щура наоколо.

Преди да си тръгнем, попълних формуляр сметката да бъде изпратена на финансовия ми мениджър, който да я заплати. През цялото това време Рипли стоеше тихо, само обаждайки се, когато я попитаха нещо. Поне така беше докато не докараха инвалидна количка, с която да я изведем.

— Ще пропусна, благодаря ви.

Мъжът, който вкара количката в стаята, се намръщи.

— Г-жо, боя се че трябва да настоявам.

— Или това, или пак ще те нося — казах й аз. Помислих, че това ще накара Рипли да замъкне дупето си толкова бързо до количката, че главата да й се замае. Но не.

Тя ме погледна в очите.

— Никаква количка.

Без да се поколебая я вдигнах на ръце. Наречете ме примитивен, но ми харесваше да я разнасям наоколо.

Когато санитарят опита да възрази, д-р Маркс му хвърли мълчалив поглед, преди да се обърне към мен.

— Ако искате, можем да изпратим някой да докара колата ви пред вратите, за да излезете през задния вход.

— Оценявам го, но не е нужно. Готови сме за тръгване.

Точно когато си мислех, че няма начин пресата да ни надуши, че сме тук, се оказа, че грешах. Веднага щом минахме през стъклените врати, светкавиците започнаха да присвяткат пред нас.

Рипли се стегна в ръцете ми, скривайки лице в гърдите ми.

— Всичко е наред. Само един мъж е. Ще ни направи няколко снимки и вероятно ще опита да ни проследи.

— Това е нелепо.

— Обикновено не е така. Кълна се.

Погледнах надолу към Рипли и тя разбра какво й казвам. Кашата с Амбър и това, че пресата ме свърза с Рипли, ме направи много по-търсен от папараците, отколкото бях преди година. Историите за щастливите двойки не бяха интересни. Пресата искаше драма.

Той ни последва чак до колата, гледайки как настанявах Рипли вътре.

След като затворих вратата се насочих към него. Мъжът ме изгледа леко изплашено, все едно може да реша да му сритам задника. Което бе разумно умозаключение.

— Получи ли всичко, което искаше, човече?

Очите му се разшириха, вероятно от шок задето не крещя.

— Ъм, да. Така мисля.

Кимнах.

— Добре. След като ти си единственият, който ни е проследил до тук, получаваш ексклузивните кадри от вечерта. Сега ще се прибираме у дома и ти гарантирам, че няма да можеш да снимаш нищо, защото ще сме зад оградата и дърветата. Затова не си губи времето и не си прави труда да ни следваш. Няма смисъл.

— Връщате се в къщата си? С момичето? Двамата? Каква е работата между вас? — той зададе куп въпроси, на които нямах намерение да отговарям.

— Казах ти всичко, което смятам да ти кажа тази вечер, затова, наистина ще го оценя, ако отстъпиш, човече.

Той измъкна визитка от джоба си и ми я подаде.

— Ако някога решите…

Погледнах надолу и част от мен искаше да му я набутам в задника, само задето ми я предлага, но бях прекалено изтощен тази вечер. Взех я от него и я пъхнах в джоба си.

— Лека вечер.

— На вас също г-н Трашър. Надявам се, г-ца Фишър да е добре.

— Ще бъде добре.