Мегън Марч
Истински порочно (12)

Глава 12

Рипли

Беше сряда, а часовникът на телефона ми показваше, че е единадесет и четиридесет и пет, което значеше, че имам точно петнадесет минути, преди да закъснея за обяда с татко.

Моята Джувелин не обичаше да я натискам до крайност, затова все още имаше шанс да закъснея, което без съмнение щеше да ми спечели някой подигравателен коментар от баща ми.

Ужасна дъщеря ли бях задето се радвах, че го виждам веднъж в седмицата? Когато живеехме в апартамента над бара, всеки ден бе пропит с горчивина, гняв и прекалено много парещи бузи от опакото на ръката му.

Не бях щастлива, че той падна по стълбите, счупи си крака и трябваше да прекарва времето си в центъра за рехабилитация. Само Господ знае, че едва успявах да плащам сметките и болничните разходи всеки месец, но да го разкарам от дома си ми даде силите, от които имах нужда от много време.

Спрях на паркинга до малката закусвалня, където се срещахме винаги. Той можеше да идва до тук пеша, от дома за възрастни хора, в който живееше в момента. Още една сметка, която „печалбата“ от бара едва успяваше да покрие, а спестяванията ми бяха почти пресъхнали от месеците, в които трябваше да покривам разликите.

Загледах се в закусвалнята за тридесет секунди, преди най-после да сляза от колата, милвайки я нежно, задето успя да ме докара до тук жива и цяла, вместо да ме забие някъде по пътя, където да умра сама, и влязох вътре.

Татко вече се бе настанил в същото сепаре, в което сядаше всяка седмица, с чаша димящо кафе на червената маса пред него.

Веднага щом се настаних на жълтата пейка срещу него, Лиса, редовната ни сервитьорка, спря до масата.

— Какво да ти донеса, сладкишче?

— Вода, моля.

— За мен сандвич с риба тон — каза той, преди дори да ме поздрави.

Лиса ме погледна.

— Същото както обикновено ли?

Погледнах към дъската, на която беше записан специалитета за днес. Пай с пилешко.

— Не, днес бих искала специалитета.

Кимайки, тя се завъртя и отнесе поръчката ни към кухнята.

— Здравей, татко. Как вървят нещата?

Грамадните му ръце, тези, които никога не са държали седалката на велосипеда ми, докато се учех да карам без помощни колела, но ме бяха учили как да сипвам Гинес по правилния начин, се обвиха около чашата.

— Вървят. Кучето на съседа ми не спира да лае, затова напоследък не мога да спя добре.

— Говори ли за това с управителката?

Той кимна кратко.

— Да, тя каза, че ще се погрижи, но не знам кога ще стане това.

На езика ми бе да го попитам дали е размислил за сбирките на Анонимните Алкохолици, но когато се закашля срещу мен усетих миризмата на цигарен дим и бира.

Все някъде по света е пет часа.

— Нещо ново?

Той вдигна чашата към устните си, отпи, преди да я сложи на масата и да отметне сивата коса от очите си.

— Да, Бранди дойде да ме види вчера. Каза, че съсипваш бара ми и не искаш да знам.

Тази клюкарстваща кучка.

Постарах се тона ми да бъде спокоен.

— Нима?

Той кимна, свивайки вежди.

— Да не криеш разни работи от мен, Рип?

Трябва да му кажа нещо…

Стиснах пръстите на ръката си под масата в скута си.

— Продажбите не са високи. Нямаме много клиенти. Но имам някои идеи как да накарам хората да започнат да се тълпят пред вратата. Мислех си да направим вечер с музика на живо, примерно да говорим с някои по-големи имена, които да гостуват, така ще привлечем тълпа. Може дори да сменим имиджа си.

Изражението на баща ми стана буреносно и той стисна чашата си.

— Големи имена? И ти ли ще им предложиш да ги чукаш?

Ударът бе бърз и силен. Трябваше да го очаквам и все пак не бях подготвена. Особено след като до преди секунда ми четеше конско за това как върви бара.

Той не откъсваше поглед от мен, докато Лиса ми поднасяше водата, оставяйки я на масата и споменавайки, че храната ще пристигне всеки момент.

Изчаках я да се отдалечи, преди да кажа.

— Не.

— О, нима? Значи ще са жени? Тези дни да не си се запознала с някои певици? Защото Бранди ми каза, че единственият, който души около теб, планира да те метне по гръб.

Дали имаше специална дума за човек, който убива братовчедка си? Защото Бранди беше мъртва.

— Бранди говори прекалено много глупости, татко. Не трябва да вярваш много на думите й. Тя почти не се появява в бара, дори когато е на смяна, затова не знае какво се случва в него. Аз съм тази, която прекарва там двадесет и четири часа в денонощието, за да се уверя, че има с какво да покривам сметките, включително и наема за апартамента ти и навика ти да обръщаш дванадесет кенчета на ден.

— А когато няма достатъчно? А? От къде идват парите, Рип? От джоба ти ли?

— Да. От спестовната ми сметка. Която е почти пресъхнала.

— И какво смяташ да правиш след това? Да си намериш някой богаташ, който да ти вдига акциите? Защото и двамата знаем, че това беше нещото, което май…

— Спри. Веднага. Не смей да кажеш нито дума повече, защото ще изляза от тук и никога повече няма да ме видиш.

Понечих да се плъзна от пейката, но баща ми не се хвана на блъфа ми.

— О, нима? Ще напуснеш ли и бара? Защото, ако точно сега си тръгнеш от тук, ще целунеш за сбогом онова място. Ще бъдеш същата като майка си, изоставяйки семейството.

Думите му бяха като плесница през лицето, на мига отнеха дъха ми.

Аз бях тази, която проливаше кръвта, потта и сълзите си, за да може бара да продължи да съществува. Татко не бе мръднал нито един от проклетите си пръсти. Всички неща, които исках да му кажа, се надигнаха в гърлото ми, като почти ме задавиха.

Татко знаеше, че няма да си тръгна. Знаеше, че всеки спомен, който имах за мама, бе завързан за онова място… без значение дали са хубави или ужасяващи спомени… и не знаех как да се откажа от единствената частица от нея, която ми е останала.

Отпуснах се обратно на мястото си, точно когато Лиса донесе обяда на масата ни.

— Да ви донеса ли още нещо?

Първото нещо, което ми дойде на ум, беше нов живот, но тя не имаше предвид това.

— Не, това е за мен — любезните ми думи, бяха пресилени, дори в собствените ми уши.

— Аз искам една Бъд. В кен.

И това беше чудесен знак как ще продължи останалата част от обяда.

Надолу.