Мегън Марч
Истински порочно (42)

Глава 42

Рипли

Думите на Боун ехтяха в главата ми, докато седях на пасажерската седалка на пикапа му, пътувайки към другия край на града, за да вземем Естебан.

„Не се тревожи, захарче. Ще започнем само с леко открехване.“

О. Боже. Мой.

Размърдах се на седалката си, опитвайки се да се преструвам, че идеята няма физически ефект върху тялото ми.

Боун погледна към мен със самодоволна усмивка и бе очевидно, че не се справях с това да изглеждам незасегната. Нямаше нужда да ми казва нито една дума, за да знам, че мислим за едно и също нещо. Когато спря на червения светофар се наведе към мен, обви ръка около тила ми и ме дръпна, за да плени устните ми в твърда целувка.

Отдръпна се, когато нечий клаксон засвири зад нас, тъй като светофарът бе светнал в зелено.

— Имат късмет, че имаме нещо за вършене. Мога с часове да се изгубя в тези твои устни. Много скоро ще ги сложа в списъка си с приоритети.

И това изпрати вълна от горещина право между бедрата ми.

Боже. Какво има в този мъж?

Не е като да казва правилните неща, защото абсолютно не го прави. Но някак, нещата, които изричаше, ми действаха по начин какъвто никой друг не е предизвиквал в мен.

Той е откровен. Смел. Ясен.

Нищо от това не би трябвало да ме изненада, защото, когато растеш в бар ставаш откровен, смел и ясен. Но това е нещо друго. Може би е фактът, че не говори и не приема простотии. Боун винаги беше отворен пред мен и въпреки това, което бе той, аз му вярвам. А това е нещо много голямо за мен. След като майка ми предаде семейството ни с Джил, постоянните лъжи на баща ми за пиенето, докато на края не спря да му пука за всичко, и непрестанните предателства от страна на братовчедка ми, доверието не беше нещо, което давах с лекота.

Но с Боун не виждах никакви скрити мотиви. За това ли нарушавах правилото си с него?

С Фриско, дори не бях изкушена. Може би защото можех да кажа, че никога не е сериозен, и това да му отказвам винаги е било просто игра между нас. Освен това, никога не е имало искра помежду ни. Но с Боун, имаше повече от искра… беше клада, която заплашваше да изгори целия град. И все пак имаше и още нещо.

За пръв път в живота ми, взех напълно егоистично решение. Това нещо, каквото и да бе то, беше изцяло за мен. Татко, Бранди и барът можеха да вървят по дяволите, защото продължих прекалено дълго с това да не правя нищо за себе си.

На всичкото отгоре, нещо в Боун ме караше да свалям гарда си по начин, по който никога не бях мислила, че е възможно. Той преобръщаше напълно стереотипа, който си бях изградила преди много време, показвайки ми, че е повече от задник с договор за запис на албуми и турнета с автобуси. Той бе мъжът, който продължаваше да ми показва, че действително държи на мен и кривва от собствения си път, за да ми го докаже.

Не влизах в това слепешката и нямаше начин да сваля напълно гарда си, но мислех, че е време да рискувам с нещо, за което чувствах, че съм права, без значение какви щяха да са последствията. Защото, когато Боун казва, че ще се погрижи за нещата, наистина му вярвах, че ще го направи, и нещо в това бе невероятно прелъстително.

Може би, трябваше да спра да мисля защо нарушавах най-желязното си правило. Така щеше да е по-лесно, отколкото да опитвам да се оправдая пред себе си.

Боун прекъсна мислите ми с въпрос, когато наближихме Аквариума.

— Имаш ли план, как да се случи това птицоотвличане?

Погледнах го на криво.

— Птицоотвличане? Сериозно?

— Просто го наричам каквото е. Птицата не е твоя, но я взимаме без значение дали на нея ще й хареса или не. Ти как би го нарекла?

— Птицоспасяване — в собствените ми уши звучеше решително и предизвикателно.

— И все още не мога да повярвам, че ме нави на това — в гласа на Боун се долавяше раздразнение. Наместих се на седалката си и си спомних какво му обещах в замяна.

„Помогни ми да изведем Естебан от бара и ще ти позволя да направиш каквото отваряне пожелаеш на задната ми врата.“

Дори не бях сигурна дали някой още го нарича „Задна врата“. Официално предложих аналната си девственост на мъж, за да ми помогне да открадна птица.

Отчаяните времена изискват отчаяни мерки.

Умът ми ми заби въображаема плесница._Престани да се самозалъгваш, момиче. Щеше да му дадеш да завладее тази твоя девствена територия и без никаква сделка._

И това вероятно бе самата истина. Боун бе различен и нещо в него ме кара да искам да изпитам всички неща, които пропуснах през годините, в които бяха уловена в капана на Аквариума.

— Както и да го наричаш, трябва да обсъдим плана. Трябва да знам в какво се забърквам.

Бяхме на няколко пресечки от бара и аз погледнах часовника на телефона си. Беше едва няколко минути след десет сутринта и това значеше, че Естебан вероятно щеше да бъде разярен, защото се съмнявам Бранди да си е вдигнала мързеливия задник от леглото, за да го нахрани и да види дали има вода… ако въобще е спала снощи там. Естебан беше като перната дива щом станеше въпрос за графика му.

— Не го слушай какви ти ги говори. Просто грабвай клетката и се изнасяй от там.

Вече бяхме спорили за моето участие в плана. Боун ми забрани да излизам от колата, въпреки че глезенът ми тази сутрин бе по-добре и подуването бе намаляло. Може би е заради болкоуспокояващите, но мислех, че всичко е много шум за нищо.

— Защо да се тревожа какво говори една птица? Повече се тревожа някой да не ми отнесе главата с онази бухалка, която държиш зад бара.

— Бранди не би трябвало да е будна, ако въобще е там. Имаш ключ, а барът няма аларма или нещо от сорта. Татко спря да плаща за охрана, още преди да поема мястото.

— И няма да има никой друг там?

— Не. Освен ако…

— Какво?

— Когато живеех над бара и се случеше Бранди да дойде, имах правило да не води никой у дома. Ако иска да се чука с някой, трябваше да го прави някъде другаде.

— Значи тя и последният пич, който чука, може да са горе?

Кимнах.

— И Естебан няма да е тих, а това значи, че може да събуди и мъртвец.

Боун зави зад бара и паркира.

— Няма никакви коли.

— Бранди няма кола. Продаде я преди няколко месеца.

Той просто поклати глава.

— Ключове?

Пуснах халката в дланта му с шестте ключа за различни ключалки в сградата.

— Нека помогна. Сериозно. Добре съм. Мога да вървя…

Боун ме погледна намръщено.

— Няма да стане. И когато се приберем у дома, задникът ти заминава на дивана, а този крак във въздуха до края на деня. Ясно?

Отне ми цялото самообладание да не стисна зъби от раздразнение. Но успях.

— Добре. Бъди упорит задник. Очевидно няма да се откажеш.

Той ми намигна.

— Повече се тревожа за твоя задник. Имам планове за тази сладка прасковка и имам нужда да си в пълна работна готовност за тях.

Устата ми зяпна отворена, но Боун изхвърча от пикапа и се насочи към задната врата, преди да успея да измисля подобаващ отговор.

Този мъж…

Едновременно ме ядосва и вълнува. Иска ми се да избия с шамар наглата му усмивка и да му взема акъла с яростна целувка. Да, адски прецакана бях.

Когато той посегна към вратата, осъзнах, че не бях му казала кой ключ да използва, но на третия опит той улучи и отвори.

Боун изчезна вътре и сега… ще чакам.