Мегън Марч
Истински порочно (8)

Глава 8

Боун

Претърколих се, докато главата ми туптеше, сякаш някой налагаше черепа ми с чук, стомахът ми се преобръщаше, а устата ми бе по-суха от африканската пустиня, на която се приземихме по време на последното ми турне извън Щатите.

Какво, по дяволите, се случи миналата нощ?

Последният път, когато се събудих в легло, което не познавам, се заклех никога повече да не го правя. Завъртях глава настрани, надявайки се, че няма да намеря на възглавницата до мен глава, която не е на Амбър.

Взех си своя дял от свалки за една нощ, като повечето мъже, които правят големите пари и започват да се клатят с всички жени, които буквално скачат на члена им, само защото са излезли на сцената да пеят. Но вече не. Имах си жена и бях верен. Никакви забежки, никакви щом тя не знае, значи не се е случило. Не изневерявах, защото не бях такъв тип мъж.

Малки парченца и спомени от миналата нощ започнаха да се връщат в ума ми, нареждайки се с ужасна бързина.

Папагал.

Прелестна брюнетка.

Амбър се е омъжила във Вегас.

Скочих върху леглото, сядайки, а главата ми затуптя по-силно, все едно в нея са разбили ваза, а стомахът ми се преобръщаше при всяко движение.

Амбър се е омъжила във Вегас.

Не. Това не може да се е случило наистина. Пих прекалено много и мозъкът ми се ебаваше с мен. Погледнах към шкафчето до леглото, но телефонът ми не беше там. Пъхнах ръка в джоба на джинсите, с които все още бях облечен, но нямаше нищо.

През ума ми премина спомена за лицето на Ханк Уилямс и това как телефонът ми се разбива в него.

Мамка му, това значи, че наистина се е случило.

Амбър Флийт, приятелката ми, сега е съпруга на друг мъж.

Не беше лош сън или кофти майтап. Това е кралското ми преебаване.

Претърколих се до ръба и краката ми докоснаха пода, търсейки опора, преди да се изправя. Няма значение колко запоя си имал. Всеки от тях беше скапан.

От другата страна на вратата, на това, което сега си спомних, че е апартаментът на Зейн Фриско, чух тихи, гневни гласове. Отворих и погледнах към дългата тухлена стена. Фриско беше на телефона, спорейки с някой.

— Няма начин. Никой не знае, че той е тук. Ако ги изпратиш, пресата ще се лепне за задниците им и ще ни преследват до дупка.

Когато излязох, пантите изскърцаха зад мен и Фриско вдигна поглед.

— Кой е? — попитах аз.

— Той е буден, Ник, искаш ли да говориш с него? Защото няма да си играя на предай съобщението с вас двамата.

Ник Гейнс, агентът ми. Някой трябваше да му е казал, че снощи съм останал в дома на Фриско.

Протегнах ръка към телефона и Фриско ми го подаде с извинителен поглед.

— Съжалявам, човече. Пресата гризе историята цял ден.

— Както и очаквах. Вината не е твоя.

Беше на Амбър. Въпреки че никой от нас не изрече думите на глас бях сигурен, че и двамата ги мислихме.

Вдигнах телефона към ухото си.

— Трашър на телефона.

— Не можа ли да избереш старлетка с по-големи цици и по-малки амбиции?

— Мери си приказките, Ник. Не ме е грижа какво е направила, няма да говориш така за Амбър.

Той звучеше шокиран, когато отговори.

— Наистина ли ще защитаваш тази кучка след всичко, което направи?

— Не. И все пак няма да позволя да говориш така за нея. Искаш да се ядосваш заради стореното от нея? Нареди се на опашката. Аз съм мъжът, чиято приятелка не си направи труда да ми каже, че ще забегне да се омъжи за друг, в деня, в който смятах да й предложа.

Ник въздъхна дълбоко.

— Пресата се скъсва да обсъжда случилото се. Тръбят навсякъде, че ти си зарязаният младоженец, а тя е въртиопашката, която не може да си държи краката затворени… техни думи, не мои. Поне получаваш симпатиите на своя страна. Тя току-що целуна за сбогом кариерата си в кънтри музиката. Никой няма дори да я приближи след това. Носи се слух, че звукозаписната й компания от снощи рови в договора й, за да видят дали ще могат да я отрежат още сега.

Симпатия? Мамка му, не исках ничия симпатия. Всичко, което исках, бе жена, която да може да живее живота, който водя и да иска да имаме семейство. Само парченце от нещо нормално. Каквото имаха приятелите ми. Каквото имаше брат ми.

А получих това.

Ако бях приел стипендията в Държавния университет, за да играя бейзбол, вече щях да имам жена и три деца. Вместо това, аз преследвах мечтата си и сега се оказах тъпанара, който Амбър Флийт заряза.

— Какъв е планът, Ник? Знам, че вече имаш такъв.

Агентът ми се разсмя.

— Точно за това ми плащаш. Ще яхнеш тази вълна и ще извлечеш максимума от нея.

Отворих уста да кажа няма начин, мамка му, но той продължи.

— Знам, че не искаш никой да те съжалява и предпочиташ да счупиш нечий череп, но виж как стоят нещата… ще направиш изявление. Класическо, спокойно изявление, желаейки всичко хубаво на Амбър с новата й връзка, и след това ще отстъпиш и ще продължиш да правиш това, което умееш най-добре… да изливаш всичко в музиката си. Пресата ще продължи да цеди историята и съм сигурен, че Амбър няма да е достатъчно умна, че да си държи устата затворена, но докато завършиш следващия си албум хората ще са предъвкали всичко. Те искат да видят тази страна на музиката ти, а ти ще имаш още един платинен албум в ръцете си.

Оставих думите и предвижданията му да се излеят върху мен, без да казвам нищо.

Разбира се, за Ник, парите бяха най-важни. Фактът, че гордостта ми понесе сериозни щети, не го интересуваше.

Чакай, защо не казах, че сърцето ми понесе сериозни щети? Това бе адски добър въпрос, но нямах време да му отговоря точно сега.

— Какво ще кажеш, Боун? Имаме ли план? Ще напиша изявлението, ще го пуснем в пресата, а ти ще поседиш далеч от очите на пресата зад стените на къщата си, ще видиш как да се справиш с тези простотии, ще покараш малко мотор и ще напишеш албума, който ще те направи звезда до края на дните ти.

Прехвърлих предложението му през ума си. Пускане на изявление в пресата, това не съм аз.

— Искам пресконференция. Сам ще говоря.

— Боун, това не е добра идея. Ако изпуснеш темперамента си…

— Свикай я, Ник. Ти работиш за мен. Затова свърши си работата и свикай проклетата пресконференция.

С дълга въздишка, той замълча за няколко секунди.

— Това може да рикошира и да прецака целия план, който съставих.

— И ако си мислиш, че съм от типа мъже, които се крият зад портите и просто пускат някакво проклето изявление, значи все още не ме познаваш.

— Добре. Кога?

— Днес. Този следобед. Четири часа.

— Къде?

— Това е твоя работа.

— Добре, добре. Ще се заема. Според пресата точно сега Амбър е безследно изчезнала, което ще работи в наша полза… или поне така мисля.

Единственият ми отговор бе да затворя телефона.

Не исках да чувам името й.

Не исках да изричам името й.

Как, по дяволите, се случи това? Тази сутрин трябваше да се събудя до жената, която ще стане моя съпруга и която ще роди децата ми, но сега тя щеше да направи това с друг мъж.

Дори не можех да осъзная колко сбъркано е всичко това. За пръв път от много дълго време, пръстите ми не сърбяха от желание да хвана химикал и да запиша нова идея за песен.

Вместо това, в мен нямаше нищо.

Бях празен.

Потърках носа си и Фриско взе телефона от ръката ми.

— Наистина ли мислиш, че една пресконференция е добра идея?

— Какъв избор имам? Трябва да изляза и да го направя, а нямам намерение да пускам някакво пикливо изявление пред пресата.

— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с въпросите?

Наведох глава и срещнах погледа му.

— Не съм казал нищо за отговаряне на въпросите им. Ще кажа каквото имам за казване и ще си тръгна.

Изражението на Фриско казваше това, което устата му не смееше. Господ да ти е на помощ, надявам се да си прав.

Попипах джоба на дънките си, но не открих ключовете си.

— Моля те, кажи ми, че моята 442 е някъде на безопасно място.

В мига, в който изрекох думите, се сетих за мигащата неонова табела и проклетия бар.

Къде беше това? Опитах се да си припомня мястото.

Аквариума.

Зейн приближи към кухненската част на апартамента си.

— Нека хапнем малко бекон с яйца и ще те закарам да си прибереш колата от Рипли.

Рипли.

Прелестната брюнетка.

Която заплаши да ми размаже физиономията с бухалка.

Супер. Това беше просто страхотно.