Лиза Марклунд
Червения вълк (9)

8

Мястото, където е бил блъснат Бени Екланд, е само на неколкостотин метра от Западния портал, но не може да се види оттам. Всъщност не може да се види отникъде, ако не броим един порутен жилищен блок и отдалечена на стотина метра работилница за табели. Рехава редица улични лампи, някои от които счупени, хвърля мъждива светлина върху полицейската лента, калта и снега. Отляво се вижда див шубрак, а отдясно — насип с ограда най-отгоре.

Малмвален, казва си тя. Прочутото футболно игрище.

Изключва двигателя и остава заслушана в мрака.

Бени Екланд току-що е приключил с поредица статии за тероризма. Последната публикация е за нападението над F 21. След това е прегазен тук, в най-затънтената част на Люлео.

Тя не обича съвпаденията.

Не след дълго някакъв юноша излиза от един от блоковете и бавно приближава трепкащата полиетиленова лента около мястото на инцидента с ръце в джобове. Косата му е втвърдена от твърде много гел и това развеселява Аника. Синът и, Кале, съвсем наскоро е открил удоволствията от ползването на гел за коса.

Младежът спира само на няколко метра от колата, вперил безизразни очи в малка купчина цветя и свещи отвъд загражденията.

Усмивката й избледнява при мисълта как тукашните хора приемат гибелта на Бени Екланд. Всички жалят за него. Дали някой от собствените й съседи би се затъжил така за нея?

Надали.

Пали колата с намерение да отиде до Малмхамнен. В мига, когато завърта ключа, момчето се сепва като ударено и това я кара да подскочи. С вик, които прониква чак в колата, то се втурва обратно към блока. Изчаква го да изчезне зад оградата и поема към пристанището, където е била открита откраднатата кола.

Пътят е абсолютно черен и лъжовен: отвежда я до задънена улица, преградена с голяма порта. Решава да се върне към местопрестъплението и потегля натам със скоростта на костенурка. Когато стига до табелата „Свартьостаден“, поглежда към блока и съзира силуета от щръкналите коси на момчето в най-долния прозорец отляво.

— Не исках да те стресна — казва си тя. — Какво чак толкова те уплаши?

Спира край полицейския кордон и слиза от колата с чанта в ръка. Хвърля поглед към Втора доменна, все още поразена от гледката, после се обръща на другата посока, накъдето духа вятърът. Този път води към жилищния квартал.

Аника изважда от чантата фенерче и насочва лъча му над полицейската лента. Натрупаният през последните дни сняг е покрил всяка следа, която би могла да е останала от мъртвеца. Върху ледената покривка на асфалта няма признаци някой да е набил спирачки, но и да е имало, вече са заличени.

Осветява оградата на десетина метра от мястото. Там са го намерили. Инспектор Сууп има право; с последното си движение Бени Екланд е полетял във въздуха.

Стои така, с фенерче в ръка, заслушана в далечния шум на стоманолеярните. Обръща се и отново съзира главата на онова момче този път в десния прозорец.

Може да отиде и да почука, след като и бездруго вече я бяха видели да се навърта наоколо.

Дворът е тъмен и се налага да търси пътя си с помощта на фенерчето. Прилича на бунище, а къщата е същинска съборетина. Ламарината на покрива е ръждива, боята се лющи. Загася фенерчето, прибира го в чантата и приближава обикновената входна врата. Тя води към черно като катран антре.

— Какво правите тук?

Тя се дръпва назад и отново рови в чантата за фенерчето. Гласът е дошъл отдясно мутиращ момчешки глас.

— Ей? — обажда се тя.

Чува се щракване и в антрето светва. Тя примигва, объркана за миг. Заобиколена е от тъмнокафяви стени, които сякаш ще се стоварят отгоре й. Има чувството, че таванът я притиска. Покрива главата си с ръце и извиква.

— Какво има, за Бога? Успокойте се.

Момчето е длъгнесто и слабо, обуто в дебели чорапи. Облегнало се е на врата с надпис Густафсон, очите му са тъмни и бдителни.

— Исусе — проговаря Аника, — изплаши ме.

— Не съм Сина Божи — отвръща момчето.

— Какво? — И ангелите внезапно запяват. Лято зима копнеж неутешим. — Я да млъквате! — крясва тя.

— Ти да не си малко луда? — пита момчето.

Тя се окопитва и среща погледа му. Той е изпитателен, леко уплашен. Гласовете млъкват, таванът се вдига нагоре, стените вече не се клатят.

— Понякога — обяснява Аника съм леко замаяна.

— Защо слухтиш наоколо?

Тя вади смачкана книжна салфетка от чантата и бърше носа си.

— Казвам се Аника Бенгтзон и съм журналист — представя се гостенката. — Дойдох да видя мястото, където е загинал мой колега.

Протяга ръка, момчето се поколебава, но накрая и подава своята с неохота.

— Познаваше ли Бени? — пита то, като издърпва пръстите си.

Аника поклаща глава.

— Двамата пишехме за едни и същи неща — обяснява тя. — Трябваше да се видим вчера.

Осветлението в антрето угасва.

— Значи не си от полицията? — пита момчето.

— Би ли светнал отново, моля? — казва Аника, усещайки нотка на паника в гласа си.

— Май наистина си малко лудичка — отвръща момчето, сега по-уверено. — Освен ако нямаш страх от тъмното.

— Лудичка съм. Запали лампата.

Момчето натиска ключа и лампата пак светва, за още една минута.

— Слушай — поглежда го Аника, — мога ли да ползвам тоалетната?

Момчето се колебае.

— Не бива да пускам луди жени вкъщи — казва то. — Разбираш ме, нали?

Аника не се сдържа, избухва в смях.

— Добре тогава — казва тя. — Значи ще пишкам в антрето.

Той вдига вежди и отваря вратата с ръката, която почива върху дръжката.

— Но няма да казваш на мама.

— Обещавам.

Банята е облицована с винилов тапет от седемдесетте години, украсен със стилизирани слънчогледи. Тя наплисква лице, измива ръце и прекарва пръсти през косите си.

— Ти познаваше ли Бени? — пита го, след като излиза.

Момчето кимва.

— А как се казваш впрочем?

Забива поглед в пода.

— Линус. — Гласът му успява да направи няколко салта дори и при изговарянето само на тези пет букви.

— Линус — повтаря Аника. — Имаш ли представа дали някои от сградата е видял какво се е случило с Бени?

Очите на момчето се разширяват. Прави две стъпки назад.

— Значи си полицай?

— Глух ли си? — възмущава се Аника. — Репортер съм. Също като Бени. Пишехме за едно и също. Полицията казва, че някой го е блъснал и после е офейкал. Не знам дали е истина. Имаш ли представа дали някои е чул нещо оная нощ?

— Полицаите вече идваха и питаха същото.

— И ти какво им каза, Линус?

Гласът му се извива във фалцет, когато й отговаря:

— Че нищо не съм видял, разбира се. Прибрах се у дома навреме. Нищо не знам. Трябва да си вървиш.

Пристъпва към нея с вдигнати ръце, сякаш възнамерява да я изблъска насила през вратата. Аника не помръдва.

— Има разлика между това да говориш с полицай и с журналист — казва тя бавно.

— Знам — отвръща Линус. — Който говори с пресата, може да види снимката си на първа страница.

— Всеки, който ни съобщи нещо, може да остане анонимен, ако предпочита така. Никоя власт не може да ни пита от кого черпим информация законът го забранява. Нарича се свобода на словото. Бени никога ли не ти го е казвал?

Момчето мълчи, очите му са широко отворени, пълни с недоверие.

— Ако знаеш нещо, Линус, или пък познаваш някого, които знае, можеш да ми кажеш и никой няма да разбере откъде съм научила.

— А ще му повярваш ли?

— Това не знам. Зависи от това какво ще каже, разбира се.

— Но ще го напишеш във вестника?

— Само информацията. Не и кой ми я е дал, щом той не иска да се знае.

Поглежда момчето убедена, че интуицията не я лъже.

— Не си се прибрал у дома когато е трябвало, нали Линус?

Момчето прехвърля тежестта на тялото от единия си кокалест крак върху другия, преглъща и адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу.

— Кога трябваше да се прибереш?

— С последния автобус, единицата, пристига в двайсет и един и трийсет и шест.

— А ти какво направи?

— Има и нощна линия. Петдесет и едно отива до Мефос. За момчетата, дето работят трета смяна в стоманолеярната… Понякога вземам него, ако закъснея.

— И тогава се налага да вървиш пеша?

— Не е далеч. Пресичам линиите по пешеходния мост, а сетне по Шепаргатан…

Оглежда се и тръгва през хола към стаята си. Аника тръгва подире му. Заварва го седнал върху идеално оправено легло с кувертюра и декоративни възглавнички. Върху бюрото лежат отворени няколко учебника, има и допотопен компютър, но всичко останало в помещението е подредено по лавиците или прибрано в кашони.

— Къде беше ходил?

Той прибира крака под себе си и сяда по турски, вторачил поглед в ръцете си.

— Алекс има бърз интернет. Играхме Теслатрон.

— Къде са родителите ти?

— Мама. — Поглежда я гневно. — Само двамата с мама сме. — Отново свежда поглед. Тя е нощна смяна. Обещах й да не закъснявам. Съседите ме наглеждат и трябва да внимавам, когато се прибирам късно.

Аника гледа голямото малко момче на леглото и за миг я обхваща непреодолим копнеж по собствените й деца. Очите й се навлажняват и тя поема няколко пъти дълбоко дъх, за да прогони сълзите.

И Кале ще бъде същият след някоя и друга година. Чувствителен, умен, готин, като пале.

— Значи си взел другия автобус, нощния? — Гласът й трепва едва забележимо.

— В дванайсет и половина е на спирката. И Бени беше в него. Той познава мама. В Свартьостаден всички се познават, затова се криех най-отзад.

— Той не те ли видя?

Момчето я поглежда, сякаш е ненормална.

— Беше се налял до козирката, нали така? Иначе щеше да е с колата, нали така?

Разбира се, признава тя и го изчаква мълчаливо да продължи.

— Заспа в автобуса. Наложи се шофьорът да го събуди на Мефос. Аз се изнизах през задната врата, докато двамата се разправяха.

— Къде живее Бени?

— Отсреща, на Лаксгатан.

Прави неопределен жест с ръка, но Аника пак не успява да установи посоката.

— И го видя как тръгва към къщи от спирката?

— Да, но той не ме видя. Гледах да вървя на разстояние зад него, а и валеше здраво.

Млъква. На Аника й става горещо с ватираното яке. Без да продума, го оставя да се свлече от раменете й, после го вдига и оставя върху стола пред бюрото на момчето.

— Какво видя, Линус?

Момчето свежда още по-ниско глава и кърши пръсти.

— Имаше една кола — промълвя то.

Аника чака.

— Кола?

Той кима отчаяно.

— Волво V70, само че тогава не го знаех.

— А кога разбра?

Подсмърча.

— Беше влязъл на заден във футболното игрище, затова се виждаше само предницата. Беше се прикрил зад едно дърво.

— Но ти го видя?

Още мълчание и кършене на пръсти.

— Как?

Момчето вдига поглед, а брадичката му потръпва.

— В колата седеше някой. На ъгъла има жълта улична лампа и тя го осветяваше малко. Виждаше се ръка върху волана. Държеше го ей така.

Момчето протяга ръка пред себе си и я отпуска върху въображаем волан, а очите му са все така широко отворени.

— И какво направи?

— Чаках. Де да знам кой е, нали така?

— Но си видял, че е волво V70?

Клати бързо глава.

— Не тогава. Чак когато се показа цялата. Тогава видях задните светлини.

— Какво за тях?

— Отиват чак до покрива. Харесвам такива светлини. Сигурен съм, че беше V70, златисто…

— И мъжът запали колата и потегли?

Линус кимва и разтърсва глава, за да събере мислите си.

— Запали колата и бавно излезе, след това даде рязко газ.

Аника чака.

— Бени беше пиян, но въпреки това чу колата и опита да се отдръпне, само че тя го последва и Бени скочи на другата страна, а тя пак след него и той се оказа по средата на пътя и тогава колата…

Поема дълбоко дъх.

— Какво колата?

— Два удара и Бени литна във въздуха.

— Чуха се два удара и Бени политна във въздуха? Пада близо до оградата на футболното игрище?

Момчето мълчи няколко секунди, сетне свежда глава. Аника потиска порив да го прегърне.

— Не падна ли в края на игрището?

Линус поклаща глава и обърсва нос с опакото на ръката.

— По средата на пътя — повтаря той едва чуто. — Колата спря и аварийните отзад светнаха. Тогава видях какъв модел е. Даде бавно на заден, а Бени лежеше там, но онзи го прегази отново, а после сякаш се прицели в главата му… и мина през лицето…

Стомахът на Аника се преобръща, отваря широко уста за глътка въздух.

— Сигурен ли си? — шепне тя.

Момчето кимва. Тя гледа бялата кожа на главата му, прозираща между кичурите, намазани с гел.

— После оня излезе и повлече Бени за краката в посока Малмвален… май го поизтупа… после се върна в колата и обърна, тръгна надолу по Шьофартшгатан към пристанището…

Аника разглежда момчето с други очи. Със смесица от недоверие, отвращение и симпатия. Дали е вярно? Отвратително! Горкото момче.

— Какво направи след това?

Линус започва да се тресе. Най-напред ръцете, а после и краката.

— Отидох… при Бени. Лежеше там, до оградата… мъртъв.

Обгръща тялото си с кльощавите си ръце. Полюлява се лекичко.

— Част от лицето и главата му сякаш ги нямаше, отдолу бе влажно, целят гръб извит на обратно, така че… вече бях сигурен… и се прибрах у дома, но не можах да заспя.

— И не си казал нищо на полицията?

Поклаща глава и обърсва сълзите с разтреперана длан.

— Бях казал на мама, че ще съм си у дома преди десет без четвърт.

Аника се навежда и неловко докосва коляното му.

— Линус — казва тя, — това, което чух, е направо ужасно. Сигурно си бил ужасен. Мисля, че трябва да го разкажеш и на друг възрастен, защото не е добре за самия теб да живееш с подобна тайна.

Той се дърпа от ръката й и обляга гръб на стената.

— Нали обеща! Каза, че оставам анонимен.

Аника вдига безпомощно ръце.

— Нищо няма да кажа. Просто се притеснявам за теб. Това е сред най-страшните неща, които съм чувала.

Отпуска ръце и се изправя.

— Наистина е много важно полицията да научи онова, което ми каза. Но ти го знаеш и сам. Умно момче си. Смъртта на Бени не е резултат от нещастен случай, а ти си очевидец. Смяташ ли, че на убиеца трябва да му се размине?

Момчето отново забива упорито очи надолу. Аника е осенена от неочаквана мисъл.

— А ти… ти разпозна мъжа в колата, нали?

Момчето се колебае, кърши отново пръсти.

— Може би — казва то тихичко, после внезапно вдига поглед и пита: — Колко е часът?

— Шест без пет — отвръща Аника.

— По дяволите! — Той скача прав.

— Какво има? — пита Аника, докато момчето лети към кухнята. — Да не искаш да кажеш, че може би си разпознал…

— Мой ред е да готвя, а още не съм започнал.

Появява се пак на вратата.

— Мама ще се върне всеки миг — казва той уплашен. — Трябва да си тръгваш. Веднага!

Аника навлича якето си и пристъпва към момчето.

— Помисли върху онова, което ти казах.

Усмихва му се.

Обзета от чувство на пълна безпомощност, тя напуска дома на момчето.