Лиза Марклунд
Червения вълк (45)

44

— Как изобщо можеш да допуснеш, че някога съм ти мислел злото? — пита мъжът и гласът му смущава покоя на застиналия въздух.

Жената пристъпва неспокойно от крак на крак.

— Получих съобщението — казва тя и Аника разбира защо звучи така уплашена. Получила е същото предупреждение като Маргит.

Мъжът, Жълтия дракон, свежда глава за няколко секунди. После отново вдига поглед и Аника вижда очите му. Те блещукат, червени и празни, в странната светлина.

— Имам сериозна причина да се върна и всички трябва да я узнаете — казва той с глас, леден като вятъра. — Може да сте дошли отдалеч, но аз изминах много по-дълъг път.

Жената се тресе под коженото палто, гласът й е пълен с уплаха, готова е да се разплаче всеки миг.

— Не ме наранявай.

Мъжът я доближава. Аника вижда как измъква от джоба на палтото нещо черно, лъскаво.

Оръжие. Револвер.

— Повече няма да те притеснявам — казва той тихо. — Това е за последно. Само ме изчакай на сборния пункт. Трябва да свърша нещо преди това.

Вятърът напада с нова сила, огъва клоните на околните борове.

— Моля те — проплаква жената, — пусни ме да си вървя.

— Влизай — отвръща остро мъжът. — Веднага.

Карина Бьорнлунд вдига чантата от земята и с насочен в гърба й револвер влиза в тухлената къщурка. Йоран Нилсон не помръдва. Наблюдава я, прибира отново оръжието в джоба, завърта се и отива до сака, опрян о стената на постройката.

Аника поема дълбоко дъх. Чула е повече от необходимото. Оттегля се бавно и предпазливо назад по стъпките си, излиза върху алеята, като хвърля прощален поглед към дърветата, за да опише по-добре мястото пред полицаите.

Някой се движи, някой я приближава.

Дишането й става дълбоко и тежко. Оглежда се панически.

На десетина метра от нея се вижда металическа кутия с щръкнали навън множество кабели, а зад кутията са се сгушили китка млади борчета. Аника се устремява натам с едва докосващи скърцащата повърхност стъпала. Разтваря боцкащите клони с две ръце и хвърля поглед през рамо.

Сивият мъж се появява в мъждивата светлина откъм релсите, повлякъл сака подире си. Застава неподвижен за миг, а сетне се прегъва на две, притиснал стомаха си с ръка. Диша мъчително на пресекулки. Аника проточва шия, за да вижда по-добре. Мъжът сякаш ще се просне ничком всеки момент.

Сега дишането му се успокоява, той се изправя и прави няколко неуверени стъпки напред. После поглежда право към Аника.

Ужасена, тя пуска клоните и затуля уста с шепа, за да заглуши звука и скрие парата от дишането си. Остава абсолютно неподвижна в мрака, докато мъжът я приближава бавно. Шумът от задъхано дишане и напрегнати стъпки постепенно изпълва съзнанието й, приближава и приближава, докато накрая се уплашва, че ще изпищи с все сила. Затваря очи и го чува да спира на около метър от нея, откъм другата страна на младите борчета.

Разнася се скърцащ звук. Отваря очи.

Метал дращи върху метал. Тя затаява дъх и се ослушва.

Мъжът прави нещо с металната кутия. Отваря вратите на таблото, от което излизат всички ония жици. Чува мъчителното му дишане и осъзнава, че сама трябва да поеме нова глътка въздух. Прави го бързо и безшумно, колкото да усети непреодолим и силен позив за повръщане.

Мъжът вони. Смрад на гнило прониква през клоните и я принуждава отново да закрие уста с длан. Той се задъхва и мъчи с нещо от другата страна на дърветата. Стърженето продължава още известно време и накрая престава. Чува се виещ звук и щракване.

Десетина секунди облекчено дишане, а сетне шум от отдалечаващи се стъпки.

Аника разтваря клоните, за да погледне отново.

Мъжът се връща обратно в гъстака. Сакът никакъв не се вижда.

Сложил го е в кутията.

Храсталаците отсреща го поглъщат, заличават всяка следа от присъствието му в слабата светлина.

Аника се изправя и побягва по алеята. Спира за миг в края на гората. Завива и с все сила се затичва под виадукта, покрай пустия паркинг, докато внезапно съзира друга фигура да идва насреща й.

Заковава на място, оглежда се, а вените й се издуват от напор на адреналин. Хвърля се обратно в гората и затъва до шия в снежна преспа.

Мъж. Гологлав, с тънко подплатено яке. По залитащата походка и неуверени движения разпознава трайните поражения от дългогодишна злоупотреба с алкохол. Пияница.

След малко изчезва зад изоставената заводска сграда и тя отново излиза на пътя и побягва, без дори да изтупа дрехите си от снега.

Като начало не успява да види наетото волво и за малко изпада в ужас, докато след миг го открива зад изоставената кола. Отключва и се хвърля на шофьорската седалка. Смъква ръкавицата и търси опипом мобилния. Пръстите й треперят толкова силно, че едва успява да набере директния номер на инспектор Сууп.

— Карлсон, дежурен диспечер.

Свързала се е с централата.

— Сууп — казва тя. — Искам да говоря с инспектор Сууп.

— Тръгна си вече — заявява Карлсон.

Мозъкът й буксува; затваря очи и допира потна длан до челото.

— А Форшберг? Той дали е там?

— Кой по-точно? Имаме ги трима.

— От криминалния.

— Задръжте така, ще ви свържа.

Линията заглъхва и тя остава сама в лишеното от звуци и цвят киберпространство. Три минути по-късно се отказва и набира отново.

— Искам да говоря с някого по въпрос свързан с убийствата на Бени Екланд и Линус Густафсон — заявява тя с паника в гласа, когато отново чува Карлсон.

— За какво по-точно? — пита младият мъж без следа от интерес в тона.

Аника си заповядва да успокои дишането.

— Казвам се Аника Бенгтзон и съм репортер от Вечерна поща…

— За връзки с пресата отговаря Сууп — прекъсват я отсреща. — Ще трябва да позвъните утре.

— Чуйте ме! — крещи тя. — Рагнвалд се появи, Йоран Нилсон, Жълтия дракон. Знам къде се намира: в малка тухлена сграда близо до железопътната линия на рудното депо, заедно с Карина Бьорнлунд. Трябва да го арестувате незабавно!

— Бьорнлунд ли? Министърът на културата?

— Да! — вика Аника. — Йоран Нилсон от Саттаярви е с нея в малка постройка под стоманолеярните. Не мога да обясня къде точно, но е близо до един виадукт…

— Слушайте — отвръща Карлсон, — вие наред ли сте?

Аника млъква и си дава сметка, че звучи като побъркана, прокашля се и полага усилие да заговори спокойно и свързано.

— Знам, че звучи малко налудничаво — започва тя и прави опит да се усмихне по линията. — Обаждам се от място, наречено Льовскатан, недалеч от леярните, точно край железопътната линия…

— Да, наясно сме къде се намира Льовскатан — прекъсва я полицаят и тя разбира, че търпението му започва да се изчерпва.

— Мъж, когото издирвате от дълги години, се е върнал в Люлео — съобщава Аника с почти нормален глас. Казва се Йоран Нилсон и е извършил най-малко четири убийства, откакто се е завърнал в Швеция. Маоистките убийства. А в момента се намира край онази сграда. Или поне бе там преди съвсем малко. Тухлена постройка с тенекиен покрив, малко навътре в гората след един виадукт…

Полицай Карлсон въздъхва шумно от другия край на линията.

— Дежурната разпитва някакъв в момента, но щом се освободи, ще предам за обаждането ви.

— Дума да не става! — отново крещи Аника. — Трябва да дойдете веднага! Не се знае колко време ще остане в къщата.

— Вижте какво — отвръща твърдо полицаят, — успокойте се. Казах ви, че ще предам на дежурния офицер.

— Добре — примирява се тя, останала без дъх. — Много добре. Аз чакам при автобусната спирка, докато пристигнете, за да ви заведа. Намирам се в сребристо волво.

— Хубаво — приема полицаят. — Чакайте там. — И затваря.

Аника се взира в телефонния дисплей, зеленикаво сияние в мрака.

Набира номера на Янсон в дежурната.

— Вероятно ще остана тази вечер в Люлео — съобщава тя. — Само искам да знам дали може да наема стая, ако ми се наложи да пренощувам.

— Защо трябва да останеш?

— Може би ще се случи нещо.

— Без тероризъм — напомня редакторът. — Вече ми триха сол на главата сутринта, задето съм позволил да заминеш за Норботен.

— Добре, добре — съгласява се Аника.

— Чуваш ли ме? Нито един ред за каквито и да било терористи, ясно ли е?

Тя изчаква секунда, преди да отговори:

— Ясно, разбира се, обещавам.

— Настани се в „Сити“ — казва дежурният, приближил микрофона към устата си и с много по-дружелюбен тон. — Поръчай нещо по румсървиса и си пусни порноканала — ще ти одобря всички разходи. Ясно ми е — всички имаме нужда да се уединим за малко понякога.

— Добре — отвръща тя със заговорнически тон и набира централата, за да я свържат с рецепцията на хотела. Запазва си стая на последния етаж.

Сетне остава седнала в колата и гледа през прозорците навън. Заради дъха й те скоро се заледяват. Няма какво повече да направи. Ще седи така, докато пристигне полицията.

Скоро всичко ще свърши, казва си Аника, усетила пулсът си да се нормализира.

В съзнанието й изплува сивото лице на Торд Акселсон, след това подпухналите очи и червената жилетка на Тунел Сандстрьом, лъсналата от гел коса на Линус Густафсон, внимателният му поглед. Обзема я парещ гняв.

Край с теб, копелдак гаден!

Усеща, че замръзва. Минава й през ум да запали двигателя и да стопли купето, но вместо това отваря вратата и излиза навън. Не я свърта на едно място. Проверява за мобилния в джоба и тръгва към билото на склона.

Арктическата нощ е стиснала с ледени клещи околността. Яки и безмилостни като механичните ръце в стоманолеярните малко по-нататък. Дъхът й се стеле около нея като ефирно було замръзнала топлина.

Красота, казва си тя, а погледът й се рее напред по релсите, за да стигне безкрая на звездите.

Чува шум от двигател и се обръща с надежда това да е полицията, но съзира местен автобус: единицата.

Отминава я и спира. Сега осъзнава, че е застанала на спирката, и прави няколко крачки встрани, за да покаже, че не го чака.

Но автобусът все пак спира след няколко метра, отваря задната врата и на улицата тежко се смъква набит мъж.

Тя го поглежда и прави стъпка напред.

— Ханс! — възкликва Аника. — Здрасти, Ханс. Аз съм, Аника.

Ханс Блумберг, архиварят от Норландски новини, среща погледа й.