Лиза Марклунд
Червения вълк (46)

45

— Какво правите тук? — пита Аника.

— Тук живея — отвръща усмихнат мъжът. — На Туршгатан.

Кимва към жилищния район.

— Сериозно? — откликва Аника, докато автобусът потегля. Приближава още и надниква в очите на събеседника си. В същия миг нещо щраква в съзнанието й, сеща се къде е виждала изображението на жълт дракон; то изскача внезапно в главата й. Приела го е за детска рисунка на динозавър. Таблото за съобщения над бюрото в архива на Норландски новини. Работното място на Ханс Блумберг. Отстъпва неволно две крачки.

— По-уместният въпрос в случая е вие какво правите тук? — пита той.

Автобусът изчезва зад билото и мъжът тръгва към нея с ръце в джобовете. Застава пред Аника, а очите му са като стъклени под лунната светлина.

Тя изпуска нервен смях.

— Тръгнала съм по работа, но се загубих. Търся Фьоренингсгатан.

— В момента сме на нея — съобщава архиварят развеселен. — Всички в Стокхолм ли са с подобен усет за ориентация?

— Ще вземат да свършат, преди да стигна — казва Аника с ясното съзнание, че всеки миг ще изгуби дар слово.

— Кого търсите?

Тя свива рамене.

— Пропуснах часа вече.

— Ами елате у дома да се постоплите тогава. Да ви предложа чаша чай?

Търси отчаяно някакво извинение, но мъжът не забелязва колебанието й, хваща я здраво над лакътя и я повежда напред.

— Живея в двустайно апартаментче на партера. Не е кой знае какво, но нищо не може да стори човек, щом изостане от темпото на потребителското ни общество.

Аника пробва да се освободи, но разбира, че са я стегнали като в менгеме.

— Не се случва често някой като мен да посрещне такава гостенка. Хубава млада дама, и то чак от столицата.

Усмихва се мило, а тя прави опит да отговори.

— Кой по-точно сте вие? — обажда се тя. — Пантерата, Тигъра или Лъва?

Той гледа право напред, все едно не е чул въпроса. Само я стисва още по-здраво. Къщите изчезват зад тях. Приближават пътния знак. Аника поглежда наляво, към кабелите и храсталака.

— Значи, живеете в гората?

Той не отговаря, а миг след това двамата са в тунела. Светът се накланя, някой започва да диша тежко и Аника разбира, че е тя, устата й зее, широко отворена.

— Не — простенва. — Не искам. Моля.

Краката престават да я държат. Ханс Блумберг я крепи усмихнат.

— Но вие сте репортер — казва той. — Истинско, любознателно репортерче. Няма да пропуснете подобна възможност, нали?

Съзира тръбите над себе си и крещи:

— Пуснете ме!

Забива крака в леда и започва да се дърпа, заради което получава оглушителен удар в главата. Привиждат й се звезди, а до нея внезапно изниква крещящият Свен. Аника се просва на земята и закрива глава с ръце.

— Не ме удряйте.

Светът се успокоява и застива, земята престава да се накланя и Аника чува дишането си. Поглежда предпазливо нагоре и вижда Ханс Блумберг да клати глава с озадачен поглед.

— Господи, каква сте упорита — промълвя той. — Ставайте веднага. Водачът чака.

И тя се препъва напред в лунна светлина, а лампите над железопътната линия се полюшват, останали вляво от двамата. Ангелите мълчат като онемели; вместо тях — мрачна пустота.

Отминават промишлената сграда. Сега тя е изцяло черна.

— В тухлената къщурка ли отиваме? Зад виадукта?

— Значи, сте открили вече главната ни квартира — отбелязва архиварят с характерния си добронамерен тон. — Да не сте слухтели в храстите? Много находчиво. Тогава мога да ви съобщя какво ви очаква. Дракона ни е свикал отново. Не мога да обещая, че всички ще дойдат. Напоследък се забелязва съществен спад сред членската ни маса, но Карина сигурно ще е тук, а също и Ингве — той не пропуска нито един купон.

Архиварят са засмива щастливо. Аника се бори с гаденето.

— Бедният Ингве — продължава мъжът. — Йоран ме накара да го наглеждам, но какво можех да направя? За да се помогне на един алкохолик, трябва да се промени целият репресивен апарат, а аз не съм в състояние да го сторя. За нещастие трябва да призная, че Ингве загуби всякаква връзка с действителността, което си е истинска трагедия. Не успях да изпълня своя дълг…

Миг по-късно Аника чува някакъв мощен, ритмичен шум зад тях. Поглежда през рамо и вижда светлините на огромен дизелов локомотив по линията.

— Гледайте напред — заповядва Ханс Блумберг.

Аника се подчинява, но хвърля крадешком поглед на огромната машина, повлякла подир себе си безкрайна верига товарни вагони с руда, чийто грохот отшумява покрай тях, в посока към стоманолеярните.

Сърцето й бие лудешки. Представя си как изглежда от мястото на машиниста. Облечена в черно на тъмния фон на храстите. Осветява я единствено студената луна.

С усилие на волята успява да успокои пулса си. Опитва да разбере колко дълъг е влакът, без да извива глава, но така и не съзира края му.

Минават под виадукта, а влакът продължава покрай тях, ту-дум, ту-дум, един след друг вагоните трещят по траверсите и хвърлят тъмни сенки.

Изчезва и последният — краят на дълга опашка, проточила се към огнената паст на доменните пещи.

Аника преглъща с усилие и установява, че ръцете й треперят.

Стигат до трансформаторната кутия, в която Йоран Нилсон е натъпкал сака си. Поглежда я. Тя е затворена, сякаш недокосвана.

— Сега наляво — обажда се Ханс Блумберг, като я блъсва към прохода в гъстака.

Тя се подхлъзва, без малко да падне по наклона, но се улавя за някакъв клон и успява да остане права.

— По-кротко — промълвя едва-едва и се упътва към тухлената постройка.

Прозорците са затворени с метални капаци. Към открехнатата входна врата води полусрутено стълбище. Аника спира, но Блумберг я блъсва в гърба.

— Влизайте. Това е само едно старо компресорно.

Аника хваща дръжката и отваря вратата. Забелязва две заварени халки; от едната виси ръждив катинар. През вратата се донася същата отвратителна смрад, която е усетила преди малко в храстите.

Рагнвалд е вътре.

Влиза в непрогледния мрак, примигва, чува нечие дишане. Тук цари леден студ — по-студено отколкото навън.

— Кой е? — пита Карина Бьорнлунд откъм отдалечения ляв ъгъл.

— Имаме си важен гост — съобщава Ханс Блумберг, като тика Аника пред себе си и сам влиза в помещението.

Министърът на културата светва със запалка. Мъждиво пламъче огрява помещението. Падащите върху носа и очните кухини сенки я карат да прилича като чудовище. Ингве, алкохоликът, стои до нея. Йоран се е облегнал на стената вдясно. До него е окачен портрет на Председателя Мао.

Аника е обзета от ужас при вида на убиеца, усеща характерен сърбеж в пръстите, изтръпване и виене на свят.

Успокой се, заповядва си тя, не допускай нов пристъп на хипервентилация. Задръж дишането.

Карина Бьорнлунд се навежда и запалва малка свещ в краката си, оставя запалката и се изправя с нея в ръка.

— Какво значи това? — пита тя, вперила поглед в Ханс Блумберг. — Защо си я довел?

Закрепва свещта върху някаква ръждива машина, която може да е старият компресор. Дъхът на всеки един виси край него във въздуха.

Не съм сама, окуражава се Аника. Не е като в тунела.

— Искам да ви запозная с госпожица Аника Бенгтзон — обажда се Ханс Блумберг, — репортерска хрътка от Вечерна поща.

Карина Бьорнлунд трепва и прави крачка назад.

— Да не си се побъркал? — пита тя високо. — Да домъкнеш тук журналисти? Не си ли даваш сметка какво рискуваме?

Йоран Нилсон ги наблюдава с уморен, замъглен поглед.

— Тук няма място за външни — обажда се той с изненадващо остър глас. — Как ти е хрумнало, Пантера?

Ханс Блумберг, Черната пантера, затваря плътно вратата и се усмихва.

— Госпожица Бенгтзон знае вече за нас — казва той. — Чакаше отвън, така че не можех да я оставя да доведе и други.

Карина Бьорнлунд приближава Блумберг.

— Всичко е свършено — казва тя с писклив глас. — Всичко, за което съм се трепала толкова години. Да пукнете до един дано!

Грабва чантата и понечва да се отправи към вратата, а в малкия кръг светлина се появява Йоран Нилсон. Аника не забелязва да държи оръжие. Лицето на мъжа е изпито и сиво, изглежда слаб и болен.

Въпреки това Карина Бьорнлунд спира уплашена; не знае как да постъпи.

— Чакай — казва той на министъра, а сетне се обръща към Блумберг: — Ще поемеш ли отговорността за нея? Гарантираш ли безопасността на групата?

Аника вперва поглед в убиеца, забелязала жалката му външност и бавния говор — сякаш търси думите с усилие.

— Никакъв проблем — отвръща архиварят весело. — След това ще имам грижата.

Краката на Аника натежават като олово, тялото й се вкаменява. В гърлото напира умоляващ, плачлив гласец, но така и не успява да стигне до устните.

Жълтия дракон я поглежда право в очите, а тя не смее да шавне.

— Застани в ъгъла — нарежда той и сочи с ръка.

— Не можем да държим тук репортери — заявява Карина Бьорнлунд енергично. — Не съм съгласна.

Дракона вдига ръка.

— Достатъчно — казва той. — Груповият командир поема отговорността.

Пъха ръце в джобовете.

Револверът, казва си Аника.

— Голям студ е днес. Ще бъда кратък.

Алкохоликът Ингве пристъпва напред.

— Чудесно — отбелязва той, — а дали няма нещо за пиене?

Ханс Блумберг разкопчава палто и вади бутилка водка от вътрешния джоб. Погледът на Ингве грейва, устните се разтварят в израз на екстаз и протяга ръце към бутилката, за да я поеме нежно, сякаш е бебе.

— Реших да си направим импровизирано тържество — казва Ханс Блумберг с окуражително кимване.

Ингве отвинтва капачката с овлажнели очи. Аника поглежда в земята и размърдва пръстите на краката си, за да не замръзнат.

Какво възнамеряват да правят с нея?

Не е като в тунела, не е като в тунела.

Карина Бьорнлунд отново пуска чантата на земята.

— Не мога да разбера за какво сме тук — заявява тя.

— Властта те е направила нетърпелива — отбелязва Йоран Нилсон, забил в министъра погледа на драконовите си очи. Изчаква, докато привлече вниманието на всички. След това извива глава назад и отправя поглед към тавана.

— Давам си сметка, че някои от вас са били изненадани от обаждането ми — започва той. — Мина много време, откакто ви събрах за последно, и разбирам смесените ви чувства. Но няма от какво да се боите.

Поглежда право в министъра на културата.

— Не съм дошъл, за да ви причиня зло. Дошъл съм, за да ви благодаря. Вие се превърнахте в единственото ми семейство и го казвам без следа от сантименталност.

— Защо уби Маргит тогава? — пита Карина Бьорнлунд с натежал от страх глас.

Йоран Нилсон поклаща глава, своята воняща глава на жълт дракон, божествената си глава на революционен водач.

— Не ме слушаш — казва той. — Само приказваш. Не беше такава преди. Властта наистина те е променила.

Ханс Блумберг пристъпва напред, явно отегчен от толкова общи приказки.

— Кажи ми какво да направя — обръща се той към своя водач. — Готов съм за въоръжена борба.

Йоран Нилсон се извръща към него с мъка в очите.

— Пантера — казва му той, — няма да има въоръжена борба. Прибрах се, за да умра у дома.

Очите на архиваря се отварят широко, безумен израз изкривява лицето му.

— Но нали се завърна. Отново си тук, ти, нашият водач, когото сме чакали години наред. Революцията е на една ръка разстояние.

— Революцията е мъртва — заявява Дракона е дрезгав глас. — Капиталистическото общество, което третира човешките същества като животни, победи. А заедно с него всички фалшиви идеологии: демокрация, свобода на словото, законност, права на жените.

Ханс Блумберг слуша предано, Карина Бьорнлунд сякаш се смалява с всяка изминала секунда, алкохоликът изглежда изцяло потънал в поредния стадий на блаженство.

— Работническата класа е доведена до състояние на малоумно стадо с промит мозък. Напълно липсва каквото и да било желание за подобряване на положението. Узурпаторите тикат масите в гърлото на месомелачката при пълно отсъствие на протест.

Фиксира Карина Бьорнлунд с поглед.

— Властите и сега използват народа, както го правеха преди — продължава той с ясен и непоколебим глас. — Изстискват ни като пране, а след това ни захвърлят в сметта. Така е било винаги, само че днес избрани от народа правителства позволяват на експлоататорите да ни смучат до последно. Осъзнах нещата и се борих по собствен начин. Революция ли? — Той поклаща глава. — Никаква революция няма да има. Човечеството я размени за кока-кола и кабелна телевизия.

Ханс Блумберг се е вторачил в него с празни, невярващи очи.

— Не е вярно. Ти се върна при нас, а ние те дочакахме след толкова време. През всичките години се подготвях, както ти нареди, и сега съм на линия. Не е късно.

Йоран Нилсон вдига ръка.

— Остава ми съвсем малко живот — промълвя той. — Приел съм своята орис, както и факта, че всички сме заедно. По принцип няма разлика между мен и лъжите на буржоазията. Аз ще продължа да живея посредством децата си, а в замяна им давам своето наследство.

Запъва се, притиснал стомаха с ръка.

— Никой не ще има възможност да ви експлоатира занапред. Дните ви на стъргата приключиха.

— Какво искаш да кажеш? — обажда се Карина Бьорнлунд поуспокоена.

— Носи ни подаръци — проехтява гласът на Ханс Блумберг, пълен със смаяна изненада. — Днес е Коледа за всички нас! Или пък панихида. Революцията е мъртва, не чухте ли?

— Стига, Ханс — хваща го за ръката Карина Бьорнлунд. — Мао също е мъртъв, а самият Китай стана капиталистически.

— И ти вярваше — негодува Ханс. — И ти беше революционер.

— Бяхме само деца, Господи! Кой не е вярвал в революции? Така стояха нещата тогава, само че всичко стана на пух и прах много отдавна.

— Не и за мен! — сопва се Ханс Блумберг и Йоран Нилсон прави неуверена крачка към него.

— Пантера — казва му той, — криво си ме разбрал.

— Нищо подобно! — вика архиварят със зачервени, влажни очи. — Нямаш право да ми причиняваш такова нещо! Революцията е всичко за мен!

— Я се стегни — срязва го Карина Бьорнлунд и разтърсва ръката на архиваря с раздразнение.

Мъжът се освобождава с гневно движение от министъра на културата и в същия миг вдига свита в юмрук ръка, за да я стовари с все сила в лицето й.