Метаданни
Данни
- Серия
- Аника Бенгтзон (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Den roda vargen, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Павел Главусанов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Светослав Иванов (2016)
Издание:
Автор: Лиза Марклунд
Заглавие: Червения вълк
Преводач: Павел Главусанов
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: шведска
Печатница: „Инвестпрес“
Редактор: Божана Славева
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-160-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2349
История
- — Добавяне
2
Андерс Шюман, главният редактор, разгръща графика с диаграма на тиражите върху заседателната маса пред себе си. Запотените му ръце потръпват. Вече знае съдържанието на колонките с цифри, но заключенията и анализите го карат да поруменее.
Наистина се получава. Всичко е наред.
Поема дълбоко дъх, отпуска длани върху плота, надвесва се напред и чака да попие цялата информация. Новият подход, наложен в новинарския отдел, несъмнено показва резултати — както по отношение на тиражите, така и на финансовите резултати. Ето го тук, черно на бяло. Работата върви, горчилката от последните съкращения е отмита. Реорганизацията е завършена, хората са мотивирани и работят за общата цел независимо от всичко.
Тръгва покрай облата орехова маса, а пръстите му поглаждат дървената повърхност. Красива маса. Той я заслужава. Авторитарното отношение към персонала се оказва най-правилният подход.
Чудя се дали някой друг щеше да го постигне, мисли си той, макар да му е ясно, че такъв няма. Най-накрая успя да се докаже.
Договорът му с печатницата съкращава производствените разходи с осем на сто. Така спестява на собствениците милиони всяка година. А рецесията означава по-ниски цени на хартията, което не е негова заслуга, разбира се, но си е пак плюс за бизнеса. Новият шеф на пласмента привлича още рекламодатели и за последните три тримесечия са отнели пазарен дял не само от сутрешните издания, но и от електронните медии.
А кой уволни дъртото копеле, дето продаваше рекламна площ така, сякаш става дума за някои селски седмичник?
Шюман се усмихва вътрешно.
Най-важна май се оказа последователната му политика да продава рекламна площ на първа страница и в приложенията. Още е твърде рано да брои пилците, но, да не чуе дяволът, изглежда, ще догонят конкуренцията ако не тази финансова година, то през следващата.
Главният редактор се протяга и разтрива кръста си. За пръв път, откакто е дошъл във Вечерна поща, изпитва чувство на истинско удовлетворение. Точно такава си е представял новата работа.
Но е малко гадничко, че му трябваха цели десет години.
— Мога ли да вляза? — пита по интеркома Аника Бенгтзон.
Сърцето му трепва, магията се изпарява. Вдишва и издишва дълбоко няколко пъти, преди да приближи бюрото, за да натисне бутона и каже „разбира се“.
Вторачва поглед в руското посолство, докато изчаква нервните стъпки на репортерката към вратата. Нарастващият успех на вестника означава, че най-накрая новинарите започват да му засвидетелстват известно уважение. Най-силно впечатление прави ограниченият трафик през вратата на кабинета му. Това се дължи отчасти на вътрешната реорганизация: четиримата всемогъщи редактори сега работят на смени, като надзирават различните отдели, и всичко става така както го е замислил. Разпределил е отговорностите надолу по йерархията и вече не трябва непрекъснато да се разправя с целия персонал, а налага властта си с помощта на своите заместници. Вместо да го направи по-слаб, това делегиране на права укрепва неговите собствени.
Аника Бенгтзон, бивш началник на криминалния отдел, е поканена да бъде сред четиримата избрани. Тя отказва и двамата се поскарват. Шюман е разкрил вече плановете си за нея: вижда я като един от тримата възможни кандидати за собствения си пост и показва желание да я включи в реализирането на една още по-мащабна програма. Повишаването й като един от четиримата редактори ще е първата стъпка, но тя отхвърля предложението.
— Не знам как да те накажа — заявява той, не вярвайки на ушите си.
— Разбира се, че знаеш — отвръща тя, вперила в очите му непроницаем поглед изпод пърхащите си клепки. — Просто го направи.
Бенгтзон е сред малцината, които си въобразяват, че могат да влизат при него когато поискат, а той се дразни от факта, че не прави нищо по въпроса. По-специалното отношение към нея се дължи отчасти на колосалната медийна буря от миналата Коледа, когато някакъв смахнат сериен убиец я взе за заложник в един тунел. Ако се вярва на маркетинговите проучвания, именно това прекъсва устремното плъзгане на тиражите по низходящата спирала. Читателският интерес към Вечерна поща се събужда отново, след като в него излиза историята за майката на две деца, прекарала цяла нощ с Бомбаджията. Така че има доста основателна причина да гали Бенгтзон с перце още известно време. Начинът, по който се държа тя тогава, както и вниманието, последвало нейното освобождаване, правят впечатление даже на управителния съвет особено фактът, че по нейно настояване пресконференцията се провежда в общата зала на вестника. Всъщност всичко тръгна от председателя на съвета, Херман Венергрен, след като вижда логото на Вечерна поща да се върти на живо по Си Ен Ен. Впечатленията на Шюман от тази пресконференция са по-други, отчасти защото е застанал точно зад Аника, под прожекторите, по време на предаването и отчасти заради безкрайните повторения, излъчени по всички канали. Вижда рошавата й коса, напрегнатите очертания на раменете. На екрана Бенгтзон изглежда пребледняла и леко замаяна, отговаря на въпросите ясно и отривисто на приличен гимназиален английски.
— Слава богу, мина без емоционални изцепки — съобщава на един от собствениците след това Венергрен по мобилния си от офиса на Шюман.
Ясно си спомня страха, който закиселява в устата му пред устието на онзи тунел, когато проехтява изстрелът. Само без убит репортер, казва си той, каквото и да е, само без убит репортер, моля те, Господи.
Отмества поглед от бункера на посолството и се отпуска в креслото.
— Всичко тук ще се разпадне някой ден — отбелязва тя, докато затваря вратата.
Той не си прави труда да се усмихне.
— Мога да си позволя нови мебели. Вестникът върви на пета скорост.
Репортерката хвърля бегъл, почти скришен поглед към диаграмите върху масата. Шюман я изучава внимателно с очи, докато тя предпазливо присяда в едно от тежките кресла.
— Искам да пусна нова серия статии — съобщава Аника, вперила поглед в бележките си. — Идната седмица има годишнина от атаката във въздушната база F 21 в Люлео, така че е логично да се започне с това. Мисля, че вече е дошло време да се направи свястно обобщение на случилото се, на всички известни факти. Те не са кой знае колко, ако трябва да сме честни, но бих могла да се поровя още малко. Вече са минали повече от трийсет години, но все са останали стари служители в базата. Може би е дошло време някой да проговори. Няма как да разбереш отговора, ако първо не попиташ…
Шюман кимва, скръствайки ръце на корема си. След като цялата дандания от миналата Коледа приключва, Аника си остава три месеца у дома. Наричат го служебен отпуск. Когато се връща на работа в началото на април, държи да си остане независим разследващ репортер. И оттогава съсредоточава цялото си внимание върху тероризма, неговата история и последици. Нищо забележително, никакви апокалиптични разкрития рутинни репортажи от мястото на събитието, атаките над Световния търговски център, няколко статии за взрива в онзи финландски мол, интервюта с оцелели от бомбените атентати в Бали.
Истината е, че напоследък не прави нищо особено. А сега иска да задълбае още повече в стари терористични актове. Но дали някои се интересува все още от такива неща и дали си струва тъкмо сега да изтупват прахта от тази тема?
— Добре — промълвя бавно той, — би могло да излезе нещо. Да разчовъркаме старите национални рани, отвличането на летище Бултофта, обсадата на западногерманското посолство, заложниците от Нормалмсторг[1]…
— И убийството на Палме. Знам. Както знам, че за нападението над F 21 не е писано отдавна.
Тя оставя записките в скута си и се навежда напред.
— Министерството на отбраната държи това под плътен похлупак с помощта на цял кодекс нормативи за секретност. По онова време базата не е разполагала с опитни пиари, така че бедният нещастник, които отговаря за нея, е бил принуден да крещи на репортерите да съблюдават правилата за национална сигурност.
Нека посвири още малко на тая струна, казва си той.
— Добре де, с какво разполагаме? — обажда се шефът. — Ама наистина?
Аника свежда прилежно поглед към листовете в скута си, но той е убеден, че знае съдържанието им наизуст.
— Вечерта на седемнайсети ноември хиляда деветстотин шейсет и девета година един изтребител тип „Дракен“ избухва насред базата F 21 в местността Калакс, близо до Люлео — казва бързо репортерката. — Един човек е обгорен до такава степен, че умира от раните си.
— От войниците, нали?
— Това се разбра чак по-късно. Да. Закаран е с медицински хеликоптер до Университетската болница в Упсала, а после цяла седмица е между живота и смъртта. Предупредили са роднините да мълчат. Едва няколко години след това надигат страхотен вой, понеже не получават никакво обезщетение от военните.
— И няма задържани по случая?
— Полицията разпитала към хиляда души, а онези от сигурността — вероятно много повече. Привиквали всяка групировка с дори намек за леви убеждения от района на Норботен, до последния човек и нищо. Но работата не е толкова проста. Истинската левица съумява да се покрие и да остане сплотена никой не ги познава по име, всички са с псевдоними.
Андерс Шюман пуска носталгична усмивка. Той самият за известно време се подвизава под името „Пер“.
— Такива неща не остават тайна задълго.
— Не, не и напълно, разбира се. Все пак всеки от тях е имал близки приятели сред сподвижниците си, но доколкото ми е известно, в Люлео все още живеят хора, които се познават под псевдонимите, използвани в левичарските групировки от края на шейсетте.
Надали е била родена тогава, мисли си той.
— И кой го е сторил?
— Кое?
— Кой гръмва самолета?
— Руснаците, вероятно. Поне до такъв извод стигат военните. Ситуацията тогава е съвършено различна. Говорим за апогея на оръжейната надпревара през най-мразовития период на Студената война.
Той притваря очи, мъчи се да върне спомена за духа и образите от онова време.
— Тогава се разгоря ожесточен дебат по повод сигурността във военните бази — сеща се внезапно шефът.
— Точно така. Изведнъж обществеността, или по-точно средствата за осведомяване отправят искане всички военни бази в Швеция да бъдат охранявани по-зорко, което, разбира се, е напълно нереалистично. За целта би трябвало да се изпразни до дъно военният бюджет. Но за известно време мерките за безопасност са наистина засилени, а най-накрая установяват и зони за сигурност вътре в самите бази. Високи огради с видеокамери, алармени системи около хангарите и така нататък.
— И ти искаш да отидеш тъкмо там? С кого от редакторите си го съгласувала?
Тя поглежда часовника си.
— С Янсон. Виж какво, имам самолетен билет за този следобед. Искам да се срещна там с един журналист от Норландски новини, някакъв екземпляр, който се е натъкнал на нова информация. В петък заминава за Източна Азия и ще е там чак до Коледа, така че се налага да побързам. Трябва ми само твоята благословия.
Андерс Шюман отново усеща, че го обзема раздразнение. Може би защото се измъква така безцеремонно.
— Не може ли Янсон да свърши тази работа?
Бузите и започват да аленеят.
— По принцип може — отвръща Аника Бенгтзон, като среща погледа му. — Но нали знаеш как става. Иска да е сигурен, че ти не възразяваш.
Той кимва.
Аника затваря внимателно вратата зад гърба си. Шефът се взира в оставеното от нея празно пространство. Последните думи са пределно ясни.
Тя не признава ограничения в работата, казва си мъжът. Винаги съм го знаел. Няма никакъв инстинкт за самосъхранение. Навира се във всякакви ситуации, неща, каквито на нормален човек през ум няма да минат, понеже нещо й липсва. Изгубила е нещо много отдавна, било е изтръгнато из корен, а белегът избледнява с времето, станала е беззащитна пред света и пред самата себе си. Остава й само чувството за справедливост, истината като някакъв пътеводен фар е едно изпълнено от мрак съзнание. Тя не е в състояние да се занимава с нищо друго.
Може да стане голяма беля.
Еуфорията, обзела редакцията около коледните тиражи, секва като прорязана, когато става ясно, че Бенгтзон е взела интервю от убиеца, докато му е била заложница. Текстът е в компютъра на убития олимпийски делегат. Шюман го прочита и вижда, че това е сензация на квадрат. Бедата обаче е в това, че Аника, чумата да я тръшне дано, не дава да се публикува.
— Точно това иска мръсното копеле — заявява тя. — И понеже авторските права са си мои, казвам твърдо не.
И става нейната. Ако публикуват интервюто против съгласието й, ще ги съди. Дава им дума. Но дори при шанс да загуби делото, той няма да позволи да се стигне до такова — така или иначе, историята донася на вестника достатъчно дивиденти.
Никак не е глупава, мисли си сега Шюман, но може да е позагубила малко хъса си.
Изправя се и отново отива при графиките.
Е, в бъдеще ще има и други съкращения.