Лиза Марклунд
Червения вълк (52)

51

Томас оставя вечерните вестници върху бюрото, преди да съблече палтото и да го окачи на закачалка. Не отделя поглед от бюрото, докато провесва закачалката на гърба на вратата. Строгото лице на Аника го наблюдава от първа страница на Вечерна поща. Това е новата портретна снимка, която си направи след онази история с Бомбаджията. Изглежда състарена и печална.

„Репортерка на Вечерна поща РАЗБИВА ТЕРОРИСТИЧНА БАНДА“, крещи заглавието. Пулсът му се учестява, когато сяда и прокарва пръсти по образа й.

Неговата жена, майката на децата му е съвършено уникална и го вижда не само той.

Разгръща вестника. Материали за това как Аника разследва и разобличава терористична група в Норботен, пълнят половината издание. Шеста и седма страница са заети от гигантска нощна снимка, направена от въздуха над Ботническия залив, на която личи бягаща фигура, уловена в кръг светлина. Надписът гласи: Нощно преследване на терорист — сериен убиец, проследен с помощта на оборудван с термични камери хеликоптер.

Обширна статия описва как един-единствен мъж от Люлео е убил най-малко четирима души в рамките на последните седмици. Журналистката Аника Бенгтзон вдига тревога от Западния портал на „Шведска стомана“, а полицията отцепва целия район на Льовскатан, като принуждава мъжа да избяга към ледената пустош на залива. За щастие, полицейските хеликоптери вече са оборудвани с инфрачервени камери, тъй като миналата година издирвали изчезнало тригодишно дете. Прехвърля цялата статия и кара нататък.

Следващите страници описват как Аника е била заключена в изоставено компресорно помещение край железопътната линия на Люлео заедно с членове на терористична група, наричаща себе си Зверовете, и как съумява да вдигне на крак полицията, преди да я заловят, и как спасява живота на пенсионера Ингве Густафсон, като го топли с тялото си.

Нещо сграбчва Томас за гърлото, когато прочита това изречение, и той преглъща. Престава да чете и разглежда снимките.

Хубав кадър с Аника в новините. Отдолу е сложена заснета със светкавица снимка на малка тухлена постройка. В нея е можело да загине собствената му съпруга.

Прокарва длан през косите и разхлабва възела на вратовръзката.

Аника успява да се изплъзне от убиеца, като се хвърля пред влак с желязна руда, след което тичала цял километър, за да вдигне тревога от Западния портал на „Шведска стомана“. Статията е написана от някакъв репортер на име Патрик Нилсон. Самата Аника е интервюирана, но казва само, че е добре и щастлива, защото всичко е вече минало.

Томас издишва шумно. Какво си мисли тази жена? Как може да излага живота си на подобна опасност, след като има него и децата?

Трябва сериозно да си поговорят. Не може да продължава така.

Следващите страници са изпълнени от историята на Карина Бьорнлунд, министър на културата. Как я подмамили да се присъедини към Зверовете, маоистка групировка от Люлео през шейсетте. След като напуснала групата, останалите се отдали на насилие, нещо, за което тя лично съжалява най-дълбоко. Министърът прави опит да опише духа на онова време, оня стремеж към справедливост и свобода, който напълно излязъл от всякакъв контрол.

Истината около взрива на F 21 запълва следващите две страници. Вече арестуваният сериен убиец, запратил една открадната от самите военни сигнална ракета в кофа с авиационно гориво, с което предизвикал експлозията.

Пропуска тази статия, след като е прочел заглавието и уводните редове.

Следват две страници, посветени на убиеца Рагнвалд, един от най-безмилостните терористи на ЕТА, съумял да се изплъзва от ръцете на полицията и службите за сигурност из цял свят в продължение на три десетилетия. Замръзнал до смърт в онова компресорно отделение пред очите на Аника и останалите, които нямали възможност да му помогнат по какъвто и да било начин.

Разглежда зърнеста снимка на млад мъж, мургав и слаб, с незапомнящи се черти на лицето.

И отново Аника с кратко описание на професионалните й постижения.

Закрива очи с длан.

Странно, сякаш усеща топлина, събрана в ръката му от допир с вестника.

Миг по-късно телефонът звъни и той вдига слушалката с усмивка.

— Трябва да се видим — казва София Гренборг и се разридава гръмогласно. — Случи се нещо ужасно. Идвам към теб.

За миг се оставя да затъне в нейната паника. Гърлото му се свива. Терористи, убийци, замръзнали до смърт хора.

Сетне нещата застават по местата си. Ужасите на София нямат нищо общо с тези на Аника. Прокашля се и поглежда часовника с мисълта да я откаже от това й намерение.

— Имам работна среща след петнайсет минути — лъже той и се изчервява от срам.

— Пристигам след пет.

Затваря, а Томас остава на място и в главата му зазвучава непозната игрива мелодия.

В петък тя бе щастлива донемайкъде, понеже й се обадили от Светът на областните управи. Питали я какво си е пожелала за Коледа.

— Казах, че искам теб — пошепва му тя в ухото и го целува.

Поглежда първата страница на Вечерна поща, един от най-големите вестници в Скандинавия, за който неговата толкова сериозно гледаща жена разкрива група терористи. Тя променя действителността, докато той и неговите колеги се опитват да я обуздават и администрират; тя предизвиква събития, докато той пуска димни завеси.

Телефонът звъни отново. Търсят го от рецепцията.

— Имате посетителка.

Изправя се и поглежда към църковния двор отдолу. Заскрежен и скован от студ. Разкършва рамене в опит да прогони безпокойството, лепкавото чувство на неохота и дълг.

След малко в стаята се изтърсва София Гренборг с подути, разплакани очи, със зачервен и подпухнал нос. Помага й да съблече палтото си.

— Не разбирам какво става — подсмърча тя, като измъква кърпичка от чантата си. — Не мога да проумея що за муха им е влязла в главите.

Погалва я по бузата и опитва да се усмихне.

— Какво е станало?

Тя се свлича на един стол, притиснала кърпичка към устата.

— Шефовете искат да ме местят — отвръща гостенката на пресекулки. — Чиновник в отдела по уличното движение.

Свежда глава и раменете й започват да се тресат. Томас пристъпва от крак на крак от неудобство, не знае какво да направи, а после се надвесва над нея и застива.

— София — започва той. — О, Господи, недей така, бедничката…

Тя млъква и вдига към него поглед, изпълнен с пълно неразбиране.

— След всичко, което съм свършила. От пет години насам съм се отдала изцяло на тази работа. Как могат да ме понижават по този начин?

— Сигурна ли си, че не е повишение? — пита Томас, като присяда върху бюрото и отпуска ръка върху гърба й.

— Какво ти повишение! Губя бонусите като ръководител на програма и трябва да освободя кабинета си още днес, за да се преместя в общо работно помещение някъде в Шиста. Няма да разполагам дори със собствено бюро.

Томас разтрива раменете й, глади косите, поглъща аромата на ябълки.

— Изтъкнаха ли някаква причина?

София заплаква отново, става и затваря добре вратата.

— Хайде, миличка — промълвя той, — седни и ми разкажи всичко.

Тя се съвзема и бърше нос.

— Ще оправим нещата — окуражава я той. — Казвай.

— Извикаха ме на среща. Зарадвах се истински. Помислих, че ме включват в някоя от комисиите, а виж какво стана.

— Но защо?

Тя поклаща глава.

— Казват, че е част от реорганизацията преди обединението с вас, и ме изпращат там. Томас, нищо не разбирам. Какво става?

Целува я по челото, гали косите й, поглежда часовника си.

— Миличка — започва той, — трябва да вървя на съвещание, а и никого не познавам във Федерацията…

Думите му увисват във въздуха. Тя го поглежда с широко отворени очи.

— Нищо ли не можеш да направиш?

Потупва я по бузата.

— Е, винаги може да се опита. Всичко ще се оправи от само себе си, ще видиш.

— Мислиш ли? — пита тя и се изправя.

Следва я, като продължава да попива ябълковия аромат на косите.

— Несъмнено — отговаря Томас и взема палтото й.

София го целува нежно, преди да се обърне, за да облече палтото.

— Няма ли начин да наминеш довечера? — шепне тя в шията му. — Бих могла да сготвя нещо италианско.

Усеща струйка пот да се стича между плещите.

— Не тази вечер — отговаря бързо Томас. — Жена ми се върна. Не видя ли вестника?

— Какво? — Отваря широко влажни очи. — Кой вестник?

Той я оставя край вратата, отива до бюрото и обръща към нея първата страница на Вечерна поща. Тъмните, невиждащи очи на Аника се взират в нея.

— Разбива терористична банда — чете София и не вярва на очите си смаяна. — С какво точно се занимава жена ти?

Томас поглежда снимката на Аника, докато отговаря:

— Беше шеф на криминалния отдел, но това отнемаше прекалено много време от семейството. Сега е независим репортер. Отговаря за корупцията и разни политически скандали. По този случай работи от няколко седмици.

Оставя вестника със снимката нагоре и сам усеща нотката гордост в тона и държанието си.

— Трябваше да се върне още вчера, но изникна този проблем. Прибира се днес следобед.

— Е, ясно, значи си зает довечера.

Оставя го, без да добави друго, и Томас е изненадан от чувство на истинско облекчение, което го обзема след излизането й.

 

 

Аника наблюдава пейзажа през прозореца от вагона на Арланда Експрес. Замръзнали нивя и ледени ферми пробягват пред погледа й, без да ги вижда. Очите й остават неподвижни — има усещането, че са пълни с пясък.

Нощта отлита неусетно в преценки на различните възможности и анализ на техните последици, в групиране на факти и формулиране на аргументи. И сега статията е в бележника, готова за печат.

Вкъщи. Не става дума за самата къща или определено място. Това е нещо съвършено различно.

Затваря очи и обмисля още един път взетите решения. Първо: текстът се публикува. Второ: живяла е в сградата на Хантверкаргатан цели десет години. Това не означава, че домът й е там. Томас никога не е харесвал живота в града. За него ще бъде облекчение.

Трябва да победя. Трябва да съм по-силна. Никакъв шанс за противника. Тя не може да бъде алтернатива. Томас няма да се свърже с неудачница.

Телефонът вибрира във вътрешния джоб на зимното й яке. Измъква го и вижда, че е Q. Обажда се от личния си номер.

— Поздравления — казва шефът на Националния криминален отдел.

— За кое? — пита Аника.

— Виждам, че са ти върнали телефона.

Тя се усмихва леко.

— Дадоха ми го хората ти в Люлео. Бил в джоба на Ханс Блумберг, когато го пипнали сред ледовете. Какво мога да направя за теб?

— Все се чудя за една работа. За онези пари.

— Кои пари?

— Парите на Рагнвалд. Торбата с евро.

Аника гледа как боядисаните в синьо индустриални сгради профучават край нея със 160 километра в час.

— Нямам представа за какво говориш.

— Как ги откри?

Затваря очи и се полюлява в синхрон с вагона.

— Тъкмо бях излязла на разходка и се спънах в торба с пари, навярно изпусната от някого. Предадох я в полицията като намерено чуждо имущество. За нещо друго да се чудиш?

— Това е резултатът от цял живот работа на Рагнвалд — казва комисарят. — Той е убивал хора за пари през всичкото време, но не ги е използвал да направи живота си по-приятен. Точно заради това не са успели да го заловят. Трупал е всичко в трезора на своя лекар и го е изпразнил едва преди месец.

Аника поглежда отново през прозореца.

— Господи — казва тя. — Какво ли е станало с тях.

— Може да ги е изпуснал някъде. В някоя трансформаторна кутия например.

— Например. Но надали някога ще узнаем със сигурност.

Комисарят се засмива, признал поражението си.

— Знаеш ли колко бяха?

— Около дванайсет милиона, предполагам.

— Близо четиринайсет. Сто двайсет и осем милиона крони.

— А така.

— Никой не е съобщавал за изгубени пари. Ако собственикът не се появи до шест месеца, отиват при онзи, който ги е намерил.

— Обаче? — пита Аника.

— Обаче — отговаря Q, — тъй като областният прокурор в Люлео подозира, че са резултат от престъпна дейност, възнамерява да ги конфискува.

— Кофти — отбелязва Аника.

— Чакай малко, не съм свършил. Понеже не предявяваш претенции за цялата сума, прокурорът реши да ти даде обичайните десет на сто възнаграждение.

Вагонът, а и целият свят притихват начаса. Пред очите на Аника профучават мол и градински център.

— Вярно?

— Ще се наложи да изчакаш половин година. След това са твои.

Аника пресмята наум, препъва се из нулите.

— Ами ако някой си ги поиска?

— Ще се наложи да описва в какво са били сложени, приблизително кога и къде са изгубени и, естествено, какъв е произходът на парите. Ти обичаш ли пари?

— Не особено — отвръща Аника. — Вълнуващо е само когато ти липсват.

— Така си е.

— Между другото — променя темета Аника, като разгръща вестника до себе си, — кой каза, че Блумберг е взривил самолета?

— Той лично. Защо? Ти на друго мнение ли си?

Аника си представя Торд Акселсон и неговото лице, посивяло от пазените цял живот тайни.

— Не-не — бърза да отговори тя. — Мислех си само как всичко си застава по местата…

— М-да — отвръща и затваря.

И Аника остава с телефонната слушалка в ръка.

Дванайсет милиона и осемстотин хиляди. Крони. Почти тринайсет милиона. Тринайсет. Милиона. След шест месеца. Възможно ли е някой да поиска парите? Възможно ли е? Кой ще е в състояние да опише сака, обстоятелствата?

Рагнвалд и тя самата — никой друг.

Тринайсет милиона крони.

Звъни на Ане Снапхане.

— Как изглежда в крайна сметка тоя апартамент на Артилеригатан?

Ане въздъхва, току-що събудена.

— Кое време е?

— Нещо и четвърт. Изискан ли е?

— Пълна порнография. Получих оргазъм още на влизане в сградата.

— Направи им оферта. Можеш да вземеш четири милиона назаем от мен. Намерих цяла камара пари.

— Задръж така, че ми се пикае…

Аника чува слушалката да тропва върху нощното шкафче отсреща и отправя поглед към щръкналите тухлени фасади на същинския център, с неговите тесни, претъпкани улички, с пешеходци, щъкащи сред автомобилни газове.

— Влакът пристига на Централната гара в Стокхолм след три минути — съобщава металически глас.

Аника облича поларното яке.

— Та какво казваше? — пита Ане, върнала се отново при телефона.

— Виж какво, нямах намерение да бия тъпана, но към средата на лятото ще получа награда в размер на няколко милиона заради намерени и предадени пари. Можеш да разчиташ на четири милиона от тях за преместването си в Йостермалм.

Прехапва устна и чака. Не е нужно някой да знае каква точно сума ще получи.

По линията се носят шумове.

— Ти не си наред, нали ти е ясно?

Влакът забавя ход, приближил гарата.

— Добре — казва Аника. — Тогава аз ще го купя, а ти ще го вземеш под наем от мен.

— Виж какво — казва Ане Снапхане, — не мога да приема подобно нещо.

Аника се изправя и мята чанта през рамо.

— Значи, не си чела вестници днес?

— Че нали току-що ме събуди.

— Вечерна поща съобщава, че Карина Бьорнлунд не възнамерява да подаде оставка. Иска да си остане министър.

— Какво говориш?

— Това обаче не отговаря на истината — продължава Аника и напряга тялото си при спирането на композицията, — тя се оттегля още утре.

— И защо?

— Трябва да вървя — приключва разговора Аника, сетне скача на платформата и се упътва към изхода. Въздухът е студен, но все пак по-мек отколкото в Люлео, и тя пълни дробове с жадна наслада. Сакът подскача върху гърба й, земята е равна и устойчива.

Сега ще напазарува, ще си напише статията, ще я прати по имейла на Шюман и ще си прибере децата по-рано. Ще имат време да опекат нещо, да изгледат заедно някоя касета от видеотеката, докато чакат тати. Може би малко солети, само този път, и по изключение огромна бутилка кола. А после вечеря с предястие, десерт и домашно приготвен сос „Беарнез“.

Излиза на Кунгсбрун и поема към Флеминггатан. Ангелите в глава й мълчат като онемели. Заеманото от тях пространство е освободено за истински мисли, но точно сега тя си взема почивка от мисленето.

Може да са се махнали завинаги.

А може би само са се притаили.

Най-важното на този свят е да си част от нещо, казва си тя.