Лиза Марклунд
Червения вълк (30)

29

Залата за конференции на седмия етаж във Федерацията на областните управи мирише на спарено. Кафеени изпарения и воня от угарки се смесват с миризма на пот от мъже на средна възраст с вълнени сака. Томас обърсва чело. Несъзнателно пъха показалец под възела на вратовръзката и го разхлабва за повече въздух.

Това е първото събиране на работната група, което означава, че още няма структуриране и йерархия. Първоначалното всеобщо доброжелателство преминава постепенно в маркиране на територия и това става все по-ясно с напредване на времето. Ще е нужен поне още един заседателен маратон, преди да постигнат нещо съществено.

Съвместният конгрес на Федерацията на областните управи и Съюза на общините, проведен през юни в Норшьопинг, трябваше да разгледа един твърде сложен и много важен проблем. Двете групировки щяха да вървят всяка по свой път, но при няколко съвместни сесии. Главният въпрос е дали да се слеят. Общата и главна тема на конгреса бе „Гражданинът и бъдещето“.

Томас отваря широко очи, взира се в програмата.

Нямаше как да го избегне. София е с него навсякъде. Съзира я между редовете на предложенията за дългосрочни програми, чува токчетата й да потропват из документацията за сътрудничеството и по разпратената до членовете на Федерацията на общинските управи информация за конгреса.

Томас се обляга назад, заслушан в дългия списък директиви, четен от директора по комуникациите, оставя погледът му да обхожда участниците.

София в костюм на тъничко райе и копринена блуза, разпуснала ябълкови коси, стои край прозореца. София с дантелен сутиен и полуотворени устни, облегната върху черната дъска. София без гащички, яхнала проекционния апарат.

Прокашля се и клати глава в опит да върне мислите си към действителността.

В отдалечения край на масата седи директорът по информационните въпроси, който е председател на работната група и един от отговорниците за цялостния ход на проекта. Сътрудниците, натоварени с организационните и административни задачи, доливат кафе по чашите и се суетят около бързо втвърдяващите се сладки. Останалите са се събрали в близост до прозорците, притиснали здраво гърбовете на саката си към облегалките, напрегнали сили да не проличи колко много им се ще да се прозеят.

Неговата действителност. И тази на София.

Какво ли прави Аника в момента? Какво знае той за нейната действителност?

Без изобщо да разбере как точно става и какво е казано до момента, заседанието приключва сред скърцане на столове и шум от облекчени гласове. Той се мобилизира и започва безмълвно да събира нещата си.

— Самюелсон — чува се глас отгоре и Томас вдига бързо поглед. — Как върви работата с Федерацията на областните управи?

Томас се изправя и разтърсва ръката на директора по информацията, усетил мозъка си да се втвърдява, а думите му засъхват по устните. Какво се очаква да отговори, мама му стара?

— Ами — започва Томас, като преглъща шумно, — доста добре.

— Някакви по-сериозни търкания?

Скрива ръце, за да не види, че се изпотяват.

— Докато работата ни е обединена за общи цели и в нея вземат участие достатъчно много независими фактори, всичко ще бъде наред — заявява Томас и сам се чуди какво означават думите му.

— Тази София Гренборг, що за птица е?

Въпросът изтласква навън и последната глътка въздух от дробовете му. Отваря уста, но не е в състояние да произнесе ни дума.

— Ами как да ви кажа, нищо й няма — чува най-накрая собствения си глас. — Малко е задръстена. От голямото добрутро — цял живот глезотии…

Директорът го поглежда с изненада.

— Искам да кажа, как се работи с нея. Не се ли опитва да прокара интересите на Федерацията за наша сметка?

Притеснен, Томас усеща, че се изчервява. Ама че излагация.

— Всичко ще е наред, докато не свалим гарда — заявява той. — Не можем да си позволим тяхно превъзходство, та засега малко се понагаждаме предконгресно, ако мога така да се изразя…

Шефът кимва с разбиране.

— Ясно. Знаеш ли какво, ще можеш ли да нахвърляш едно обобщение, отчасти както виждаш нещата ти, но най-вече от гледна точка на структурите по места — само по-бързичко, а?

— Разбира се — отвръща Томас и оправя възела на връзката си. — Кажете какво точно желаете и почвам веднага.

Директорът по информационните въпроси го блъсва игриво с юмрук в рамото.

— Точно това исках да чуя — казва той и отплава през помещението.

То бързо опустява, а Томас затваря куфарчето си. Как върви работата с Федерацията на областните управи? Тая София Гренборг що за птица е наистина?

Томас загърбва тези мисли, взема куфарчето и се устремява решително към асансьорите.

Коридорът пред неговия кабинет е смълчан и унил, изпъкналата шарка на стените е изкривена от светлината, която пръскат на струи лампите от тавана. Той се шмугва в кабинета, затваря вратата и се тръшва върху стола пред бюрото.

Не може да кара повече така. Защо изобщо позволи да се стигне дотук? Да заложи на карта всичко, за което се е борил дълги години. Всички връзки със семейството му и с неговите работодатели се обезсмислят, ако се разчуе, че дели легло с Федерацията на областните управи. Приковава поглед върху снимката на Аника с децата, поставена тук в сребърна рамка лично от него и лично от него заснета по време на седемдесетия рожден ден на леля му миналото лято. Тя не отразява действителността. Децата са издокарани и леко позират, Аника е с рокля до коленете, която омекотява ъгловатото й тяло. Косата си е сплела на плитка, виснала укротена като бич през гърба й.

— Това говори много за начина, по който искаш да ни виждат останалите — отбелязва Аника, когато разбира коя снимка е избрал за бюрото си.

Тогава не й отговаря, твърдо решен да не захваща поредния спор, който не води доникъде. За него е важно как го възприемат другите, така е. Да не се обръща внимание на това е безотговорно и глупаво. Аника е на точно противоположното мнение.

— Не може всички да те обичат — заявява тя. — Много по-добре е да защитаваш възгледите си, отколкото да се докарваш пред цял свят.

Прокарва пръст по твърдата матирана повърхност. Нокътят му се задържа върху гънката на гръдта й.

Настоятелният звън на вътрешния телефон го кара да подскочи.

— Имате посетител. София Гренборг от Федерацията на областните управи. Ще слезете ли да я вземете?

Усеща пот да избива по челото и подмишниците.

— Не — отвръща Томас, — тя знае пътя. Пуснете я.

Оставя слушалката, става и прекосява стаята, открехва вратата, обръща се и я оглежда, сякаш за първи път стъпва на това място. Решава да се облегне прав на бюрото, кръстосал нозе и ръце, заслушан за стъпки отвън. Чува единствено ударите на собственото си сърце, опитва да се ориентира в чувствата си, но изпитва само безкрайно объркване.

Не знае какво точно усеща. Пълен е с очакване, но и със срам. Жадува я, но и мрази.

Долавя шум от стъпки, такъв, какъвто само нейните оставят — ехтят в смълчания коридор, ведри и щастливи.

Тя отваря широко вратата и влиза, а очите й греят, пълни със свян и колебание, които топлотата на погледа не е в състояние да скрие.

Томас тръгва насреща й, угася главната лампа и я привлича към себе си, като затваря вратата с крак. Целува я силно, като обезумял, устата й е топла и нагарча, взема гърдите й в шепи, докато нейните длани се пъхат под колана му отзад.

Двамата се задъхват един другиму в устата, събличат се и лягат върху бюрото, а настръхналата от химикалки и моливи чаша ги боде болезнено и той я смита на пода заедно с всичко останало, тя го възсяда, погледът й търси неговия, устните й трептят подпухнали. Внизва се в нея, сякаш е топло масло, отмята глава и затваря очи, а тя започва бавни движения. Те карат тялото му да литне. Когато наближава оргазмът му, отваря широко очи, а погледът им се забива право в лицето на Аника, чието изражение не съумява да прикрие неприязънта към милото семейно тържество, което е принудена да изтърпи.

Томас не успява да сдържи вика си на финала.

В последвалата тишина ясно долавя монотонния шум от климатика, звънтенето на стоманени въжета откъм асансьорната шахта, самотните вопли на някакъв изоставен на друг етаж телефон, който не млъква и не млъква, и не млъква.

— Ние сме луди — шепне София Гренборг в ухото му и той не може да не се засмее. Да, луди са и той я целува и се изправя, а тя се катурва настрани и от нея изтича нещо право върху документацията по проекта.

Обличат се бързешком, кикотят се и гласят опипом. После застиват, притиснати един към друг, обгърнали се през кръста, вперили засмени погледи един в другиго.

— Благодаря ти за днес — обажда се София и го целува по брадичката.

Той улавя устата й, захапва езика.

— Аз ти благодаря — отвръща задъхано Томас.

Тя облича палтото, взема куфарчето за документи и понечва да тръгне, но внезапно застива.

— Боже, за малко да забравя за какво съм дошла.

Той седи в стола си, опънат назад, налегнат от дрямка, която го спохожда всеки път след секс. София полага куфарчето върху бюрото, отваря го и вади папка с логото на правосъдното министерство.

— Този следобед се видях с Крамне и направихме преглед на плана за действие. — Усмихва му се с почти кравешки израз на лицето.

Томас усеща собствените си черти да се стягат, дрямката го напуска.

— Какво? Нали аз трябваше да го направя?

— Той ме извика. Не можел да те намери, понеже ти беше на събрание. Прегледай нещата и се обади утре по-рано.

Томас поглежда часовника си.

— Трябва да взема децата. Не знам дали ще успея тази вечер.

София примигва, а носът й сякаш пребледнява.

— Добре. — Гласът става по-тих и остър. — Обади се когато можеш.

Обръща се на пети и излиза от стаята, като хлопва вратата зад гърба си. Томас остава върху стола, усетил внезапно втвърдяване в слабините.

Как вървят работите с Федерацията на областните управи? Тая София Гренборг, що за птица е?

Навежда се над бюрото, събира документите по проекта и ги запраща в коша. Оставя резултата от работата на София Гренборг с министерството до чашата с химикалки и бърза към детската градина.

 

 

Краката на Аника вече изтръпват върху един от неудобните столове в приемната пред кабинета на Андерс Шюман, когато главният редактор най-после отваря и я пуска вътре.

— Разполагам с десет минути — уведомява я той и обръща гръб, преди да е отговорила.

Тя се изправя, като се мъчи да върне малко живот в краката си, изпълнена от необяснимо неудобство. Следва широките плещи на Шюман в кабинета, пристъпва неуверено по люлеещия се под. Дразни я опитът му да я пришпорва. Тръшва се в един от столовете за посетители и разполага бележки върху някаква диаграма, оставена на бюрото му.

Главният го заобикаля бавно и се отпуска върху скърцащия стол. Обляга се назад.

— Не се отказваш от терористичната линия, значи — отбелязва той, като сключва ръце върху корема си.

— Попаднах на крайно противоречива информация — казва Аника, забила поглед в бележника, за да установи, че е отворен на друга страница. Бързо го придърпва към себе си, трескаво листи малката книжка, за да открие току-що нахвърляните бележки. Главният въздъхва.

— Направо ми разкажи — обажда се той и Аника отпуска бележника в скута си. Бори се с неудържимо усещане, че пада към пода, който се люшка като обезумял.

— Името на терориста е Йоран Нилсон — проговаря Аника. — Роден е в Саттаярви край река Турне през четирийсет и осма, син на лестадиански пастор.

Взема записките и ги прелиства.

— На деветнайсет отива в Упсала и записва теология, присъединява се към Революционното движение през пролетта на шейсет и осма и става маоист. Зарязва учението и се връща в Норботен, където работи за църквата. Присъединява се към маоистка група в Люлео под кодовото име Рагнвалд, но, изглежда, загубва вяра, понеже се жени с граждански ритуал. По един или друг начин е свързан с диверсията във F 21, макар полицията да смята, че не е участвал лично. Изчезва от Швеция на осемнайсети ноември шейсет и девета и оттогава не са го виждали. Сватбата, която е насрочена за двайсети ноември в Общината на Люлео, само два дена след нападението, е отменена.

Шюман кима бавно.

— Заминава за Испания, където става професионален убиец на ЕТА — допълва той, загледан към разтворения върху допълнителна масичка вестник.

Аника вдига ръка и притиска здраво и двата крака към пода, за да запази равновесие.

— Интересното тук е F 21 — казва тя.

— Не каза ли, че в този случай полицията не го брои. Че не той е провел операцията?

Тя преглъща и кимва безмълвно.

— Кой тогава гръмва самолета? — пита Андерс Шюман с безучастен глас и все така скръстени ръце.

Тя продължава да мълчи известно време, а най-накрая казва:

— Карина Бьорнлунд, министърът на културата.

Главният редактор не трепва. Ръцете му остават една връз друга над копчетата на ризата, тялото му запазва същия ъгъл, очите са като стъклени, но въздухът в помещението изведнъж посивява, дишането се затруднява.

— Предполагам — проговаря Шюман след безкрайна пауза, — че си се снабдила с дяволски непоклатими доказателства за подобно обвинение.

Аника прави опит да се засмее, но от гърлото й изригва кух кикот.

— Не точно, но тя наистина изглежда най-вероятният извършител.

Шюман се надига внезапно, привел тяло напред, за да използва бюрото като опора, става и тръгва през помещението, без да поглежда Аника.

— Не съм сигурен, че искам да го чуя.

Аника почти е станала от мястото си, за да го последва, но стаята внезапно застава под наклон. Тръшва се обратно на стола и взема записките си.

— На местопрестъплението са открити следи от обувки трийсет и шести размер. Трябва да са оставени или от дете, или от дребна жена, като от тези две алтернативи втората е много по-вероятна. Жените рядко се захващат с тероризъм, освен ако не са с мъжете си. Рагнвалд планира операцията, а годеницата му я провежда.

Шюман преустановява неспокойния си ход и обръща лице към нея, отпуснал ръце покрай тялото.

— Каква годеница?

— Двамата са на път да се оженят, църковният секретар Йоран Нилсон от Саттаярви и Карина Бьорнлунд от Карлсвик. В общинската служба на Долен Люлео. Проверих всички Йоран Нилсон и Карина Бьорнлунд в националния адресен регистър и само тези двама отговарят на всички показатели.

— Терористът и министърът на културата?

— Терористът и министърът на културата.

— Дето ще се женят два дена след атентата?

Аника кимва, без да сваля поглед от видимо смаяния си шеф, а подът отдолу е отново неподвижен.

— Откъде знаеш?

— От едно съобщение за сватбено тържество, публикувано в Норландски новини по-малко от четири седмици преди нападението.

Андерс Шюман скръства ръце, започва да се люлее на пети и забива поглед в тъмните прозорци към руското посолство.

— И ти си напълно сигурна, че през есента на шейсет и девета година Карина Бьорнлунд е възнамерявала да се омъжи за човек, който ще се превърне в професионален убиец?

Тя се прокашля и кимва, а главният продължава да нарежда.

— И нашият министър на културата унищожава държавна собственост, убива редови войник и ранява втори заради едната любов?

— Не знам точно, но звучи логично — отвръща Аника.

Главният редактор се връща при бюрото и предпазливо сяда.

— На колко е била тогава?

— На деветнайсет.

— И е живеела с тоя човек?

— Все още е била регистрирана на адреса на родителите си, в Карлсвик.

— С какво се е занимавала?

— В съобщението пише, че е ученичка.

Андерс Шюман взема химикалка и написва нещо в ъгълчето на диаграмата.

— Знаеш ли — започва той, — през живота си не съм чувал чак такава дивотия.

Пуска химикалката да падне. Шумът от досега на леката пластмаса с хартията закънтява в смълчаната стая, подът под Аника се разтваря и тя потъва.

— Радвам се, че идваш с тази информация при мен — продължава шефът. — Надявам се, че не си споделила цялото това безумие с друг?

Аника усеща жега да пълзи по лицето, завива й се свят.

— Не съм — прошепва тя.

— Нито с Берит? Или Янсон?

Гледа я изпитателно няколко секунди, а после се изправя в стола.

— Това е добре. — Извръща поглед. — Отсега нататък няма да се занимаваш изобщо с тероризъм. Няма да отделиш нито минута повече на Карина Бьорнлунд или онзи проклет Рагнвалд, на която и да било експлозия в Люлео или някъде другаде. Ясно ли е?

Тя се дръпва назад върху облегалката, далеч от дъха му, който отново усеща съвсем отблизо.

— Но не си ли струва поне да проверя? — обажда се тя.

Андерс Шюман я поглежда с такова удивление, че й припарва в гърлото.

— Да провериш дали най-търсеният терорист в Швеция през последните три десетилетия няма да се окаже съвсем случайно недорасла гимназистка от селце в Норботен, която още живее с мама и тате, а след това става министър в едно социалдемократично правителство?

Аника диша учестено през уста.

— Дори не съм ходила в полицията…

— Още по-добре, мама му стара.

— Те сигурно са я разпитвали тогава. Може да има съвършено друго обяснение…

Ядно жужене откъм интеркома я прекъсва.

— Херман Венергрен е тук — съобщава секретарката на Шюман по пращящата линия.

Главният редактор стига с три широки крачки до интеркома, за да натисне бутона.

— Покани го да влезе.

Отпуска бутона и хвърля към Аника поглед, с който я осъжда на гибел.

— Не искам и дума повече да чувам по този въпрос — заявява той. — Махай се.

Аника става, изненадана от факта, че още не е рухнала на пода. Грабва бележника с чужди ръце и вперила поглед към вратата в края на дълъг тунел, тръгва опипом нататък.