Лиза Марклунд
Червения вълк (24)

23

Берит Хамрин среща Аника при будката на портиера до асансьорите.

— Идваш ли да хапнем по нещо? — пита тя.

Аника оставя ключовете от колата върху перваза на прозорчето и поглежда часовника.

— Не днес — отвръща тя. — Имам много работа, а трябва да взема и децата. Можеш ли да хвърлиш един поглед на едно нещо, или ще припаднеш от глад?

Берит обмисля предложението с театрална задълбоченост.

— Ще припадна — заявява тя. — За какво става дума?

— Ела с мен — отвръща Аника и се понася към стаята си. Захвърля горната дреха в обичайния ъгъл и обръща съдържанието на чантата върху бюрото, за да намери бележника. Прелиства го до последната страница, а сетне заобикаля бързешком бюрото, за да измъкне друг бележник от второто чекмедже.

— Прочети това — обръща се към Берит, като и подава бележника, стиснала две листчета с пръсти.

Колежката й ги взема и чете първото на висок глас.

— Настоящото надигане на селското движение е колосално явление. — Оставя бележника. — Но това е класически текст.

— В какъв смисъл? — подскача Аника, като навита с пружина.

Без да отлепя поглед от нея, Берит рецитира наизуст:

— В централните, южни и северни провинции на Китай ще се надигнат като неудържима буря няколко милиона селяни. Ще се надигнат като ураган, сила толкова могъща и напориста, че нищо не ще може да я удържи.

Аника усеща, че зяпва; гледа колежката си, загубила дар слово.

— Това е доклад върху селското движение в Хунан от четирийсет и девета година, ако си спомням точно. Един от най-известните трудове на Мао Дзедун. Всички го знаехме наизуст.

Аника рови в някаква кутия и вади още два бележника. Разлиства ги, докато открие каквото и трябва.

— Ами това?

Подава на Берит записките си от Люлео.

— Няма нищо конструктивно в отсъствие на деструктивен елемент, — чете Берит. — Деструктивно ще рече критика и отричане, ще рече революция. А тя предполага осмисляне на нещата, което е конструктивно. Ако съсредоточим вниманието си първо върху деструктивното, ще получим конструктивно като част от процеса.

— Е?

— Друг цитат от Мао. Защо си ги записала?

Аника трябва да седне.

— Това са писма — отвръща тя. — Анонимни писма до убити жертви. Това за деструкцията е изпратено до Бени Екланд в редакцията два дни след първото убийство, а другото, за селското движение на общински съветник от Йостхамар, ден след неговото предполагаемо самоубийство.

Берит присяда върху бюрото на Аника пребледняла.

— Какво, по дяволите…

Аника клати глава и я хваща с две ръце.

— Трябва да говоря с майката на Линус Густафсон — казва тя.

Телефонът звъни в замръзналото, екливо пространство хиляда километра на север. Ръката й се изпотява, докато притиска слушалката към ухото си.

— Да изляза ли? — пита Берит беззвучно и сочи първо себе си, а после плъзгащата врата.

Аника поклаща глава и затваря очи.

По средата на поредния свободен сигнал от другата страна вдигат слушалката. Отговаря й сънен и объркан глас.

— Обажда се Аника Бенгтзон от редакцията на Вечерна поща в Стокхолм — казва Аника бавно и отчетливо, както се е научила да го прави през годините като нощен редактор — по това време повечето хора са потънали в здрав сън.

— Кой? — пита жената от слушалката.

— Писах за Линус във вестника — отвръща Аника и усеща как очите й се навлажняват. — Исках да ви кажа колко много съжалявам.

Образът на момчето изниква внезапно пред нея, с наблюдателните очи и щръкнала коса, с недоверчивите жестове и несигурен глас. Не успява да сдържи едно ридание.

— Извинете, аз… — започва тя и закрива уста с длан, за да заглуши хлиповете си, засрамена от Берит, която се е разположила върху един от столовете и я вижда в подобно състояние.

— Не сте виновна за нищо — обажда се жената все така сънена.

— Вие ли сте майката?

— Аз съм Вивека. — Звучи странно.

— Чувствам се ужасно виновна — казва Аника с ясното съзнание, че разговорът не протича както си е представяла. — Не биваше да пиша за Линус.

— Това надали ще научим някога — отвръща без колебание жената. — Но си мисля, че е добре, дето измъкнахте от него тайната. Така и не можех да разбера какво му е. Стана съвършено друг след случилото се и не искаше да сподели с мен.

— Да, но…

Жената я прекъсва рязко:

— Вярвате ли в Бога, Аника Бенгтзон?

Аника се поколебава, сълзите и секват.

— Не особено — смотолевя тя.

— А аз вярвам — казва жената бавно и с усилие. — Това ми е помагало при много изпитания в живота. Господ призова Линус при себе си. Не ми е ясно защо, но го приемам.

Скръбта лъхва от телефонната линия откъм Люлео като леденостудена вълна и Аника потръпва. Разрушителната сила на безвъзвратна загуба, когато само Божията любов може да даде онова мъждиво пламъче, прогонващо всепоглъщащия мраз.

— Баба ми почина — обажда се Аника — преди седем години. Всеки ден си мисля за нея. Не мога дори да си представя бремето на вашата загуба.

— Трябва да изживея остатъка от дните си на този свят без Линус — отвръща майката, — макар че в момента не ми е много ясно как ще стане това. Но аз съм твърда в своята вяра, че Бог Отец прави онова, което е най-добро за мен, и че ръката му почива върху моето рамо.

Жената млъква и Аника дочува хлиповете й. Остава така и не може да реши дали да затвори, или не.

— Може би с времето ще разбера защо — обажда се жената отново с неочаквано ясен, звънък глас. И ще се съберем с Линус отново, разбира се, в Дома на нашия Бог. Знам, че е така. И това ми дава сили да продължа да живея.

— Ще ми се и аз да имах вашата вяра в Него казва Аника.

— Той е тук и за вас отвръща жената. Стига да Го искате при себе си.

Последвалата тишина би следвало да е непоносима, но на Аника и изглежда топла и червена.

— Исках да ви питам нещо друго. Да сте получавали нещо необичайно по пощата след смъртта на Линус?

Вивека Густафсон замълчава за малко, преди да отговори.

— Имате предвид онова за младежта ли?

Аника хвърля поглед към Берит.

— Каква младеж?

— Пристигна анонимно писмо, без подпис, без нищо. Помислих го за съболезнования от някой съсед, който не е искал да ме тревожи с чукане на вратата.

— Пазите ли го?

Жената изпуска тежка въздишка, родена сякаш от безнадеждността на всяко свързано с живота действие. Нещата, които са осветявали нейното всекидневие, за да й създават усещане за връзка с останалия свят, сега са изгубили смисъл.

— Май го хвърлих при старите вестници. Изчакайте така…

Остър звук реже слуха на Аника, когато отсреща, някъде в Свартьостаден, слушалката удря дървения плот на масата. Чува се шумолене, стъпки насам-натам из далечната стая.

— Съжалявам, че ви забавих — чува се отново умореният глас на жената. — Намерих го. Пише следното: Как да преценим дали един младеж е революционер? Как да го установим? Съществува само един критерий: ако той е готов да застане и наистина застава на страната на великите работническо-селски маси. Той е революционер тогава, когато иска да постъпи така и го прави; в противен случаи той или не е революционер, или е контрареволюционер.

Аника гледа Берит с широко отворени очи и грабва химикалката.

— Бихте ли повторили по-бавно, ако обичате. Искам да запиша. „Как да преценим дали един младеж е революционер?“

— Как да го установим? Съществува само един критерий: ако той е готов да застане и наистина застава на страната на великите работническо-селски маси. Той е революционер тогава, когато иска да постъпи така и го прави; в противен случай той или не е революционер, или е контрареволюционер.

— „Как да го установим? Съществува само един критерий…“

Берит кимва и казва само с устни:

— Мао.

— Казахте ли за това на полицията?

— Не — отвръща жената и за първи път в гласа й се чува живец, една изненада, която някой ден ще прерасне в любопитство и най-накрая в радост от факта, че е жива. — Трябваше ли?

— Как изглежда писмото?

— Ами какво да ви кажа… Прилича на най-обикновен лист, откъснат от бележник.

— Формат А4? С редове?

— Сини редове. Това важно ли е?

— Пазите ли плика?

— Да, тук е.

— Как изглежда?

— Как да изглежда? Обикновен малък плик, като сгънат на четири лист хартия. Адресиран до нас, семейство Густафсон. Обикновена марка, пощенско клеймо… какво пише? Люлео… но датата не личи.

— Каква е марката?

Няколко секунди мълчание.

— Някакъв хокеист.

Аника стиска силно клепачи, мъчи се да укроти пулса си.

— Мисля, че трябва да се обадите в полицията и да съобщите за това писмо, а аз може да спомена за него във вестника. Имате ли нещо против?

Изненадата на жената прераства в объркване.

— Но защо ви е да го правите?

Аника се поколебава; няма как да остане напълно откровена с Вивека Густафсон.

— Още не знам дали това означава нещо, или не — казва тя. — Няма да е честно от моя страна да говоря за неща, които още не са ми ясни.

Жената обмисля казаното, а Аника има усещането, че я вижда да кимва.

— Когато човек не знае нещо, не бива да приказва — заключава тя. — Ще позвъня на инспектора.

— Обадете ми се, ако мога да направя нещо за вас — завършва разговора Аника, знаейки, че думите й звучат като обикновена учтивост.