Лиза Марклунд
Червения вълк (31)

30

Андерс Шюман гледа как се затваря вратата зад гърба на Аника Бенгтзон, а в червата му натежава разочарование. Колко жалко. Аника е толкова усърдна и задълбочена, толкова амбициозна. Но явно излиза извън релси. Загубила е напълно усет за реалността и живее в измислен свят на терористи в правителството и професионални убийци, преследващи местните политици в Йостхамар.

Трябва да седне. Обръща стола срещу собственото си отражение върху притъмнелите стъкла на прозореца, напряга очи, за да различи очертанията на бетонните постройки под руския флаг.

Какви са неговите задължения в дадения случай? Дали да се обади в отдел кадри? Представлява ли Аника Бенгтзон заплаха за себе си, или за околните?

Вижда се да преглъща, седнал безпомощен край служебното бюро.

Не забелязва склонност към самоубийство, нито признаци за предстоящо насилие. Единственото нещо, за което е сигурен, е, че повече не бива да се разчита за достоверност на статиите й, а на него му плащат, за да се справя с подобни ситуации. Бенгтзон трябва да се държи изкъсо, а това е както негово задължение, така и на останалите редактори.

Жалко, казва си отново той. А бяха времена, когато никой не може да й стъпи на малкия пръст, стане ли дума да се изрови нещо интригуващо.

Вратата се отваря енергично и в стаята нахлува Херман Венергрен, както обикновено, без да чука.

— Винаги е добре да се избират битки, които ще бъдат спечелени — отбелязва председателят на борда през зъби, като пуска чантата си върху софата. — Може ли малко кафе?

Андерс Шюман се привежда напред, натиска бутона и моли секретарката да донесе две кафета. След това става, изправя гръб и бавно тръгва към седналия все още с връхна дреха Венергрен, без да знае какво да очаква от това непредизвестено посещение.

— Лош ден на бойното поле? — пита домакинът, докато присяда от другата страна на масичката.

Председателят на борда опипва ключалката на своята чанта и ноктите му драскат метала с неприятен за ухото дразнещ шум.

— Веднъж печелиш, веднъж губиш — отвръща неопределено той. — Добрата новина за теб е, че май печеля на твоя фронт. Току-що идвам от среща в Асоциацията на вестникарските издатели. Предложих те за следващ председател от Нова година. Старият не свърши никаква работа, така че бе налице общо съгласие за необходимостта от промяна, а моето предложение срещна изненадващо слаба съпротива. Никой не възрази сериозно, нито от издателите, нито от директорите.

Венергрен изглежда истински изненадан.

— Може би са били в шок от предложението — обажда се Шюман, докато секретарката му внася поднос, отрупан с чаши и бисквити.

— Не мисля така — отвръща председателят, като грабва една бисквита с джинджифил, преди подносът още да е допрял масата. — Изпълнителният директор те нарече колективен капиталист. Имаш ли представа какво иска да каже?

— Зависи от това дали тонът е бил положителен, или не — избягва отговора Шюман.

Херман Венергрен отпива предпазливо от кафето със свити устни и вирнато кутре. Сръбва малка глътка и казва:

— Възможно е останалите групи да набират сили. Още е рано да отваряме шампанското, но ми се струва, че ще съумея да те прокарам. А седнеш ли един път на председателското място, искам още при първото заседание да повдигнеш един въпрос, който е от първостепенно значение за нашите собственици.

Андерс Шюман се обляга назад в стола, напрегнал всички сили, за да запази безучастен израза на лицето, докато истинската причина за това издигане започва да се очертава кристално ясна в съзнанието му: от него се очаква да стане инструмент за въздействие от страна на собствениците върху решенията на уж безпристрастния и аполитичен форум, какъвто се предполага, че е Асоциацията на вестникарските издатели.

— Разбирам — проговаря безстрастно той. — И какъв е въпросът?

Венергрен дъвче бисквита с карамел.

— Телевизия Скандинавия — съобщава той и бръсва няколко трохички от ъгълчетата на устата си. — Наистина ли ще допуснем американски капитали в нашите честоти без предварителни сериозни дебати?

Вторият фронт, казва си Шюман — там, където губим. Старчето е истински разтревожено.

— Мислех, че въпросът вече е бил обсъден на всички инстанции — проговаря той, без да е сигурен дали трябва да се подразни от опита да бъде манипулиран като лобист, или да се престори, че му харесва.

— Е, да, разбира се — отвръща Херман Венергрен и бърше пръсти със салфетка. — Колко статии имаме по въпроса във Вечерна поща?

Андерс Шюман се изправя, вместо да повиши глас, и сяда зад бюрото си.

Никога до този момент семейството собственик на вестника не е оказвало натиск върху него да пише по въпроси, засягащи икономическите им интереси. Мигом разбира колко значим и болезнен за тях трябва да е този за пускането на американския телевизионен канал.

— Предпоставка за спечелване уважението на гилдията е при всякакви обстоятелства да следвам критична и независима линия спрямо интересите на собствениците — казва той, като взема безцелно една химикалка.

— Естествено — отвръща Херман Венергрен и става на крака. Взема чантата и закопчава палтото си. — Независима в очите на всеки външен наблюдател. Но ти не си глупак, Шюман. Много добре знаеш за кого работиш, нали?

— За журналистиката — казва Андерс Шюман, усетил, че започва да се нервира. — За истината и демокрацията.

Херман Венергрен изпуска уморена въздишка.

— Да, да. Само че ти е ясно и какъв е залогът, нали? Как, по дяволите, можем да се отървем от Телевизия Скандинавия?

— Като не допуснем да получи лиценз — отвръща начаса Шюман.

Венергрен въздъхва с облекчение.

— Очевидно. Само че как? Вече опитахме какво ли не. Правителството не се поддава. Този американски консорциум отговаря на абсолютно всички изисквания за цифрова мрежа. Предложението влиза в парламента идния вторник, а Министерството на културата няма да седне да променя изискванията само защото на нас ни е кефнало.

— Толкова скоро? — учудва се Шюман. — Значи, работата е опечена?

— Цялата предварителна процедура е отдавна приключила, но нали знаеш каква е министър Бьорнлунд? При нея поначало е трудно да стане каквото и да било, да не говорим за навреме. Проверихме в парламентарната служба по печата — още не са получили решението.

Шюман свежда поглед към бюрото и мярва с крайчеца на окото написаното върху диаграмата, докато мисли колко строг да се покаже спрямо Аника Бенгтзон.

Карина Бьорнлунд сгодена за терориста Рагнвалд; взривява самолет във F 21????

Взира се в думите, усетил атмосферата да се нажежава.

Как би желал лично той да изглежда медийният небосклон в една бъдеща Швеция? Дали иска шведските осведомителни средства да бъдат под контрола на отговорни и сериозно ангажирани собственици с дълга традиция в подкрепянето на каузи като демокрация и свобода на словото? Или ще допусне да бъдат задушени от един глобален, тъпкан с долари гигант от развлекателната индустрия? В състояние ли е съзнателно да изложи на риск Вечерна поща и Сутрешни новини, издателства, радио и телевизионни канали само защото държи на собствената си стереотипна и онемяла етика? Етика, за която никоя жива душа не ще разбере, че изобщо е следвал, да не говорим на каква цена?

И в края на краищата готов ли е да жертва собствената си кариера?

Андерс Шюман взема графиката на баланса с бележката върху него и вдига поглед към председателя на борда.

— Има едно нещо — проговаря той. — Нещо, което Карина Бьорнлунд в никакъв случай не би желала да види публикувано.

Херман Венергрен вдига вежди заинтригуван.

* * *

Суграшицата блъсва Аника в лицето, принуждава я да се бори за въздух. Вратите се затварят зад гърба й, засмукващият звук се смесва с хрущене на попаднал в механизма лед. Засенчва очи с длан, за да ги защити от блясъка на светлинното лого над главата си. Пред нея се простират улици и свят, обширни и недостъпни. Как да направи следващата стъпка? Как ще се прибере у дома?

През живота си не съм чувал чак такава дивотия… Надявам се, че не си споделила цялото това безумие с друг?

В задната част на черепа ангелите се разпяват, без слова, само трели, които стигат до съзнанието й през цяла вечност от пустота.

Отсега нататък няма да се занимаваш изобщо с тероризъм. Няма да отделяш нито минута повече на Карина Бьорнлунд или онзи проклет Рагнвалд.

Как можа да се оплете до такава степен? Дали наистина не се побърква? Какво става с главата й? Да не е заради тунела? Дали не се е повредило нещо тогава? Нещо, което не се оправя?

Запушва уши с длани, затваря очи, за да изключи ангелите, но всъщност така ги затваря вътре. Те я завладяват.

Летен поздрав захарна топлина вечна умора.

Не. Не искам това.

Мобилният жужи в дъното на чантата. Стиска силно клепачи и усеща вибрациите да пронизват бележника и дъвките, пакетчето салфетки, подплатата на палтото, да я удрят в кръста и загряват вътрешността на стомаха. Изчаква на място всичко това да отшуми.

Не искам и дума повече да чувам по този въпрос.

Стокхолм потъва в обкръжаващата я тишина, шумът откъм магистралата заглъхва, влажни привидения се трупат около улични лампи и светлинни реклами, краката й се носят безтегловни над земята, тя плавно полита над паважа пред входната врата, надолу, към гаража, над замръзналата морава, покрай бетонния остров за пешеходци.

— Аника!

Задъхана се връща на земята с тъп звук, за да се види точно пред хрущящата плъзгаща се врата, а вятърът все така я блъска, зъби се и плюе насреща й.

— Бързо, че ще станеш вир-вода.

Старата зелена тойота на Томас е спряла до изхода от гаража. Гледа я изненадана. Какво прави тук?

Сетне го вижда да маха през отвореното стъкло на шофьора. Русите му коси лепнат мокри по челото, палтото му е побеляло от лед. Тича към него, право към тези засмени очи, литва над асфалт и лед, за да потъне в бездънните му обятия.

— Добре че си получила съобщението ми — проговаря той, докато я води към вратата на пътника. Не престава да говори, докато отваря и я настанява вътре: — Опитах да те намеря по мобилния, но не ми отговори, затова се обадих на портиера да предупредя, че ще мина да те взема, а нали така и така трябва да местя колата, не беше кой знае какъв проблем, пък и купих някои неща пътем, рекох си защо не вземем да…

Аника диша задъхана през полуотворените си устни.

— Май се разболявам — шепне тя.

— Добре, давай тогава по-бързо към къщи, да те завием едно хубавичко в леглото, нали така, деца?

Извръща глава и съзира децата, настанени в специални седалки отзад. Усмихва им се немощно.

— Здравейте, милички. Обичам ви.