Лиза Марклунд
Червения вълк (42)

41

На външната врата се звъни. Аника отваря предпазливо — не знае какво може да очаква. Ангелите затананикват тревожно, но се успокояват, когато пред погледа й застава Ане Снапхане, задъхана от изкачването, с побелели устни и зачервени очи.

— Влизай — казва й Аника, като отстъпва навътре в антрето.

Ане влиза мълчешком, прегърбена и сдържана.

— Да не си тръгнала да умираш? — любопитства Аника. Приятелката й кимва, строполява се на пейката и смъква плетената лента от главата си.

— Така се чувствам — отвръща тя, — ама нали знаеш какво казват във Влака беглец?

— Онова, което не те убива, те прави по-силен — отвръща Аника и присяда до нея.

Парното пропуква, някъде в сградата пускат вода в тоалетната, отвън спира и отново потегля автобус, а двете си седят безмълвни, вперили поглед в шкафа с резбовани ананаси, купен от Аника от битпазара в Стокторп.

— Много е шумен този град — отбелязва най-накрая Ане.

Аника изпуска въздух от белите дробове в глуха въздишка.

— Така поне никога не оставаш насаме — отвръща Аника и се надига от мястото си. — Искаш ли нещо? Кафе? Вино?

Ане Снапхане не помръдва.

— Отказах пиенето — оповестява тя.

— А, пак лош ден, така ли? — пита Аника, като проточва шия, за да погледне през балкона към задния двор. Някой е забравил отворена вратата на помещението с кофите за боклук и тя се мята напред-назад под напора на силния вятър.

— Имам усещането, че са ме запратили в някаква бездънна яма и падам ли, падам — казва Ане. — Започна се с Мехмет и новия му ебалник, после приказките Миранда да живее при тях за постоянно. А сега, след като и работата ми отива на кино, не остава нищо, което да ме крепи. Ако на всичко отгоре продължа и да пия, все едно сама си подписвам присъдата.

— Ясно. — Аника хваща дръжката на вратата, за да се задържи права.

— Всичко ми се вижда толкова странно, докато обикалям из града. Не помня някога да е бил такъв. Направо не се диша. Всичко е толкова гадно сиво. Хората приличат на призраци; имам усещане, че половината от тях са мъртви. Не съм сигурна дали аз самата съм жива. Може ли да се живее така?

Аника кимва и преглъща шумно, а вратата навън хлопва два пъти: тряс-тряс.

— Добре дошла в царството на мрака — казва тя. — Не трябваше да те викам, предвид собственото ми настроение.

Ане има нужда от време, докато осъзнае, че говори съвсем сериозно.

— Какво е станало? — пита тя, като се изправя, сваля палтото и шала и ги окачва. После застава до Аника край прозореца и поглежда надолу, към боклука.

— Какво ли не. Положението ми в службата не е много сигурно. Шюман ми забранява да пиша за тероризъм. Убеден е, че съм превъртяла заради Бомбаджията.

— Хм — сумти Ане и скръства ръце.

— А Томас си има любовница — продължава тя почти шепнешком, а думите се търкулват между стените, стават все по-големи и по-големи, докато накрая лепват за тавана.

Ане й хвърля недоверчив поглед.

— Какво те кара да мислиш така?

Гърлото на Аника се сгърчва, лепкавите думички не искат да излязат от него. Поглежда ръцете си и се прокашля, сетне вдига поглед.

— Видях ги. Пред един универсален магазин. Той я целуваше.

Ане зяпва, а върху лицето й се изписва дълбоко недоверие.

— Ама съвсем сигурна ли си? Да не бъркаш нещо?

Аника поклаща глава и отново забива поглед надолу.

— Казва се София Гренборг и работи във Федерацията на областните управи. В една група са с Томас — нали съм ти казвала, дето проучват опасността от нападения срещу политици…

— Господи — откликва Ане, — господи, какъв копелдак. И какво казва? Отрича ли?

Аника затваря очи и слага длан на челото си.

— Нищо не съм му казвала. Ще се оправя по друг начин.

— Що за дивотия? Разбира се, че трябва да говориш с него.

Аника вдига поглед.

— Знам, че обмисля да ме остави. Мен и децата. Започна и да лъже. А освен това той е изневерявал и преди.

Ане е изненадана.

— С кого?

Аника прави опит да се засмее, но усеща как очите й се пълнят със сълзи.

— С мен — казва тя най-накрая.

Ане Снапхане въздъхва тежко и я поглежда с очи от черно стъкло.

— Трябва да говориш с него.

— Чувам гласове — продължава Аника и си поема дълбоко въздух. — Пеят ми ангели, а понякога ми говорят. Изпадна ли в стрес, започват начаса.

Затваря очи и започва да тананика меланхоличната им песничка: летни вихри закопнели сърца лилии под златен дъжд…

Ане Снапхане я хваща за раменете и завъртва към себе си, към своето опнато, мрачно лице.

— Имаш нужда от помощ — казва тя. — Чуваш ли какво ти говоря, Аника? За Бога! Не можеш да ходиш насам-натам с цял куп самодиви в главата. — Приближава още и я разтърсва така, че зъбите на Аника затракват. — Не можеш да се оставяш така, Анки, чуваш ли.

Аника се освобождава от ръцете на приятелката си.

— Няма нищо — промълвява тя. — Когато мисля за нещо сериозно, те си отиват. Когато работя, когато съм заета с нещо. Искаш ли кафе?

— Зелен чай — отвръща Ане. — Ако ти се намира.

Аника се запътва към кухнята с особена подскачаща походка, усетила изумлението на ангелите дълбоко в стомаха си. Разказа им играта. Те не са допускали, че е способна да го стори; въобразяват си, че цял живот ще й припяват, ще я утешават и тормозят, без някой нещо да разбере.

Налива вода в малкия меден чайник, пали газта със запалка, чиято мижава искрица едва стига да даде живот на синкавия пламък.

Отрада за душата, пеят те сега с немощни, самотни гласчета, дъщеричка слънчево сърце.

Задъхва се и плясва с длан бузата си, за да ги накара да млъкнат.

Ане влиза в кухнята по чорапи. Лицето й е възвърнало част от цвета си, погледът е изпитателен.

Аника пробва една усмивка.

— Мисля, че най-вече се опитват да ме утешават — казва тя. — Пеят ми само хубави неща.

Отива в килера и търси опипом чай в полумрака.

Ане Снапхане присяда край кухненската маса. Аника усеща погледа й върху гърба си.

— Сама си го правиш — обажда се Ане. — Не ти ли е ясно? Сама се тешиш: търсиш скритото малко детенце в себе си. Пели ли са ти така като малка?

Аника преглъща гадна забележка по повод любителската психология и наистина успява да изрови малко японски чай, подарен от колега в службата.

— Сериозно ли си решила да се местиш? — пита тя и се връща при вече кипналата вода. — Мога да ти препоръчам Кунгсхолмен. Ние, островитяните, сме малко по-добри от всички останали.

Ане мачка няколко останали от закуска трохи между палец и показалец, замисля се, преди да отговори.

— Все се надявах Мехмет да дойде при нас или пък цял живот да си я караме постарому, ако ме разбираш? Той някак си… е част от всичко и без него… не се получава. Мизерно е някак, и е далече, а дъртият пергиш от долния етаж не пропуска да надзърне под халата ми всеки път, когато тръгна да слизам за вестника.

— За теб кое е приоритет? — пита Аника, докато налива чай през цедката.

— Миранда — отвръща Ане, без да се замисли. — Макар да ми е съвсем ясно, че не съм като мъчениците, дето ще се откажат от всичко в името на децата, но все пак къщата в Лидингьо никога не е била номер едно в живота ми. Обичам модернизма, разбира се, но със сигурност мога да оцелея и с по-обикновен интериор.

— Може пък да преглътнеш мъничко ар нуво, ако се наложи? — отбелязва Аника, докато носи чашите чай.

— Даже малко шведски романтизъм — отвръща Ане. — Наздраве.

Аника сяда срещу приятелката си, гледа я как духа в чая.

— Имаш предвид Йостермалм, нали?

Ане кимва и бърчи лице, след като си опарва езика.

— Колкото е възможно по-близо, за да може да ходи пеша от едната къща до другата.

— Колко голяма?

— Колко скъпа, искаш да попиташ. Не съм в състояние да доплатя нищо в брой.

Пият чая, потънали в мълчание, заслушани в блъскането на боклукчийската врата, чиито звуци долитат на неравномерни интервали откъм двора. Кухнята се олюлява лекичко в слабата зимна светлина, ангелите тананикат неуверено, камъкът се върти и дере.

— Искаш ли да потърсим в мрежата? — пита Аника и се изправя, неспособна да остане повече на едно място.

Ане допива чая и я следва към компютъра.

Аника сяда и се съсредоточава върху иконите и клавишите.

— Да започнем от най-доброто — обажда се тя. — Три стаи, балкон и отворена камина на Артилеригатан.

Ане въздъхва.

— Продава се един такъв, сто и петнайсет квадрата, трети етаж, отлично състояние, нова кухня, изцяло облицована баня с вана и корито за крака, оглед в неделя 16,00.

— Четири милиона? — гадае Ане, проточила шия към екрана.

— Три и осемстотин — отвръща Аника, — но сигурно ще се вдигне, след като започнат офертите.

— Абсурд — заявява Ане Снапхане. — Не мога да си го позволя. Колко излиза ипотеката на месец?

Аника затваря очи и започва да пресмята наум.

— Двайсет хиляди плюс таксите, но минус данъчните облекчения.

— Няма ли нещо по-скромно?

Откриват един двустаен на партер, в по-лошата част на Валхалавеген, за милион и половина.

— Безработна — казва Ане и се отпуска тежко върху подлакътника на стола. — Изоставена от бащата на дъщеря си, на една крачка от това да стане алкохоличка и с двустаен апартамент на партера. Мога ли да изпадна повече?

— Репортер в Радио Шюхерад — напомня Аника.

— Ясно ти е какво имам предвид — отвръща Ане и се изправя. — Отивам да поогледам апартамента на Артилеригатан. Дават ли кода за входната врата?

Аника разпечатва всички подробности, заедно с кода и телефонния номер на посредника.

— Идваш ли с мен?

Аника поклаща глава и остава на място, докато приятелката й отива в антрето, обува се и облича, нахлузва плетената лента и увива шала около шията.

— Ще се обадя да ти кажа всичко — обещава тя от прага на входната врата, а ангелите запяват песничка за раздяла, всичко хубаво, Ане, мила моя.

Аника припряно започва ново търсене и гласовете заглъхват, докато разглежда новопостроена къща на Винтервиксгатан в Юршхолм, която все още се продава само за шест милиона и сто.

Дъбово дюшеме във всички стаи, преходна кухня и столова, и двете бани с мозайка в средиземноморско синьо, равна, подходяща за деца градина с нови плодни фиданки, за допълнителни снимки кликнете тук.

Тя следва указанията и се зареждат нови снимки, снимки от нечий чужд живот, на двойно легло в кремавобяла спалня с прилежаща баня.

Тук живее семейство, казва си тя, което е решило да напуска. Свързали са се с посредник, той е направил оценка, взел е цифрова камера, за да заснеме тая тъпа реклама, преди да я качи в мрежата, за да може сега кьораво и сакато да наднича в тяхната спалня, да съди за вкусовете им, да преценява как са използвали пространството.

Къща-мъща, пеят ангелите. Стой си вкъщи!

Изправя се бързо и отива до телефона, за да набере Справки с треперещи пръсти. Когато чува женски глас, пита за номера на Маргит Акселсон в Питео.

— Има Торд и Маргит Акселсон в Питхолм — съобщава операторката намусено. — Записан е като инженер, а съпругата — като учителка в забавачка. Това ли е?

Моли да я свържат и чака с притаен дъх, докато телефонът звъни. Ангелите са притихнали.

Отговаря старомоден телефонен секретар. Главата й бръмва от жизнерадостния женски глас, съпроводен от провлачен, заради дългогодишната употреба, фонов шум.

— Здравейте! Свързали сте се с дома на семейство Акселсон.

Естествено, че ще е ваш, след като живеете в него.

— Торд и Маргит отсъстват в момента, а момичетата са в университета, така че оставете съобщение. Чао засега.

Аника се прокашля, докато апаратът щрака и бучи.

— Здравейте — проговаря тя със слаб глас, след като сигналът, записан някъде в околностите на Питео, изписуква. — Казвам се Аника Бенгтзон, репортер от Вечерна поща. Моля да ме извините заради късното обаждане, но звъня по важен въпрос. Зная за цитата от Мао.

Поколебава се за миг. Не е сигурна дали близките на жената са информирани за трите писма с подобно съдържание.

— Искам да говоря с Торд — продължава тя. — Знам, че не сте го сторили вие.

Замлъква отново, слуша тихичкия шепот на лентата и се пита колко ли още може да мълчи, преди апаратът да изключи.

— Последните няколко седмици разследвам инцидента с взривения самолет „Дракен“ в базата F 21 през ноември шейсет и девета година — казва най-накрая тя. — Известно ми е за Рагнвалд. Знам също, че е бил заедно с Карина Бьорнлунд…

Някой вдига слушалката в другия край на линията, а промяната в звуковия фон я кара да подскочи.

— Експлозията ли? — обажда се груб мъжки глас. — Какво знаете за това?

Аника преглъща.

— Вие ли сте Торд?

— Какво знаете за F 21? — Гласът е рязък и приглушен.

— Доста — отговаря Аника и чака.

— Нищо не можете да публикувате във вестника, без да сте сигурна — заявява мъжът. — Нямате право.

— Нито пък имам намерение — казва Аника. — Народи от цял свят, обединете се и сразете американските агресори и техните лакеи. Народи от цял свят, бъдете храбри и решителни в борбата, преодолявайте трудностите и настъпвайте вълна след вълна. И тогава целият свят ще принадлежи на народа. Чудовищата с всякакъв облик ще бъдат унищожени. Какво означава това?

Мъжът дълго не отговаря. Ако не е звукът от телевизор, който продължава да се чува, Аника би си помислила, че е затворил.

— Обаждаха ли се и други журналисти? — пита тя най-накрая.

Чува мъжът да преглъща. Следва хрипкава въздишка, която я кара да отдръпне слушалката от ухото си.

— Не. Тук смятат, че всичко е ясно. — Замълчава. Може би плаче. Тя чака мълчаливо.

— Написаха, че съм задържан за разпит и освободен поради липса на доказателства.

Аника кимва мълчаливо — кой е луд да звъни на убиец?

— Но не сте го направили вие. От полицията го знаят.

Мъжът въздъхва дълбоко, а гласът му трепери, когато проговаря:

— Тук тия неща са без значение. Комшиите видяха как ме откарват с полицейска кола. Оттук нататък си оставам убиецът на Маргит и това е.

— Не и ако заловят извършителя — възразява Аника и чува мъжът да ридае. — Не и ако заловят Йоран Нилсон.

— Йоран Нилсон — повтаря мъжът и се изсеква. — Кой е той?

Тя замълчава, прехапала език — не знае доколко осведомен е този човек.

— Известен е с псевдонима Рагнвалд.

— Искате да кажете… Рагнвалд? — повтаря мъжът. — Жълтия дракон?

Аника се сепва.

— Моля? Какво казахте?

— Знам за него — казва Торд Акселсон с по-мек глас. — Побеснелият маоист, дето се подвизавал като революционер в края на шейсетте и сега се е върнал. Знам какво е направил.

Аника трескаво грабва химикалка и лист хартия.

— Никога не съм чувала да го наричат така — казва тя. — Сред маоистите, които са се събирали в мазето на библиотеката, е бил познат като Рагнвалд.

— Това е преди Зверовете — казва Торд Акселсон.

Аника замълчава за миг, а сетне повтаря на глас и записва:

— Преди Зверовете.

Отново мълчание по линията.

— Ало? — обажда се Аника.

Дълбока въздишка потвърждава присъствието на мъжа отсреща.

— Момичетата се прибират — шепне мъжът с приближени до микрофона устни. — Сега не мога да говоря за това.

Аника мисли светкавично.

— Утре ще бъда в Люлео по друга работа — казва тя. — Мога ли да намина, за да си поговорим на спокойствие?

— Маргит е мъртва — казва мъжът. Думите му се чуват накъсани и изкривени. — За нея вече няма нищо страшно. Но аз никога няма да я предам. Никога. Това трябва да ви е ясно.

Аника продължава да записва, макар да не го съзнава.

— Искам само да се ориентирам в нещата — казва тя. — Нямам намерение да злепоставям Маргит или когото да било.

Мъжът отново въздъхва и мисли известно време.

— Елате по обяд. Момичетата ще бъдат в полицията — няма кой да ни пречи.

Дава й адрес и напътствия, повтаря — дванайсет часа.

После тя оставя слушалката да си почива върху вилката една безкрайна минута. Ангелите мълчат, но лявото й ухо бучи с тъп звук. Сенките в стаята са издължени и криви. Подскачат по стените, когато преминават коли или се разлюлеят уличните лампи.

Трябва да измисли как точно да представи нещата пред началството.

Звъни в редакцията и ето ти късмет, дежурен е Янсон.

— Как си, да те вземат дяволите — интересува се той, като пуфти дим в микрофона.

— Попаднах на нещо — отговаря тя. — Чудна история от всеобщ интерес. На един нещастник от прилично предградие в Питео убили жена му и сега всичко живо е убедено, че той го е извършил.

— Обаче…? — Янсон не гори от ентусиазъм.

— Определено не е той — казва Аника. — Точно когато е станало, той е бил по работа, на шейсет километра от местопрестъплението, в компания на трима колеги. Полицията е наясно с това кой е отговорен, обаче за нашия човек — никаква полза. Съседите виждат как го вземат с полицейска кола рано сутринта и картинката е ясна за всички. Местните вестници съобщават, че е прибран за разпит и освободен поради липса на доказателства. Докато е жив, остава убиец на жена си.

— М-да — отсъжда Янсон. — Не знам какво да ти кажа.

— Само се постави на мястото на нещастния човечец — настоява Аника. — Не стига че му отнемат любимата съпруга, но губи и репутацията си сред хората, с които е прекарал цял живот. Как ще я кара отсега нататък? — Тя млъква и прехапва устна. Дали не прекали малко?

— И той няма нищо против да говори за всичко това?

Тя се прокашля.

— Утре по обед. Да си запазя ли билет?

Янсон въздъхва шумно.

— Давай — казва той. — В края на краищата ти си независим репортер.

— Не става дума за тероризъм — допълва Аника.

Дежурният се засмива малко глуповато.

— Чувам, че Шюман се е намесил.

— Нов ден, ново заглавие — отвръща Аника и затваря.

Сега звъни в денонощната служба по командировки на вестника и си поръчва билет за полета в десет без двайсет до Калакс, плюс кола под наем, но да е някоя малка.

Едва е приключила разговора, когато входната врата се отваря и в апартамента нахлуват децата, жужащи от излишък на енергия. Тя бърза да изключи компютъра, преди да ги посрещне в антрето.

— Мами! Знаеш ли какво стана, купиха ни сладкиши, задето бяхме толкова добри у баба и дядо, понеже не тичахме изобщо, а тате си взе списание с голи жени, а пък дядо пак го боли сърцето и може ли да излезем в парка, моооолим те!

Прегръща и двете, смее се и ги полюлява нежно, топли и уханни.

— Разбира се, че ще излезем. Сухи ли са ви ръкавиците?

— Моите са ужасни — съобщава Елен.

— Ще намерим друг чифт — успокоява я Аника и отваря гардероба с ананасите.

Томас минава покрай нея, без да я погледне.

— Утре съм в Люлео за цял ден — съобщава тя, докато нахлузва ръкавици върху протегнатите пръсти на детето. — Ще трябва да ги заведеш и прибереш.

Той спира пред килера, а раменете му се вдигат до ушите. Има вид на човек, който всеки миг ще експлодира; тя очаква взрив, но такъв не настъпва.

Томас продължава към спалнята с вечерните вестници и брой на Кафе под мишница. Хлопва вратата зад себе си.

— Отиваме ли, мами?

— Да — казва Аника и грабва якето. Отваря вратата на балкона, за да вземе шейната, която държат там. — Тръгваме.