Метаданни
Данни
- Серия
- Аника Бенгтзон (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Den roda vargen, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Павел Главусанов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Светослав Иванов (2016)
Издание:
Автор: Лиза Марклунд
Заглавие: Червения вълк
Преводач: Павел Главусанов
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: шведска
Печатница: „Инвестпрес“
Редактор: Божана Славева
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-160-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2349
История
- — Добавяне
28
Телефонният звън кара Ане да подскочи. Тиква бързешком бутилката в чекмеджето и го заключва, преди да вдигне слушалката.
— Какво си направила на Силвия вчера? — Гласът на Мехмет е измамно спокоен, но Ане го познава, усеща врящата токсична лава под гладката повърхност.
— Много по-логично звучи въпросът тя какво търси в детската градина на дъщеря ми — отвръща Ане, докато светът наоколо се разбива на малки парченца. Гняв и отчаяние карат небето отвън да причернее.
— Не можем ли поне да се държим като възрастни? — Жегата в гласа отсреща се засилва.
— И какъв точно план за възрастни си имал предвид вчера? Да се изтъпаня в градината и да установя, че Миранда я няма? И какво следва да си помисля? Че детето ме изоставя, понеже предпочита да е със Силвия? Или че са го отвлекли?
— Започваш да ставаш смешна. — Вече не е в състояние да скрива гнева си.
— Аз ли съм смешна? — крещи Ане в слушалката и се изправя на крака. — Смешна съм значи? А ти какво си въобразяваш с идиотското си семейно ядро? Най-напред се изтърсваш с намерението да ми отнемете родителските права, ти и новият ебалник, после тя се пробва да отмъкне детето от градината. Абе, вие луди ли сте? Или се опитвате да ме тероризирате?
— Я се успокой — казва Мехмет, а от линията лъхва студ. Парещият гняв е заменен от мразовита злоба; ухото й се смръзва и вкочанява.
— Върви на майната си! — пожелава му тя и трясва слушалката.
И остава така, втренчена в телефона. Той звънва почти мигновено.
— Значи Миранда е вече само твоя, така ли? А какво стана с прекрасните ти идеи за обща отговорност? Високопарните теории за споделено родителство, за принадлежност на детето към колектива, а не към отделната личност?
Ане Снапхане отново се отпуска върху стола. Трудно й е да осъзнае как е засмукана в това вонящо тресавище на горест и ревност, място, в което всеки удар под пояса е позволен. И нищо не може да стори, вече е тук, пленница от подвижни пластове, опита ли да се бори, само ще стигне по-бързо дъното.
— Млъкни! — зъби се тя. — Кой кого предаде? Кой кого изостави? Кой забърка тая каша? Бога ми, не съм аз.
— Силвия рева цяла вечер. Нищо не е в състояние да я утеши — казва Мехмет, а плачливият му глас я докарва до бяс.
— За Бога! — крясва Ане. — Аз ли съм виновна, че има слаби нерви!
Мехмет замълчава, колкото да поеме дъх. Готов е за атака по целия фронт.
— Силвия казва, че си я съсипала, но искам да ти кажа нещо, Ане: ако се опиташ да ми съсипеш и семейството, не отговарям за действията си.
Ане усеща белите си дробове като изстискани, всичкият кислород е изтеглен от мозъка.
— Ти да не ме заплашваш? — процежда тя. — Да не си се побъркал? Наистина ли си изпаднал чак дотам?
Дължината на линията започва бързо да нараства, върти и суче из тресавището, а когато проговаря отново, гласът на Мехмет идва от светлинни години разстояние.
— Добре — казва той, — щом така искаш.
Настъпва внезапна тишина, край, няма вече разговор. Всичко наоколо изведнъж завира и закипява. Ане се обляга върху бюрото и заридава.
Аника е обзета от нарастващо безпокойство, докато катери стълбите обратно, към новините. Ровенето из старите вестникарски папки не й е донесло нищо друго, освен мръсни ръце и прах по дрехите. Политическият климат на времето остава без адекватно покритие от страна на тогавашната преса. Всеки следващ ден е просто ново заглавие. Тогава, както и сега, има реклами за публикуване, материали за написване, полицейски разследвания за проверка.
Композицията и качеството на печата от шейсетте са под всяка критика — грапави букви, зле отпечатан снимков материал. Добре, че не е работила в редакция тогава.
Но всяко време има своите идеали, казва си тя на път за стъклената стаичка. Човек живее в своето време, така както живее на определено място, а тя е сигурна, че шейсетте години нямаше да й харесат.
А двайсет и първият век наистина ли й се нрави?
Чува телефонен звън и забързва крачка.
— Разбрах, че ме търсите — казва Ханс Блумберг от Норландски новини.
— А, много се радвам, задето се обаждате — отговаря Аника, докато придърпва вратата зад себе си. — Как сте?
Миг на изненадано мълчание.
— Защо питате?
Аника сяда на мястото си, на свой ред изненадана от неприязнения тон на събеседника.
— Секретарката каза, че сте болен и се притесних.
— Ах, да, нежната женска загриженост — отзовава се Ханс Блумберг и сега вече звучи познато. Аника не успява да сдържи една усмивка, докато си го представя, седнал облечен в жилетка пред очукано бюро с дъска за бележки над него, с детската рисунка и напомняне да издържи до пенсия.
— Нищо сериозно, надявам се — продължава Аника и се протяга назад в стола.
— Не, не — отвръща архиварят, — всичко си е наред. Само дето ми е изтекъл срокът на годност, но сигурно ще ме подържат в хладилника още някое време, преди да ми бият шута.
Усмивката й повяхва, докато го слуша. Бодряшкият тон не успява да прикрие дълбокото разочарование.
— Хайде, де! — възкликва весело Аника, предпочела да не го забележи. — В моите уши звучите като кипнало вино.
— Друго си е столичанката — винаги ще оцени истинския мъж. С какво мога да помогна на младата дама?
— Общ въпрос с още по-отдавна изтекъл срок — отвръща тя. — Опитвам се да се добера до информация относно млад мъж от Саттаярви, който е живял в Люлео в края на шейсетте и може би е работел в църквата. Казва се Йоран Нилсон.
— Мъртъв? — пита Ханс Блумберг, докато химикалката му дращи по хартията.
— Надали.
— Значи, оставяме без внимание скъпите покойници. Какво за него?
— Каквото и да е. Дали е печелил състезание по танци, демонстрирал против империализма, обрал банка или сключил брак.
— Йоран Нилсон, значи? Нямаше ли някое по-обикновено име?
— Рових къде ли не, но — нищо.
Отсреща се чува силен стон. Аника почти го вижда как улавя с две ръце бюрото и се надига.
— Може да отнеме няколко минути — казва мъжът и това е най-безочливата лъжа за деня.
Аника успява да се запознае обстойно със съдържанието на няколко уебстраници, да изчете сума обяви за продажба на усамотени къщи около Стокхолм, да се влюби в една току-що построена в Юршхолм и предлагана за мизерните 6,9 милиона. Отива да си вземе кафе, бъбри известно време с Берит и прави опит да се свърже с Томас по мобилния, а линията оживява отново едва след като оставя съобщение за Ане Снапхане.
— Правил съм и по-лесни издирвания — въздъхва дълбоко Ханс. — Имате ли представа колко Йоран Нилсон са се подредили в документацията?
— Седемдесет и двама и половина — отвръща Аника.
— Точно. А единственият от Саттаярви, когото успях да изровя, беше в раздела за сватби.
Аника вдига вежди и усеща как надеждите й помръкват.
— Сватби значи? Онова нещо, дето свещениците са правели в църквите преди три века, когато хората са се женели?
— Ами какво да ви кажа. Всъщност си е задължително чак до седемдесет и трета, но за църквата сте права. Обявява се три поредни недели преди церемонията, за да са доволни и щастливи всички.
— И какво пише във вестника?
Ханс Блумберг се замисля за миг.
— В ония времена са поддържали специална рубрика. Изрезката е от двайсет и девети септември шейсет и девета. Да ви я прочета ли?
— Да, моля.
— Църковният секретар Йоран Нилсон, роден в Саттаярви, понастоящем жител на Люлео, и ученичката Карина Бьорнлунд, родена и живееща в Карлсвик. Бракосъчетанието ще се състои в Общината на Люлео, петък, двайсети ноември, в два следобед…
Химикалката бяга по листа, докато се опитва да следва темпото му, а кожата й настръхва. Едва диша. Мили Боже! Какво става тук? Не може да бъде!
Налага си да не се вълнува чак толкова — още не. Не може да е сигурна, преди да провери.
— Господи! — проговаря Аника с дрезгав глас. — Много, много ви благодаря. Направо сте скъпо шампанско.
— За вас — винаги готов, уважаема. Едно телефонче и готово.
Двамата затварят и Аника се изправя. Това е то! Мисълта й тече светкавично. Приток на кръв бучи в ушите. Изскача в новините с разтуптяно сърце, но до спортния отдел вече се е овладяла, разбрала е, че на практика не разполага с нищо. Все още. Взема чашка кафе от машината и бърза към Берит.
— Откъде е министърът на културата?
Берит отлепя поглед от дисплея с кацнали върху края на носа очила.
— Норботен, Люлео, ако не се лъжа.
— Да не е от някакво място, наречено Карлсвик?
Берит смъква очилата и отпуска ръце в скута.
— Де да знам. Защо?
— Сега къде живее?
— Някъде из северните предградия.
— Омъжена?
— Живее с някакъв. Няма деца. Какво ти е влязло в ума?
Аника се полюлява на пети и пръсти, отърсва шумотевицата от главата.
— Просто питам. Трябва да проверя едно старо съобщение за брак.
— За брак? — повтаря като ехо Берит, докато Аника я напуска.
Обратно в стаичката, тя сяда пред екрана и чака пулсът й да се успокои. Сетне вдига ръце и ги оставя бавно да разкрият истината.
Започва с официалния сайт на правителството и зарежда PDF файл за министъра на културата. Появява се физиономията на Карина Бьорнлунд, изкривена в усмивка и придружена от сведения относно поверените й ресори: културно наследство, изкуство, печатни издания, радио и телевизия, верски общности.
В биографичния раздел е отбелязано, че е родена през 1951 година и израсла в Люлео, а сега живее с партньора си в Книвста.
Нито дума за Карлсвик, отбелязва Аника и кликва върху връзката с информационната страница.
Търси на Карина Бьорнлунд Книвста в данните от общо преброяване и намира един резултат — родена през 1951 година жена. Отива по-нататък, към името на общината, в която е родена.
Долен Люлео.
Засмуква буза, дланите я засърбяват. Трябва да рови по-надълбоко. Влиза пак в търсачката и прави обща проверка на Карлсвик и Долен Люлео. Излизат деветнайсет резултата. Най-отгоре се мъдри житейската история на един точилар, някой си Олоф Флак от Хелестрьом (1758–1830), днес в община Норферден, Питео. Аника задълбава в неговата страница, за да установи, че сред потомците на точиларя има някаква Беда Маркстрьом, родена през 1885 година, която се установява в Карлсвик, Долен Люлео.
Търси карта и намира мястото.
Карлсвик е селце край самия Люлео, отвъд реката.
Обляга се назад и чака информацията да попие в съзнанието. От това я засърбява главата, устата й пресъхва, пръстите барабанят нервно по бюрото. Нахвърля основното в бележника, а сетне набира вътрешния номер на главния редактор.
— Имаш ли минутка време?