Лиза Марклунд
Червения вълк (29)

28

Телефонният звън кара Ане да подскочи. Тиква бързешком бутилката в чекмеджето и го заключва, преди да вдигне слушалката.

— Какво си направила на Силвия вчера? — Гласът на Мехмет е измамно спокоен, но Ане го познава, усеща врящата токсична лава под гладката повърхност.

— Много по-логично звучи въпросът тя какво търси в детската градина на дъщеря ми — отвръща Ане, докато светът наоколо се разбива на малки парченца. Гняв и отчаяние карат небето отвън да причернее.

— Не можем ли поне да се държим като възрастни? — Жегата в гласа отсреща се засилва.

— И какъв точно план за възрастни си имал предвид вчера? Да се изтъпаня в градината и да установя, че Миранда я няма? И какво следва да си помисля? Че детето ме изоставя, понеже предпочита да е със Силвия? Или че са го отвлекли?

— Започваш да ставаш смешна. — Вече не е в състояние да скрива гнева си.

— Аз ли съм смешна? — крещи Ане в слушалката и се изправя на крака. — Смешна съм значи? А ти какво си въобразяваш с идиотското си семейно ядро? Най-напред се изтърсваш с намерението да ми отнемете родителските права, ти и новият ебалник, после тя се пробва да отмъкне детето от градината. Абе, вие луди ли сте? Или се опитвате да ме тероризирате?

— Я се успокой — казва Мехмет, а от линията лъхва студ. Парещият гняв е заменен от мразовита злоба; ухото й се смръзва и вкочанява.

— Върви на майната си! — пожелава му тя и трясва слушалката.

И остава така, втренчена в телефона. Той звънва почти мигновено.

— Значи Миранда е вече само твоя, така ли? А какво стана с прекрасните ти идеи за обща отговорност? Високопарните теории за споделено родителство, за принадлежност на детето към колектива, а не към отделната личност?

Ане Снапхане отново се отпуска върху стола. Трудно й е да осъзнае как е засмукана в това вонящо тресавище на горест и ревност, място, в което всеки удар под пояса е позволен. И нищо не може да стори, вече е тук, пленница от подвижни пластове, опита ли да се бори, само ще стигне по-бързо дъното.

— Млъкни! — зъби се тя. — Кой кого предаде? Кой кого изостави? Кой забърка тая каша? Бога ми, не съм аз.

— Силвия рева цяла вечер. Нищо не е в състояние да я утеши — казва Мехмет, а плачливият му глас я докарва до бяс.

— За Бога! — крясва Ане. — Аз ли съм виновна, че има слаби нерви!

Мехмет замълчава, колкото да поеме дъх. Готов е за атака по целия фронт.

— Силвия казва, че си я съсипала, но искам да ти кажа нещо, Ане: ако се опиташ да ми съсипеш и семейството, не отговарям за действията си.

Ане усеща белите си дробове като изстискани, всичкият кислород е изтеглен от мозъка.

— Ти да не ме заплашваш? — процежда тя. — Да не си се побъркал? Наистина ли си изпаднал чак дотам?

Дължината на линията започва бързо да нараства, върти и суче из тресавището, а когато проговаря отново, гласът на Мехмет идва от светлинни години разстояние.

— Добре — казва той, — щом така искаш.

Настъпва внезапна тишина, край, няма вече разговор. Всичко наоколо изведнъж завира и закипява. Ане се обляга върху бюрото и заридава.

 

 

Аника е обзета от нарастващо безпокойство, докато катери стълбите обратно, към новините. Ровенето из старите вестникарски папки не й е донесло нищо друго, освен мръсни ръце и прах по дрехите. Политическият климат на времето остава без адекватно покритие от страна на тогавашната преса. Всеки следващ ден е просто ново заглавие. Тогава, както и сега, има реклами за публикуване, материали за написване, полицейски разследвания за проверка.

Композицията и качеството на печата от шейсетте са под всяка критика — грапави букви, зле отпечатан снимков материал. Добре, че не е работила в редакция тогава.

Но всяко време има своите идеали, казва си тя на път за стъклената стаичка. Човек живее в своето време, така както живее на определено място, а тя е сигурна, че шейсетте години нямаше да й харесат.

А двайсет и първият век наистина ли й се нрави?

Чува телефонен звън и забързва крачка.

— Разбрах, че ме търсите — казва Ханс Блумберг от Норландски новини.

— А, много се радвам, задето се обаждате — отговаря Аника, докато придърпва вратата зад себе си. — Как сте?

Миг на изненадано мълчание.

— Защо питате?

Аника сяда на мястото си, на свой ред изненадана от неприязнения тон на събеседника.

— Секретарката каза, че сте болен и се притесних.

— Ах, да, нежната женска загриженост — отзовава се Ханс Блумберг и сега вече звучи познато. Аника не успява да сдържи една усмивка, докато си го представя, седнал облечен в жилетка пред очукано бюро с дъска за бележки над него, с детската рисунка и напомняне да издържи до пенсия.

— Нищо сериозно, надявам се — продължава Аника и се протяга назад в стола.

— Не, не — отвръща архиварят, — всичко си е наред. Само дето ми е изтекъл срокът на годност, но сигурно ще ме подържат в хладилника още някое време, преди да ми бият шута.

Усмивката й повяхва, докато го слуша. Бодряшкият тон не успява да прикрие дълбокото разочарование.

— Хайде, де! — възкликва весело Аника, предпочела да не го забележи. — В моите уши звучите като кипнало вино.

— Друго си е столичанката — винаги ще оцени истинския мъж. С какво мога да помогна на младата дама?

— Общ въпрос с още по-отдавна изтекъл срок — отвръща тя. — Опитвам се да се добера до информация относно млад мъж от Саттаярви, който е живял в Люлео в края на шейсетте и може би е работел в църквата. Казва се Йоран Нилсон.

— Мъртъв? — пита Ханс Блумберг, докато химикалката му дращи по хартията.

— Надали.

— Значи, оставяме без внимание скъпите покойници. Какво за него?

— Каквото и да е. Дали е печелил състезание по танци, демонстрирал против империализма, обрал банка или сключил брак.

— Йоран Нилсон, значи? Нямаше ли някое по-обикновено име?

— Рових къде ли не, но — нищо.

Отсреща се чува силен стон. Аника почти го вижда как улавя с две ръце бюрото и се надига.

— Може да отнеме няколко минути — казва мъжът и това е най-безочливата лъжа за деня.

Аника успява да се запознае обстойно със съдържанието на няколко уебстраници, да изчете сума обяви за продажба на усамотени къщи около Стокхолм, да се влюби в една току-що построена в Юршхолм и предлагана за мизерните 6,9 милиона. Отива да си вземе кафе, бъбри известно време с Берит и прави опит да се свърже с Томас по мобилния, а линията оживява отново едва след като оставя съобщение за Ане Снапхане.

— Правил съм и по-лесни издирвания — въздъхва дълбоко Ханс. — Имате ли представа колко Йоран Нилсон са се подредили в документацията?

— Седемдесет и двама и половина — отвръща Аника.

— Точно. А единственият от Саттаярви, когото успях да изровя, беше в раздела за сватби.

Аника вдига вежди и усеща как надеждите й помръкват.

— Сватби значи? Онова нещо, дето свещениците са правели в църквите преди три века, когато хората са се женели?

— Ами какво да ви кажа. Всъщност си е задължително чак до седемдесет и трета, но за църквата сте права. Обявява се три поредни недели преди церемонията, за да са доволни и щастливи всички.

— И какво пише във вестника?

Ханс Блумберг се замисля за миг.

— В ония времена са поддържали специална рубрика. Изрезката е от двайсет и девети септември шейсет и девета. Да ви я прочета ли?

— Да, моля.

— Църковният секретар Йоран Нилсон, роден в Саттаярви, понастоящем жител на Люлео, и ученичката Карина Бьорнлунд, родена и живееща в Карлсвик. Бракосъчетанието ще се състои в Общината на Люлео, петък, двайсети ноември, в два следобед…

Химикалката бяга по листа, докато се опитва да следва темпото му, а кожата й настръхва. Едва диша. Мили Боже! Какво става тук? Не може да бъде!

Налага си да не се вълнува чак толкова — още не. Не може да е сигурна, преди да провери.

— Господи! — проговаря Аника с дрезгав глас. — Много, много ви благодаря. Направо сте скъпо шампанско.

— За вас — винаги готов, уважаема. Едно телефонче и готово.

Двамата затварят и Аника се изправя. Това е то! Мисълта й тече светкавично. Приток на кръв бучи в ушите. Изскача в новините с разтуптяно сърце, но до спортния отдел вече се е овладяла, разбрала е, че на практика не разполага с нищо. Все още. Взема чашка кафе от машината и бърза към Берит.

— Откъде е министърът на културата?

Берит отлепя поглед от дисплея с кацнали върху края на носа очила.

— Норботен, Люлео, ако не се лъжа.

— Да не е от някакво място, наречено Карлсвик?

Берит смъква очилата и отпуска ръце в скута.

— Де да знам. Защо?

— Сега къде живее?

— Някъде из северните предградия.

— Омъжена?

— Живее с някакъв. Няма деца. Какво ти е влязло в ума?

Аника се полюлява на пети и пръсти, отърсва шумотевицата от главата.

— Просто питам. Трябва да проверя едно старо съобщение за брак.

— За брак? — повтаря като ехо Берит, докато Аника я напуска.

Обратно в стаичката, тя сяда пред екрана и чака пулсът й да се успокои. Сетне вдига ръце и ги оставя бавно да разкрият истината.

Започва с официалния сайт на правителството и зарежда PDF файл за министъра на културата. Появява се физиономията на Карина Бьорнлунд, изкривена в усмивка и придружена от сведения относно поверените й ресори: културно наследство, изкуство, печатни издания, радио и телевизия, верски общности.

В биографичния раздел е отбелязано, че е родена през 1951 година и израсла в Люлео, а сега живее с партньора си в Книвста.

Нито дума за Карлсвик, отбелязва Аника и кликва върху връзката с информационната страница.

Търси на Карина Бьорнлунд Книвста в данните от общо преброяване и намира един резултат — родена през 1951 година жена. Отива по-нататък, към името на общината, в която е родена.

Долен Люлео.

Засмуква буза, дланите я засърбяват. Трябва да рови по-надълбоко. Влиза пак в търсачката и прави обща проверка на Карлсвик и Долен Люлео. Излизат деветнайсет резултата. Най-отгоре се мъдри житейската история на един точилар, някой си Олоф Флак от Хелестрьом (1758–1830), днес в община Норферден, Питео. Аника задълбава в неговата страница, за да установи, че сред потомците на точиларя има някаква Беда Маркстрьом, родена през 1885 година, която се установява в Карлсвик, Долен Люлео.

Търси карта и намира мястото.

Карлсвик е селце край самия Люлео, отвъд реката.

Обляга се назад и чака информацията да попие в съзнанието. От това я засърбява главата, устата й пресъхва, пръстите барабанят нервно по бюрото. Нахвърля основното в бележника, а сетне набира вътрешния номер на главния редактор.

— Имаш ли минутка време?