Лиза Марклунд
Червения вълк (50)

49

Стъклените вътрешни врати на хотел „Сити“ се плъзват встрани със свистене. Аника влиза в осветеното от канделабри пространство и примигва.

— Мисля, че току-що влезе — съобщава администраторката на някого по телефона. — Аника Бенгтзон?

Аника поглежда младата жена.

— Вие сте, нали? От Вечерна поща? Говорих с вас преди две седмици, когато пак бяхте тук. Шефът ви е на телефона.

— Кой по-точно?

Жената слуша.

— Андерс Шюман — виква тя през фоайето.

Аника мята чанта през рамо и се упътва към рецепцията.

— Кажете му, че ще звънна след пет минути. Само да се регистрирам.

Десет секунди мълчание.

— Казва, че иска да ви чуе незабавно.

Аника протяга ръка за слушалката.

— Какво искаш?

Гласът прозвучава глухо, през стиснати зъби:

— Телеграфната агенция пусна току-що извънредно съобщение, че полицията в Люлео е разбила трийсетгодишна терористична група. Че инцидентът с взривения във F 21 „Дракен“ е изяснен, че международен наемен убиец е намерен мъртъв, а друг заподозрян в тероризъм се укрива.

Аника поглежда наострилата уши администраторка, обръща й гръб и отдалечава глава колкото позволява кабелът.

— Боже мили — въздъхва тя.

— Съобщава се още, че си била там, когато убиецът умрял, и си била заключена с неколцина от останалите терористи. Че министърът на културата, Карина Бьорнлунд, е сред членовете на групата. Че ти си алармирала полицията, за да могат да ги арестуват.

Аника пристъпва от крак на крак.

— Опа!

— Какви са плановете ти за утре?

Хвърля поглед през рамо към администраторката, която полага колосални усилия да изглежда безразлична.

— Никакви, естествено. Забранено ми е да пиша за тероризъм, и то категорично. Аз съм дисциплиниран служител.

— Да бе, да — отвръща Шюман. — Какво пишеш? Освобождаваме всичко възможно, включително централното фолио.

Тя стисва зъби.

— Нито ред. Не и за Вечерна поща. Разполагам с цял куп материали, но след като ми е забранено, няма да използвам нищо от тях, разбира се.

Кратко, изумено мълчание.

— Държиш се като идиотка — казва той най-накрая. — Това ще бъде твърде лоша преценка от твоя страна.

— Много съжалявам, но кой е отговорен за грешния подход към цялата история?

Тишината кънти по линията. Ясно й е, че главният редактор е обзет от напълно обяснимо желание да я прати на майната си и да тресне слушалката, само че при изцяло празен раздел новини няма как да си го позволи.

— Лично аз си лягам — уведомява го Аника. — Нещо друго за мен?

Андерс Шюман понечва да заговори, но спира. Аника чува дишането му в слушалката.

— Днес имам добри новини — казва той с напън да прозвучи дружелюбно.

Тя преглъща отвращението си.

— Сериозно?

— Аз съм следващият шеф на Асоциацията на вестникарските издатели.

— Браво на теб.

— Знаех, че ще те зарадвам. Между другото, защо не отговаряш на мобилния?

— Тук няма покритие. Лека нощ.

Подава слушалката на момичето.

— Мога ли вече да се регистрирам?

Вратата на асансьора е масивна и Аника я отваря с усилие. Качва се на четвъртия етаж, а дебелият килим поглъща шума от стъпките й.

У дома, казва си тя. Най-после у дома.

Стаята е разположена в края на левия коридор. Той се поклаща леко ту насам, ту натам. Два пъти се налага да протяга ръка към стената за равновесие.

Намира стаята, пъха електронната карта в процепа, изчаква тихичкото писукане и светването на зеления диод.

Приветства я уютно жужене. Тънички ивици светлина се процеждат през завесите на прозореца. Нейният земен рай. Затваря вратата зад гърба си; тя щраква с добре смазан механизъм. Пуска чантата на пода и пали осветлението.

Върху леглото й седи Ханс Блумберг.