Лиза Марклунд
Червения вълк (25)

24

— Много особен разговор — отбелязва Берит. — В един момент имах чувството, че момчето е при нас, в стаята.

Аника притиска длани до бузите и усеща, че ръцете и треперят.

— Убиецът е един и същ — промълвя тя. — Няма как да е иначе.

— Кой полицейски участък?

— Два от случаите са в Люлео и един в Упсала.

— Би трябвало да се обадим незабавно в Националната комисия по убийствата. Ако още не са се заели с това, ще го сторят начаса.

— Сигурна ли си, че и трите цитата са на Мао?

Берит се изправя, бърше очи и тръгва към вратата.

— Обиждаш старата революционерка — казва тя. — Отивам да хапна нещо най-накрая. Иначе ще стана една мъртва революционерка.

Затваря вратата зад гърба си.

Аника остава на място, заслушана в биенето на сърцето си.

Дали има и друго обяснение? Възможно ли е различни лица, които не се познават, да изпращат цитати от Мао до близки на току-що загинали от насилствена смърт, и то върху еднаква хартия, в еднакви пликове и с еднакви пощенски марки?

Изправя се и приближава стъклената стена, която разделя нейния свят от този на новините, гледа над главите на насядалите там хора, опитва се да съзре истинския свят през прозореца оттатък спортната секция. От височината на четвъртия етаж вижда единствено мъглив, сивкав хоризонт и самотни снежинки, които се спускат бавно над високи брезови върхари.

Живеем в безнадеждна страна, казва си тя. Какво ли е накарало хората да се заселят из тия места? И за какъв дявол още стоим тук? Какво ни кара да се примиряваме?

Затваря очи, стиска силно клепачи и чува отговора. Живеем там, където живеят близките ни; живеем заради онези, които обичаме, заради нашите деца. Но ето че пристига някой и ги убива, отнема смисъла на живота ни.

Непростимо е.

Връща се бързо при бюрото и набира номера на Q.

Металният глас на телефонния секретар обяснява, че е в заседание до края на работния ден и не може да остави съобщение; опитайте пак утре.

Избира прекия му номер в криминалния отдел и след серия щракащи звуци, които показват прехвърляния на разговора, попада на секретарката му.

— В заседание е — заявява тя. — И веднага след него има друго.

— Знам това — отвръща Аника, като разтърсва ръка, за да види часовника си. Три и трийсет и две. Имаме уговорка да се видим за малко между двете заседания. Точно в четири.

Гласът на секретарката е пълен с подозрение.

— Не ми е споменавал подобно нещо.

— Защото е съвсем за кратко.

— Но в четири той няма да е тук. Колата го взема четвърт час преди това и отива в Министерство на правосъдието.

Аника си записва „Русенбалд 4“. Правосъдието заема четвъртия и петия етаж от главната правителствена сграда, точно под канцеларията на министър-председателя.

— Да, разбира се — казва Аника, — за онази комисия, нали…?

Чува се шум от прехвърляни документи.

— JU 2002:13 — новият законопроект за изпълнение на наказанията — казва тя.

Аника задрасква „Русенбалд 4“ и записва „Регерингсгатан“.

— Не съм го разбрала правилно — заявява тя. — Ще се опитам да се свържа с него утре.

Натъпква бележките в чантата, грабва шапката, ръкавиците и шала, рови за мобилния в бъркотията върху бюрото си, но не го открива и решавайки, че вероятно е някъде из чантата, отваря рязко вратата и тръгва през помещението на новините.

Янсон току-що е пристигнал. Седи рошав, с мътен поглед и чете местния печат.

— Нещо й има на тая машина — оплаква се той на Аника и сочи пластмасовата чашка.

— Не е ли време за цигара? — пита тя и Янсон мигом измъква пакетчето.

Аника влиза в празната стаичка за пушене.

— Май попаднах на сериен убиец — уведомява тя Янсон, докато той пали двайсетата цигара за деня.

Пуска облаче дим и се вторачва във вентилатора.

— Май?

— Нямам представа дали полицията знае и доколко е наясно — отвръща тя. — Надявам се да пипна Q на път към комисията след четвърт час.

— С какво разполагаш?

— Три смъртни случая. Един прегазен журналист, а шофьорът е избягал, момче заклано в Люлео и убит общински съветник в Йостхамар. Роднините и на тримата са получили анонимни писма в деня след смъртта им. Цитати на Мао, написани на ръка върху лист А4, пратени в пликове с герба на Швеция и пощенска марка с изображение на хокеист.

Янсон фиксира стъкления си поглед върху нея, изтощен от осемнайсет години нощна смяна, четвърта жена и пето бебе.

— Значи, всичко ти е ясно. Остава само полицията да го потвърди.

— При малко късмет може и да разполагат с още информация.

Редакторът поглежда часовника си.

— Слизай веднага долу — казва той, — докато гаси наполовина изпушената цигара в хромирания пепелник. — Ще поръчам кола.

Пред главния вход чака такси.

— Име? — пита шофьорът.

— Торщенсон — отвръща Аника и се настанява отзад.

Стар номер от времето на предишния главен редактор. Аника, Янсон и неколцина от останалите винаги поръчват такси от името на предишния шеф, защото често пъти се оказва по-бързо да вземеш случайно преминаващо такси, вместо да чакаш поръчаното. Понякога, ядосани от напразно чакане на „Торщенсон“, шофьорите влизат, крещейки името в претъпканата дежурна стая, и това неизменно предизвиква кикот сред колегите. И макар Торщенсон да е отдавна изместен от Шюман, старата традиция не умира.

По предното стъкло бие суграшица, която кара Аника да примига и потръпне. Движението е натоварено. Светофарът дава зелена светлина, но колоната автомобили не помръдва.

От адреналина пръстите започват да я сърбят.

— Ужасно бързам — проговаря тя. — Има ли някакъв начин да стигнем по-бързо?

Шофьорът й хвърля укорителен поглед през рамо.

— Поръчали сте такси, не танк.

Поглежда часовника с надежда трафикът да изиграе същия номер и на Q.

— След този светофар има автобусна лента — окуражава я шофьорът.

В четири без три минути таксито спира на Хамнгатан и пресечката с Регерингсгатан. Аника драсва един подпис върху фактурата и скача от таксито с увиснала от едното рамо чанта и разтуптени от притеснение гърди.

Уличното движение реве край нея, плиска вода и кал върху крачолите на панталона й. Всички банки и магазини вече са сложили коледна украса, в очите й блестят светлини. Взира се през суграшицата.

Много ли е закъсняла? Дали не е влязъл вече?

Тъмносиньо волво с тонирани стъкла спира пред Регерингсгатан 30–32. Забелязва го именно защото изобщо не се набива на очи. Знае, че той е вътре още преди умът й да го осмисли. Втурва се и заема позиция край входната врата, за да мине той покрай нея.

— Секретарката ми каза, че си се обаждала и си я преметнала — казва мъжът, като тръшва вратата на волвото. Колата потъва бързо и безшумно в колоната, погълната от валежа, абсолютно безразлична.

— Исках да разбера дали знаеш за серийния убиец — отговаря Аника, а по слепоочията й се стича ледена вода.

— За кой по-точно?

— Много смешно. — Усеща суграшицата да се топи по врата й. — Оня, дето изпраща цитати от Мао на жертвите си.

Q я гледа няколко секунди. Вижда как снегът се сипе по косата му и бавно се стича към веждите. Раменете на огненочервения му шлифер бързо потъмняват от влага. Голите му ръце несъзнателно стисват по-силно дръжката на куфарчето.

— Не те разбирам — заявява той и Аника усеща мраз, който я лъхва отвътре навън, вместо да стане обратното.

— Журналистът в Люлео. Момчето, което стана свидетел на неговата смърт. Общинският съветник от Центристката партия в Йостхамар. Нещо трябва да ги свързва.

Той прави няколко стъпки към нея, погледът на тъмните му очи е остър и внимателен, опитва да я заобиколи.

— Не мога да говоря сега — прошепва със свити устни.

Тя скача бързо надясно и му препречва пътя.

— Рагнвалд е, нали? — пита с тих глас, когато лицето му застава срещу нейното. — Върнал се е, нали?

Комисар Q я наблюдава няколко дълги секунди, а дъхът на двамата се смесва, преди да го отнесе вятърът.

— Един прекрасен ден ще си изпатиш от тая твоя прозорливост — отбелязва той.

— Цял живот си патя.

— Ще ти се обадя довечера. — Тя го пуска да мине край нея, чува го да говори в интеркома, чува щракването на автоматичната брава.

* * *

Накъдето и да се обърне, Ане Снапхане се оказва с лице срещу вятъра. В каквато и посока да тръгне, суграшицата я бие в лицето. Проклина по навик собствената си сговорчивост: приела е предложението на Мехмет Миранда да посещава детската градина в неговия квартал, вместо някоя по-близо до нея. Той си е постоянно у дома, докато тя не е, така че навремето изглеждаше логично.

Но не и сега, четири години по-късно, след като е прекарала осемнайсет хиляди часа в път насам-натам.

Самата детска градина е разположена в идилична околност — вътрешен двор на една от най-тихите и угледни улички в Йостермалм. Всичките приятелчета на Миранда носят шикозни аристократични фамилии.

Е, има и близначки с простосмъртното име Андершон, но пък те са дъщери на най-прочутата шведска актриса.

Взема последния ъгъл и там я пресреща вихрушка ледени иглици, които й секват дъха и почти я карат да се признае за победена. Спира да си поеме въздух, присвива очи и едва различава входа малко по-надолу по улицата, докато се подпира на стената до себе си.

Знае добре, че не вятърът и суграшицата я плашат. Нито пък някоя незнайна болест, дето ще нарекат на нейно име след смъртта й.

Заради работата е, и по-точно заради онова врящо гърне боричкания за власт, подклаждано от собствениците след основаването на Телевизия Скандинавия. Днес семейството, което притежава най-голямата компания за разпространение на филми в скандинавските страни и което по една случайност е собственик и на жалкия канал на Аника, буквално саботира всички преговори, провеждани от тях както с шведски, така и с чуждестранни филмови компании. Основополагащи за Телевизия Скандинавия споразумения са погазени едно по едно след осем и половина тази сутрин. Цял уикенд собствениците се занимават с това да заплашват съществуването, да не говорим за печалбите, на всяка независима филмова компания северно от Екватора.

Питам се какво ли има да става, мисли си Ане, притворила очи срещу тъмнината. Дали телевизията е стъпила върху солидна основа, или върху подвижни пясъци?

Адски й се ще да си е у дома; адски й се пийва една гигантска чаша водка с лед и лимон, памук за ума, възможност за тялото да си отдъхне.

Само не пред Миранда, казва си тя. Вижда физиономията на Аника в мига, когато й казва за пиянството на своя баща, до какво свинство се докарва, крещящ и залитащ, докато го намират най-накрая умрял в снега на неколкостотин метра от заводите в Хелефоршнес.

Не бива да го допускам, убеждава се Ане, привела рамене срещу вятъра, и поема отново към градината.

Силна миризма на малки деца и мокри дрехи я удря в носа, щом отваря вратата. Преддверието представлява истинско море от кафява кал, украсено с виснал над рафтовете за обувки цветен надпис „Здравей! Събувай се веднага!“

Ане изтрива подметки с неохота: видът на изтривалката показва, че това й действие няма да има голям ефект. След това пристъпя на пръсти в съседното помещение, в което всяко дете си има собствена ниша, претъпкана с дрехи, плюшени играчки, рисунки и снимки от ваканции, рождени дни и Коледи.

Поема дълбоко дъх и понечва да извика детето, когато съзира застаналата край вратата на кухнята жена.

Висока, слаба, с дълги, ягодово руси коси, спуснати на меки къдри над раменете. Палестински шал.

Ане примигва.

Колко средновековно. Да носи палестински шал.

Жената застива, забелязала Ане. В очите й се мярва страх.

— Аз… — започва тя, докато се съвзема. — Казвам се Силвия, аз съм Силвия.

Прави няколко стъпки към нея и протяга ръка.

Ане се вторачва в жената, гадене преобръща стомаха й като торнадо, няма сили да подаде ръка в отговор.

— Какво правите тук? — Чупливият и глас отеква в собствените уши.

Новата жена на Мехмет, неговата годеница, неговата бъдеща съпруга, жената с новото му дете в утробата, стои изправена пред нея, видимо объркана и доста уплашена.

— Ами аз щях да вземам Миранда, но тя каза, че вие…

— Сега е моята седмица — заявява Ане, неспособна да проумее защо гласът й идва от толкова далеч. — Защо сте тук?

Силвия, Бременната годеница, прокарва език по устните си и Ане забелязва, че са чувствени. Красива е. Много по-красива от нея. Ревност и завист пронизват очите й като кинжали, изкривяват възприятията. Извън себе си е от злоба и унижение. В този момент разбира окончателно, че е загубила, и ако покаже с нещо, че е съсипана, наистина ще бъде. Трябва да си изгради известно себеуважение.

— Аз сигурно съм се объркала — обажда се Силвия. — Аз мислех, че аз трябва да я взема днес. Аз мислех, че е мой ден.

— Всяко изречение ли започвате с аз? — пита Ане, върнала си внезапно способността да се движи и минава покрай Силвия, Красивата бременна годеница, на път към кухнята, за да бъде посрещната с писък:

— Мами!

Миранда се хвърля в обятията й с огризана ябълка в ръка и заравя лепкава уста в косите й.

— Миличка! — прошепва Ане Снапхане. — Басирам се, че си била страхотна днес.

Момиченцето се обляга назад и поглежда в тавана.

— Трябваше да ме завържат — казва то. — А след това полетях също като хвърчило чак до Лидингьо.

Ане се разсмива, а момиченцето се измъква от прегръдката й, за да изтича покрай Силвия Красивата, без да обърне никакво внимание на новата си мащеха. Виква през рамо към майка си:

— Може ли палачинки за закуска? Може ли аз да счупя яйцата?

Ане отива към Силвия, която стои на пътя й, край вратата.

— Сега да не би да съжаляваш? — пита тя глухо.

— Толкова зле се чувствам — отвръща жената с насълзени очи. — Главата не ми побира как съм могла до такава степен да се объркам. Извинете ме… Толкова ми е зле непрекъснато. През цялото време ми е лошо.

— Тогава най-добре абортирай — съветва я Ане.

Красавицата Силвия потръпва, сякаш са я шамаросали, а лицето й почервенява.

— Какво?

Ане прави стъпка напред, почти завира нос в лицето на другата.

— Няма нищо по-противно от скимтенето на разглезена кучка. Да не очакваш да ти съчувствам?

Бременната прекрасна Силвия отстъпва крачка и си блъсва главата в касата на вратата. Зяпа я с широко отворени очи.

Ане Снапхане я отминава, усещайки, че лицето й гори. Отива при дъщеричката си, която се облича и бъбри нещо за различните видове палачинково тесто. Хваща я за ръка и напуска градината, загърбила обиденото мълчание на Силвия.