Лиза Марклунд
Червения вълк (13)

12

Гласовете на таксиметровите шофьори се разнасят над главата й, докато прекосява малкото летище, и това я кара да се чувства като преследвано животно. Тези изобщо работят ли някога? Може би просто си стоят така по цял ден, издокарани в тъмносини униформи със златни копчета, и се греят на лъхащия от входовете на отопляваните сгради въздух, които ги пази от арктическия студ?

Настанява се в задната част на самолета, до жена с две малки дечица. Едното е в скута й, а второто шари из салона. Аника отново усеща как нивото на стреса прехвърля всяка поносима граница: това е единствената й възможност да напише нещо.

— Извинете — обръща се тя към стюардесата, след като машината вече е във въздуха, — трябва да работя. Мога ли да се преместя малко по-напред?

Изправя се и сочи през няколко реда в наполовина празната кабина. Малчуганът започва да крещи в ухото й от скута на майка си.

— Мястото ви е тук и се боя, че не можете да се местите. Трябвало е да си купите билет за бизнескласа — отрязва я стюардесата и се обръща към количката с питиета.

— Много се извинявам — казва Аника, този път по-високо, — но съм го направила. Или по-точно, моят работодател го е направил. Мога ли да се преместя, моля?

Пробива си път покрай майката и запречва пътеката. Стюардесата се промъква край количката с гневни ситни стъпки.

— Чухте ме вече. След единайсети септември не разрешават размествания.

Аника прави широка крачка към стюардесата и започва да диша в лицето й.

— Ами свалете ме тогава — прошепва тя, грабва лаптопа от багажния отсек над главата си и минава пет реда напред.

Все още разтреперана от гняв, съумява да напише три материала, преди машината да се приземи на Арланда: репортаж от Люлео за деня след оповестяване на убийството, за мъката на колегите в редакцията на Бени Екланд и за разпита на свидетеля от местопрестъплението. Дежурните от нощна смяна ще имат грижата да сглобят текста на резюмето и да изведат в каре най-важната информация. За Рагнвалд и F 21 не пише нищо — този материал не може да го пусне току-така.

Прекосява терминала бързешком и потъва под земята. Свързва се със Спике от борда на Арланда Експрес, за да го въведе в последните събития, а после с Пеле, която отговаря за илюстрациите, за да обсъдят снимковия материал. Новосъздаденото сътрудничество с Норландски новини осигурява на нейния вестник пълен достъп до снимковия архив на колегите, стар и нов, което ги освобождава от необходимостта да изпращат на място фотограф или да ползват услугите на някой местен, на свободна практика.

— М-да — сумти редакторът отсреща, — не се надявай да спечелиш награда за снимка на годината с тия неща — Аника го чува как почуква по клавишите, докато рови из препратените материали, — но за утрешния брой вършат работа. Някои от тях са с подходяща резолюция и даже на фокус.

С развети пешове на палтото Аника поема от Централна гара към мястото, където шестгодишният й син прекарва всеки свой ден. Вятърът е влажен и наситен с миризма на пръст, шума и автомобилни газове; тревата е все още зелена, а от някои клони продължават да висят полуживи листа. Светлината от милиони лампи надвива мрака на северната есенна вечер и създава илюзия, че действителността може да бъде управлявана, опитомявана.

В този град никога няма звезди, казва си тя.

Синът й се хвърля насреща, сякаш не я е виждал половин година. Притиска лепкаво лице до нейното и заравя пръсти в косите на тила й.

— Много ми беше мъчно за теб — казва в ухото й той.

Тя люлее момчето на ръце, гали твърдото гръбче, целува косите му.

Вървят ръка за ръка към градината на Елен, ала в един миг момчето се изскубва и пробягва последните десетина метра до вратата.

Появява се Елен, изморена и сдържана. Не й се прибира и не дава да я прегръщат. Иска да си изрязва и лепи картинки — тати щял да я вземе.

Аника прехапва устни, за да не избухне; усеща колко тънка е станала границата й на търпимост.

— Виж какво, Елен — заявява тя твърдо, — двамата с Кале си тръгваме още сега.

Момиченцето застива, личицето й се изкривява, очите се разширяват, разнася се отчаян рев.

— Гащеризацията ми — пищи тя. — Не съм си облякла гащеризацията!

Захвърля ножиците и тича към закачалката, където започва трескаво да търси гащеризона. Аника усеща неодобрителните погледи на други две майки в коридора.

— Добре, дай на мен — казва тя на Елен, докато я приближава. — Ще те облека, само че престани да се глезиш.

— Казва се гащеризон — намесва се Кале.

По пътя до къщи Елен пуска по някое ридание.

— С тати вземаме автобуса — съобщава Кале, докато чакат да светне зелено на пешеходния остров по средата на Кунгсхолмсгатан.

— В автобуса е претъпкано и задушно — отвръща Аника, усетила, че само при мисълта за това не може да диша.

След Бергсгатан се налага да вземе Елен на ръце. Вече у дома, бързо включва фурната, за да прогони скрежа от неуплътнените прозорци, изтичва до долу с воняща торба за боклук, а ръцете и краката й се движат автоматично. След това слага да се вари ориз, измъква лаптопа от чантата, свързва го с извадения от телефона кабел, слага пакет замразена треска в микровълновата.

— Може ли да си играем на компютъра, мами?

— Той е на татко.

— Но татко ни дава. Знам как се пуска.

— По-добре гледайте Булибумпа^[1], след малко започва — отвръща тя и се свързва със сървъра на редакцията.

Момчето се оттегля с увиснали рамене. Тя нарязва рибата на парчета, посолява ги и овалва в брашно, а след това ги пуска в масивния тиган с мъничко масло на дъното. Заслушана в звуците от пърженето, изпраща трите статии, сетне полива рибата с лимонов сок, изважда малко замразен копър и поръсва отгоре, а после добавя сметана, гореща вода, рибен бульон и шепа замразени кралски скариди.

— Какво ще ядем, мами? — интересува се Елен и я поглежда изпод бретона си.

— Ела при мен, миличка. — Навежда се и вдига детето в скута си. — Седни тук.

Дъщеря и се сгушва в нея, обгръща шията и с ръчички.

— О, миличка — мълви Аника, като полюшва детето и диша в косата му. — Много ли си гладна?

Детето кимва колебливо.

— Имаме риба със сметанов сос и кралски скариди. Обичаш това, нали?

Тя пак кимва.

— Искаш ли да ми помогнеш със салатата?

Трето кимване.

— Добре тогава. — Аника я спуска на пода и придърпва стол към кухненския плот до печката. — Изми ли си ръцете?

Момиченцето тича в банята, разнася се шум от течаща вода, а на Аника и се завива свят.

Измъква нож за плодове и престилка, връзва я зад гърба на детето, показва му как да хване ножа. Оставя го да нареже няколко кръгчета краставица, докато тя се оправя със зелената салата и няколко домата. Добавя малко зехтин, оцет с подправки и щипка италиански билки за салата и оставя Елен да разбърка всичко.

— Чудесно! — хвали я Аника, докато слага купата на масата. — Можеш ли да подредиш приборите? Знаеш как става, нали?

— Изпускаш Бьорне^[2] — крещи Кале откъм дневната и момиченцето зарязва всичко, за да хукне натам.

Чува как входната врата се отключва. Разнасят се ликуващите викове на децата и шум от пуснатото върху пейката в антрето куфарче на Томас.

— Здрасти — казва той, след като влиза в кухнята и я целува по челото. — С кого говореше?

Тя се надига на пръсти, за да го целуне по устните, обгръща врата му с ръце, притиска тялото си към неговото. Неизвестно защо в съзнанието й изплава лицето на полицай Форшберг.

— С никого не съм говорила — казва тя в шията на съпруга си.

— Линията е заета от половин час.

Тя се дръпва рязко.

— По дяволите, лаптопът е още на линията.

Бърза към него, измъква всички жици и свързва отново телефонния апарат.

— Можем веднага да сядаме на масата.

— Нищо не искам — казва Томас. — За тази вечер е насрочена среща с министерството, така че имам работна вечеря.

Аника застива с тигана в ръка.

— Мислех, че си на тенис довечера.

Въпреки кухненската ръкавица си изгаря пръстите и бърза да остави тигана върху подставката.

— Оня от правосъдието иска да направим бърз обзор, докато хапваме по нещо.

— Можеш преди това да хапнеш с нас — отбелязва Аника, докато придърпва стол за Елен.

Поглежда мъжа си, който въздъхва безшумно, и оставя съда с ориза върху масата.

— Кале — провиква се към дневната, — яденето е готово!

— Искам да си догледам! — виква момчето в отговор.

Сипва риба и ориз на Елен и прибутва салатата към нея.

— Елен направи салата — обявява Аника, без да се обръща конкретно към някого. — Можете да си вземете сами, нали?

Сетне отива в дневната, за да изключи телевизора и предизвиква ядосан рев от страна на сина си.

— Престани! — скастря го тя. — Първо вечерята, после телевизия много добре знаеш. Върви и сядай на масата.

— Какво има за ядене?

— Риба с ориз и скариди.

Момчето бърчи лице.

— Скариди, гадост.

— Можеш да ги извадиш. Бързо, че всичко ще изстине.

Томас се храни примирено, когато тя влиза отново в кухнята.

— Как е? — пита Аника и сяда срещу него.

— Скаридите са малко жилави — отвръща той. — Винаги ги слагаш твърде рано.

Тя не му отговаря и си сипва от яденето с ясното съзнание, че след тази критика няма да може да преглътне и хапка.

Томас нахлузва вълнената си шапка на излизане от сградата и вдишва дълбоко студения въздух. Наял се е до пръсване, едно усещане, което започва да цени все повече.

Това е то хубав живот, мисли си отнесено. Доволство и любов във всяко отношение.

Протяга се самоуверено и спокойно. Хубаво е, че Аника си е пак у дома. Всичко е така уютно и приятно, когато тя е вкъщи, а и толкова хубаво се държи с децата. Късметлии са.

Спира пред вратата с чанта в ръка, колебае се дали да не вземе колата. Срещата е на Сьодермалм, в едно заведение на ъгъла с Хурнсгатан, където има зала за конференции. Сигурно ще пият вино и тогава или ще трябва да стои на сухо, или да рискува и шофира на връщане. От друга страна е четвъртък, ден за почистване на улицата, значи, така или иначе, трябва да мести колата.

Тръгва наляво и после пак наляво, по Онгегатан.

Дано бракмата запали, мисли си той, докато отваря вратата на тойотата със силно дръпване.

До гуша му е дошла тая кола. Беше стара още когато се запознаваха с Аника, но тя отказва да гарантират заема с апартамента, за да си купят нова.

— Аз използвам градския транспорт — заявява тя. — Мисля, че е достатъчно подходящ и за теб. Само малоумен може да кара кола из този град.

Тук е напълно права, само че вината не е у шофьорите, а у политиците.

Кара по Хурнсгатан. Улицата би трябвало да е забранена за коли, но здраве да е. Естествено, улиците около Синкенсдам тази вечер са също планирани за чистене. Със свито сърце и вдигнато кръвно той обикаля с надеждата да открие местенце за паркиране на улица, която няма да чистят. Ядец.

Спира точно пред заведението. Аника ще превърти, ако види глоба в общата им сметка, така че да не забрави да плати в брой.

Остава за малко отвън, вторачен преценяващо в заведението. Кръчма, решава Томас. Просто една евтина, мърлява кръчма. Въздъхва, сваля шапката, за да я пъхне в джоба на палтото, измъква чантата от колата и влиза.

Вътре е задимено и шумно, тонколоните дънят някакъв лесносмилаем рок, по стената висят дъски за дартс. Реклами за бира от други времена се опитват да внесат културен акцент. В ъгъла примигва умълчан джубокс.

— Томас, насам!

София Гренборг е седнала в сепаре отдясно на бара и той се запътва към нея, изпълнен с чувство на благодарност. Приветства горещо колежката, но с лек привкус на вина. Преди три години двамата кандидатстват за едно и също място. Получава го той, макар София да е по-квалифицираната. Колкото пъти се срещат оттогава насам, толкова пъти го бодва горчивина, заради която може би се държи по-дружелюбно от обичайното.

— Къде е Крамне? — пита той, докато съблича непромокаемото си яке.

— Още го няма — отвръща София и му прави място до себе си. — Питам се къде му е бил акълът, когато е избирал подобна дупка за срещата.

Томас избухва в смях; точно същата мисъл се върти и в неговата глава. Настанява се до нея и вижда, че пие бира. София забелязва погледа му и свива рамене с усмивка.

— Подхожда на атмосферата.

Томас спира с вдигната ръка млад сервитьор и поръчва голяма бира.

— Какво ще кажеш за брошурата? — пита жената.

Томас измъква куфарчето и стоварва върху масата купчина хартия. Листовката е най-отгоре.

— Доста е добра — отвръща той, докато оставя чантата обратно на пода. — Обаче някои неща имат нужда от доуточняване. Трябва много точно да заявим какво следва да правят застрашените политици, но не за да ги плашим, а за да ги накараме да погледнат на въпроса сериозно и да помислят по него. Може да приведем малко статистически данни за обичайното им поведение в подобни ситуации, както и някои цифри от Съвета за превенция на престъпността.

Всъщност тъкмо това казва Аника, когато хвърля бегъл поглед върху брошурата малко преди той да излезе. София Гренборг примигва, видимо впечатлена. Томас изпъчва гърди.

— Това има смисъл — преценява тя. — Да го запиша ли?

Той кимва отривисто и се оглежда за Крамне, а след това посвещава вниманието си на бирата.

— Мислех си нещо друго — обажда се София, докато пише в бележника. — Какво ще кажеш за едно по-мащабно проучване? Нещо като допитване до по-широк кръг лица: какво мислят за насилието над политици?

Поглежда я със съзнанието, че не слуша.

Тя прибира бележника и химикалката в чантата си.

— Имам предвид — развива своята мисъл колежката — с кои ценности се свързват опитите да бъдат респектирани политиците. Не трябва ли да разберем това?

Томас бърчи вежди в опит да прикрие одобрението си.

— Говориш за общественото мнение по този въпрос?

— Ами да — отвръща тя и се привежда над масата, — като в същото време изясним как можем да променим това мнение посредством кампания, която ще има за цел да осведоми обществеността за този проблем.

Той кимва бавно.

— Може би ще съумеем да получим известна медийна подкрепа. Да предизвикаме дебат, да повлияем върху хорското мнение по традиционния начин.

— Именно! — отзовава се тя с ентусиазъм. — Да ангажираме усилията на отдела за връзки с печата, да засилим изявленията към медиите.

— Поредица статии за нашите нови герои — добавя Томас, видял в съзнанието си заглавията в пресата. — Местните политици в битка срещу десни екстремисти и анархисти в малкия град.

— Без да преувеличаваме нещата и така да плашим онези, които тепърва са решили да се захванат с политика — предупреждава София.

— Вие ли имате насрочена среща за демокрацията? — пита младият сервитьор, като оставя бирата върху купа хартия пред Томас.

Бърз като светкавица, той вдига чашата, но не съумява да предотврати попиването на кръга капчици върху предложението за изработване на по-ясни напътствия.

— Обажда се Крамне — продължава сервитьорът. — Помоли да ви предам, че не може да дойде. Бирата е трийсет и две крони.

И зачаква да му платят.

У Томас се надига гняв по няколко причини. Започва да капе през ръба, също като бирата върху ръцете и панталона му.

— Що за свинщина? — възкликва той. — Какво значи това?

София Гренборг изправя гръб и се обръща към келнера.

— Каза ли защо?

Младежът свива рамене и пристъпва нетърпеливо от крак на крак, докато чака да му платят.

— Само, че няма да успее и да ви уведомя. Каза също, че можете да слезете долу и да хапнете, ако искате той ще плати, когато ни посети следващия път.

Томас и София се споглеждат.

— Пер Крамне живее отгоре — пояснява сервитьорът и посочва с химикалка към тавана. — Пети етаж. През цялото време виси тук. Резервирали сме маса в ресторантската част, надолу по стълбичката, зад тоалетните.

Томас отброява точно трийсет и две крони от портфейла си, а после го прибира заедно с всичките хартии в чантата.

— Нямам време за вечеря казва той, — като се готви да стане.

Келнерът изчезва.

— Бихме могли да обсъдим това допитване — заявява София. — След като така и така сме дошли. И да видим дали не можем да опростим напътствията в случай на заплаха. Това е най-важно в края на краищата. Политиците трябва да се чувстват по-сигурни на своя пост, да знаят какво да правят при заплаха и опит за насилие.

— Отмених си тениса заради срещата — чува гласа си Томас. Звучи като на разочаровано дете.

— Аз пък часа по салса. Бихме могли поне да оставим правителството да ни плати една вечеря като компенсация.

Той се отпуска и усмихва в отговор.