Лиза Марклунд
Червения вълк (47)

46

Някой извиква. Може да е министърът, може да е алкохоликът или самата Аника. Сега обезумелият архивар се обръща към Йоран Нилсон и го блъска зверски в стената с плаката на Мао. Жълтия дракон се свлича върху бетонния под с остър звук от счупена кост и свистене от напускащия белите му дробове въздух.

— Предатели мръсни!

Гласът на Ханс Блумберг се прекършва. Съвзема се и скача към вратата, блъсва я силно навън и затръшва с все сили.

Пламъчето от свещта примигва, но не угасва. Сенките наоколо постепенно спират своя танц.

— Тече ми кръв — простенва министърът от пода до компресора. — Помогнете!

Надвисва тежка тишина и студът става още по-силен. Аника долавя през тухлената стена псувните на архиваря, който се отдалечава към железопътната линия. Отива към Йоран Нилсон. Той лежи в безсъзнание до стената, а дясното му ходило е извито по неестествен начин. Самият крак изглежда малко по-къс от другия. Със замаян, неуверен пиянски поглед Ингве се взира в своя водач, проснат на пода. Лицето му е почти напълно лишено от цвят, а зъбите потракват. Карина Бьорнлунд се изправя с мъка, притиснала длан към физиономията си, а между пръстите й струи кръв, капе върху коженото палто.

— Носът ми е счупен — вие тя. — Трябва да отида в болница! — Започва да плаче, но веднага спира, защото я боли твърде много.

Аника отива при нея, докосва я нежно с ръка.

— Няма нищо — успокоява я и разглежда лицето на жената, скрито зад ръката й. — Ще зарасте бързо.

— Ами ако остане крив?

Аника й обръща гръб и се връща при свлечения на пода мъж. Мирише неописуемо гадно: на нещо напълно прогнило.

— Йоран — вика го тя високо. — Йоран Нилсон, чувате ли ме?

Недочакала отговор, прикляква, изхлузва ръкавица и измъква оръжието от джоба на мъжа. То е тежко и леденостудено. С гръб към останалите, пуска револвера в един от джобовете на якето си. Нищо не разбира от оръжия и се надява предпазителят да е спуснат.

Жълтия дракон простенва, бледите му клепачи потрепват. Аника допира бетона, за да провери колко е студен. Потните й пръсти залепват мигновено за него и тя ги дръпва като опарена.

— Не бива да лежите тук — казва на мъжа. — Трябва да станете. Ще можете ли?

Поглежда към Карина Бьорнлунд.

— Трябва да се измъкнем от това място — заявява Аника. — По-студено е и от фризер. Ще ми помогнете ли да го носим?

— Аз също съм ранена — отвръща министърът на културата. — И защо трябва въобще да му помагам? След всичко, което ми е докарал до главата. Ингве да се разправя с него.

Алкохоликът е поседнал на пода, прегръща любовно наполовина празната бутилка.

— Не бива да заспивате тук — казва му Аника и разбира, че губи връзка с действителността; леденостуденото помещение ще я задуши всеки миг.

— Ако знаете какво ми е било през всичките тези години — обажда се Карина Бьорнлунд откъм компресора. — В непрекъснат страх някой да не научи за връзката ми с тия глупаци. Но не е ли нормално на младини? Човек си мисли всякакви идиотщини, забърква се с лоши компании.

Йоран Нилсон се опитва да седне, но издава тихичък звук и пада обратно на пода.

— Май съм си счупил бедрото — шепне той и Аника си спомня счупеното бедро на баба си през оная зима с толкова обилен сняг.

— Ще ида да потърся помощ — казва тя и в следващия момент усеща клещите на ръката му около китката си.

— Къде е Карина? — промълвя той с помътнял поглед.

— Тук е — отвръща Аника тихо, като се извърта изпаднала в ужас, освобождава се и става. — Иска да говори с вас — казва тя на министъра.

— За какво? Нямаме нищо за казване.

Гласът на Карина Бьорнлунд е тъничък и носов. Тя прави няколко колебливи крачки към мъжа и Аника забелязва обилно кръвотечение от ноздрите й. Пространството между устата и очите е синкаво и подуто. Аника среща погледа й, пълен с объркването, което сама изпитва, и в душата й лумва топло пламъче: не е сама, не е сама.

— Останете при него — казва Аника и министърът приближава плахо проснатия мъж, но когато се надвесва над него, той неочаквано писва.

— Не искам кръв — задъхва се Йоран. — Махнете тази кръв от мен.

Нещо дава на късо в главата на Аника. Ето го проснат тук — масовия убиец, професионалния ликвидатор, терориста на пълно работно време, лежи и хленчи като малко дете. Устремява се към него и го сграбчва за палтото.

— Не ти харесва видът на кръв, така ли, копеленце? Но да избиеш толкова народ може?

Главата му висва назад, очите се затварят.

— Аз съм войник — казва той лаконично. — У мен няма дори частица от вината, която тежи върху водачите на свободния свят.

Очите й се насълзяват.

— Но защо Маргит? Защо момчето?

Той поклаща глава.

— Не бях аз — шепне мъжът.

Аника вдига поглед към Карина Бьорнлунд, застанала по средата на помещението със смаяно лице.

— Лъже — казва тя. — Разбира се, че е той.

— Аз нанасям удари само срещу врага — възразява Йоран Нилсон. — Не закачам приятели и невинни.

Аника се взира в измъченото лице на този мъж, пълно с апатия и липса на интерес, и разбира: става й кристално ясно, че казва истината.

Не ги е убил той. За какво му е да убива Бени Екланд, Линус Густафсон, Курт Сандстрьом или Маргит Акселсон?

Кой тогава?

Тресе се цяла. Изправя се върху изтръпналите си крака и тръгва неуверено към изхода.

Вратата е затворена. Неподвижна. Непреодолима.

Спомня си катинара отвън и прозрението я удря като с юмрук: Ханс Блумберг ги е заключил.

Затворена е в ледена кутия заедно с трима други: двама ранени, а третият — пиян като кирка.

Ханс Блумберг, казва си тя, нима съществува макар и малка възможност?

В следващия момент тунелът се стоварва отгоре й с цялата си тежест, с всичките си тръби под тавана, а върху гърба си усеща тежестта на динамита. Някъде в далечината плаче жена, хрипти и вие от болка и отчаяние, и тя осъзнава, че това е министърът на културата, Карина Бьорнлунд, че не е сама, не, не е сама.

Обръща гръб на мисълта за тунела и се вкопчва в действителността. Не трябва да се отпуска, защото стори ли го — умира.

Толкова е студено, боже мой, колко може да изкара човек при такива условия?

Дишането й се успокоява. Няма непосредствена опасност за живота й. С поларното яке може да изкара и цялата нощ, ако се наложи. Министърът е с коженото си палто, но мъжете са за окайване. Клепачите на пияницата вече висят като парцали — няма да изкара и час. Терористът е по-топло облечен, но се е проснал направо върху пода, който наподобява леден блок.

Трябва да се измъкнем час по-скоро навън. Още сега. Но как?

Мобилният!

Тя почти надава вик на триумф, когато напипва телефона и го измъква навън.

Няма сигнал.

Вдига го на светлината от свещта, обхожда всички ъгли. Няма и помен от сигнал. Въпреки това опитва да набере номер. Нищо.

Само без паника.

Мисли!

Министърът също има телефон. Беше й звъняла на него преди няколко часа.

— Проверете дали имате връзка — казва тя.

— Какво?

— Телефонът ви! Имате мобилен. Нали ви звънях по него, не помните ли?

— А, да.

Министърът рови внимателно в задната част на черната кожена чанта, изважда мобилния телефон, включва го и въвежда пинкод, всичко това с много усилия и пуфтене, сетне го вдига високо във въздуха.

— Няма сигнал — съобщава жената изненадана.

Аника закрива лице с длани, усеща как студът започва да хапе кожата.

Всичко е наред, казва си тя. Нали вече се обадих в полицията. Те ще пристигнат всеки миг.

Насочва вниманието си към министъра. Жената е насинена, напълно извадена от равновесие. Поглежда към алкохолика, към устните му — тъмносини на светлината от свещта. Трепери от студ в тънкото си яке.

— Значи така — обажда се Аника в усилието да разсъждава логично. — Да приемем нещата каквито са. Тук има ли някаква завивка? Найлон, нещо изолиращо?

— Къде се дяна Ханс? — интересува се Ингве.

— Заключил ли е вратата? — обажда се Карина Бьорнлунд.

Все още разтреперана, Аника прави бърза инвентаризация на неголямото прашно помещение: няколко ръждиви консервени кутии, купища боклук и скелет от плъх.

— Не може да е заключил — обажда се пак министърът на културата и отива да провери лично. — Ключът е у Йоран.

— Катинарът се заключва само с щракване — отвръща Аника. — Що за място е това впрочем?

Опипва стените, вижда, че прозорците са заковани с груби дървени талпи, спомня си металните капаци отвън.

— Изоставено е от четирийсет години — отговаря Карина Бьорнлунд. — Баща ми работеше в железниците и ме е водил тук като дете.

— За какво служи?

— Компресорна станция. Построиха нова при реконструкцията на линията. Как ще се измъкнем?

— Няма ли някакви инструменти наоколо? — пита Аника.

— В капан сме — отвръща Карина Бьорнлунд. Очите й са така подути, че почти са се затворили. — Господи, как ще излезем от това място?

Ясно е, че тук няма да намери никакви инструменти. Ако изобщо е имало такива, те са били изнесени преди години. Стените са солидни, вратата не може да се разбие.

— Трябва да се движим непрекъснато — казва Аника. — Да поддържаме топлината си.

Тя преглъща, усетила пъплещата отвътре паника. Ами ако полицията не дойде? Ако този Карлсон, диспечерът, я е забравил?

Тя пропъжда тази мисъл и приближава вонящия на граниво мъж под плаката на Мао. Дишането му е повърхностно и хрипливо. От ъгълчето на устата се точи слюнка.

— Йоран — проговаря Аника, като прикляка до него и се бори с гаденето. — Йоран Нилсон, чувате ли ме?

Разтърсва рамото му и мъжът й отправя празен поглед. Долната му устна потръпва от студ.

— J’ai tres froid * — шепне той.