Лиза Марклунд
Червения вълк (16)

15

Хипнотизиращият тътен на влака прорязва нощта с монотонния си ритъм. Мъжът лежи в първокласно купе и се мъчи да различи линията от дървесни върхари през прозореца, на фона на тъмното звездно небе. Болката надвива морфина и го кара да се задъхва.

С огромно усилие успява да измъкне ново хапче от чантичката под възглавницата и го глътва без вода. Усеща ефекта му още преди да е стигнало стомаха. Светът е отново на мястото си.

Докато се отпуска, въображението го връща назад, към едно многочислено събрание от младежките му години, проведено в някакъв лагер край Паяла. Хиляди хора, разположени върху твърди дървени пейки, мирис на влажна вълна и талаш. Мъжът от платформата изнася реч, най-напред говори на фински, а после превеждат на шведски — нямат край думите, гласовете унасят, извисяват се и притихват.

Със силно друсане влакът спира на някаква гара. Оглежда платформата.

Лонгселе?

Обзема го силна паника. Мили Боже! Тръгнал е в грешна посока. Ръцете му литват нагоре, главата се надига от синтетичната възглавница. Остава без дъх.

Dans quelle direction est Lengsele?^[1]

На юг, сеща се той. На юг, малко след Онге.

Пада възнак върху възглавницата, като се опитва да не обръща внимание на собствената си миризма и търси опипом сака в края на леглото. Кашля немощно. Чува хлопването на врата, усеща трептенето на готовия да потегли влак. Поглежда часовника: 5:16.

Няма основание да се притеснява. Всичко върви по план. Поел е своя път невидим, недосегаем, неуловим като сянка. Свободен да потъне в своите мисли сред този несвободен свят, свободен да се върне назад или да изчезне.

Решава да се върне към събранието в онзи лагер, да призове забравени образи, потънали в прахта на времето, избледнели, но все още ясни.

Поредна двойка оратори заменя предишната. Строго регламентирано изложение, което всеки път започва с прочитане на пасаж от Библията, на фински и шведски, следват интерпретации, вариации, анализи и понякога лична изповед: изпаднал бях в безизходица в юношеските си години, нещо все не достигаше и така намерих своя път към Греха, свързах се с жени, пиех и откраднах часовника на мой приятел, но в казармата попаднах на един вярващ и Христос внесе светлина в живота ми, понеже моят брат пося семенце в сърцето ми.

Легнал в купето, той се усмихва, заслушан в истории, пълни с болка и ужас, с ликуване и благодарност.

Но никакво въодушевление, прекъсва спомените той. Няма викове, никой не повишава глас. Ни следа от екзалтация.

Спомня си отегчението от ония времена.

Често пъти оставя гласовете да избледнеят и да се разнесат надалеч от огромната шатра, ведно с мислите, надеждите и тревогите. Градчето каравани и палатки на поляната отвън е много по-привлекателно, цял океан възможности, скрити в конски впрягове и коли. Крадливите погледи, които хвърля към непознатите момичета от предната пейка, с шалове на главите и дълги поли, усещането за топлотата на блестящите им коси.

Усещане за това, че мислите и коравият му пенис са изпълнени с грях.

Люлеенето го унася, останал с мирис на конски тор в ноздрите.