Лиза Марклунд
Червения вълк (27)

26

Томас излиза от тъмното като в рог помещение на джазклуба на осветената улица с омекнали от бирата крака и гръмнала от музиката глава. Не си пада по джаз, повече харесва „Бийтълс“, но бендът от тази вечер бе добър, даровит и с подчертан усет към емоцията в своето изпълнение.

Чува зад гърба си звънливия смях на София в отговор на нещо, казано от гардеробиера. Познава всички на това място, истински постоянен клиент, поради което получават най-хубавата маса. Томас пуска двете крила на летящата врата да се затворят зад него, закопчава палтото и обръща гръб на вятъра, докато я изчаква. Шумовете на града са лишени от ритъм, звучат фалшиво след мекия джаз. Вдига поглед към неоновите светлини на рекламите, усетил кожата си да отразява сини, розови и зелени отблясъци, пламъци в косите.

Тази жена е толкова удовлетворена от живота си, така щастлива, смехът й ромоли като сребрист планински ручей по пода на клуба, над тежката огромна маса. Тя е амбициозна и всеотдайна, сговорчива и доволна от онова, което й дава животът. С нея се чувства щастлив и доволен. Уважава го, слуша какво й говори, отнася се сериозно към него. Никога не му се налага да се самодоказва пред нея, тя не мрънка и не се оплаква, проявява жив интерес, когато й разказва за родителите и детството си във Ваксхолм. Освен това се занимава с ветроходство. Родителите й притежават място в марината на остров Мьоя.

Обръща се и я вижда как излиза от мрака и прави няколко предпазливи стъпки по стълбите с тясната си пола и високи токчета.

— Скоро ще се препълни — петък вечер е — отбелязва тя. — Понякога става страхотно. Един път останах до пет и половина на другия ден. Невероятно.

Той се усмихва на топлите й очи, потапя се в чистата им синева. София застава пред него и опъва рамене, събира крака и забива ръце дълбоко в джобовете на палтото, преди да се усмихне в отговор.

— Студено ли ти е? — пита той и усеща, че устата му е напълно пресъхнала.

Тя поклаща глава, като продължава да се усмихва.

— Никак. Много ми е добре даже.

Предава се и я привлича към себе си. Главата й е точно под носа му. По-висока е от Аника. Косите й ухаят на ябълки. Тя го обгръща с ръце, притиска го здраво. Силни тръпки разтърсват цялото му тяло, толкова горещи и неудържими, че му спират дъха, оставят го с отворена уста.

— Томас — прошепва тя срещу гърдите му, — само ако знаеш откога жадувам това.

Той преглъща и затваря очи, притиска я още по-силно, попива миризмата й, на ябълки и парфюм, на вълнен плат от палтото, а сетне се отпуска и вижда лицето й да се вдига към неговото. Томас диша през уста и като се взира в очите й, вижда как се свиват и разпускат зениците, дава си сметка, че тя се задъхва.

Направя ли го, няма връщане. Огъна ли се сега, загубен съм.

И той се навежда напред, за да я целуне, бавно, внимателно и безкрайно. Устните й са студени, ухаят на джин и ментолови цигари. Надолу и нагоре по гръбнака му лазят тръпки. След това тя прави мъничка, почти неуловима стъпка към него и зъбите им се допират, топлината от нейната уста нахлува в неговата и миг по-късно Томас има усещане, че ще експлодира. Мили Боже, трябва да има тази жена още сега.

— Искаш ли да идем у нас? — шепне тя в шията му.

Той успява само да кимне.

Пуска го, махва за такси и както обикновено, успява да спре едно. Двамата се раздалечават, тя нахлузва маската на благоразумен служител във Федерацията на областните управи, оправя коси, като в същото време му изпраща лъчист поглед над покрива на колата. Всеки влиза през своята задна врата, тя дава на шофьора адреса си в Йостермалм. После седят, всеки в своя ъгъл, на задната седалка, стиснали здраво ръце под чантата й, а таксито ги люлее през градския център и нагоре, към Карлаплан.

Той плаща по служебната си сметка, като се подписва с разтреперана ръка.

София живее на последния етаж във великолепна сграда от 1898 година. Мраморното стълбище е дискретно осветено от медни лампи, дебел килим поглъща звуците от стъпките им, докато тя го дърпа бързешком към асансьора. Затварят украсената с орнаменти врата и тя натиска бутона за шестия етаж, а след това съблича палтото му. Томас го оставя да се свлече на пода, без да го е грижа дали ще се изцапа, съблича нейното, а също жакета и блузата й, пълни шепи с гърдите й. Тя стене тихичко край рамото му, масажира с две ръце слабините му. Най-накрая намира ципа, отваря го, измъква възбудения член изпод бельото. Томас не може да направи нищо друго, освен да затвори очи и да се облегне назад, уплашен, че може всеки миг да припадне.

След това кабината спира с разтърсване, а тя го целува и се разсмива в устата му.

— Е, господин програмен ръководител, почти стигнахме.

Събират дрехи и чанти, измъкват се от асансьора. Тя рови за ключове в чантата, а Томас прокарва език по врата й, докато отваря вратата.

— Само да изключа алармата — прошепва София.

След няколко писукания двамата са в антрето, а ръцете му милват голата й талия. Плъзват се нагоре и намират гърдите, а тя притиска тяло към неговото, преди да се извърне и да го повлече със себе си на пода.

Очите й блещукат, диша бързо и напрегнато, а докато прониква в нея, София задържа погледа му и той потъва в него, потъва и потъва с мисълта, че му се иска това да не спира чак до смъртта, а после умира и всичко потъва в мрак за един миг, когато свършва.

Изведнъж си дава сметка, че е задъхан. Лежи с коляно, завряно в едната й обувка, и вижда, че даже не са затворили вратата. Студено течение кара запотения му гръб да потръпне.

— Не можем да останем така — казва той, докато се измъква от нея.

— О, Томас — отвръща София, — мисля, че съм влюбена в теб.

Поглежда я, легнала под него с тази руса коса, разпиляна по целия паркет на пода, с размазано по бузите червило и протекла спирала под очите. Затиска го огромна вълна от чувство на неудобство, той отклонява поглед и се изправя. Стените се полюшват лекичко. Май е пил повече, отколкото си мисли. Вижда я с крайчеца на окото да се изправя, все още със сутиен над гърдите, със запретната пола.

— Беше прекрасно, нали, Томас?

Той преглъща и си налага да я погледне, тъничка, с крехък вид сега, останала без дрехи, беззащитна и бездиханна като малко дете. Усмихва й се принудено — толкова е сладка.

— Ти си чудесна — отвръща Томас и бързешком поглажда буза с ръката й.

— Искаш ли кафе? — пита тя, докато затваря входната врата и отваря ципа на полата отзад, за да я пусне на пода заедно със сутиена.

— Да — отвръща той, а София тръгва из апартамента гола. — Благодаря.

Миг по-късно се е върнала, загърната в халат с цвят на слонова кост и с друг, виненочервен, в ръце.

— Дръж — казва му тя. — Душът е вляво, накрая.

Взема халата и обмисля идеята за душа. Даже и Аника да е заспала, когато се прибере, по-добре да не рискува.

София е изчезнала някъде вдясно май се чува съскане на машина за еспресо. Внимателно пристъпва в помещението пред себе си, за да попадне в студио с таван висок осем метра и гигантски прозорци, обърнати към мътното градско небе. Стените са тухлени, а подът със същия лъснат дъбов паркет като в антрето.

Няма как да не бъде силно впечатлен. Ето така трябва да изглежда един истински апартамент.

— Захар? — провиква се София откъм кухнята.

— Да, моля — отвръща той и се устремява към банята.

Мие се бързо и старателно, като използва сапуните с най-неутрален аромат, които успява да открие, търка чатала с гъба. Внимава да не си намокри косата.

Тя седи край маса от опушено стъкло в кухня, аранжирана от професионален дизайнер, когато Томас се появява, загърнат във виненочервен халат. Запалила е от ментоловите цигари.

— Трябва да си тръгваш? — Констатацията прозвучава като въпрос.

Той кимва и присяда, чуди се какво ли чувства в този момент. Най-вече доволство. Усмихва й се, докосва ръката й.

— Веднага ли?

Той остава за миг така, а после кимва. София гаси цигарата, дръпва ръце от масата и ги скръства в скута си.

— Обичаш ли жена си? — пита, вторачила поглед над масата.

Той преглъща. Не знае какво да каже, всъщност не знае дали я обича, или не.

— Да, така мисля.

Оставя подсъзнанието да призове образа на Аника и собствения му отклик на него.

Един път, докато още живее с Елеонор, я сънува, а в съня му косата й гори. Главата е обхваната от пламъци, които пеят и танцуват около лицето, а на нея въобще не й прави впечатление. Огънят е нейната естествена стихия, дипли се като коприна по раменете и гърба й.

След онази нощ си я представя често в същия вид, като живееща сред пламъци.

— Тя е някак си освободена от прегради — казва Томас. — Не познава никое от ограниченията, които нормалните хора спазват, способна е на какво ли не, стига да си го навие на пръста.

— Звучи донякъде притеснително — отбелязва София.

Той кимва бавно и допълва:

— И очарователно също така. Не познавам друга като нея.

София Гренборг го дарява с усмивка, грижовна, дружелюбна.

— Радвам се, че дойде.

Томас се усмихва в отговор.

— И аз.

— Да поръчам ли такси?

Той кимва отново, а сетне поглежда ръцете си, изчаква търпеливо тя да отиде до телефона.

— До пет минути — казва София.

Томас допива кафето си: прекалено силно и твърде сладко. После става и оставя чашката върху сушилката.

Отива в антрето и бързо събира дрехите си, навлича ги с привични, точни движения.

Облякъл е вече палтото си и е взел куфарчето, когато тя се промъква зад гърба му ефирна сянка от парфюм и ябълков аромат. Обгръща го през кръста, допира буза о гърба му.

— Благодаря ти за тази вечер — прошепва София.

Той примигва няколко пъти, обръща се и я целува нежно.

— Аз ти благодаря — прошепва Томас.

София заключва след него, а той усеща погледа й през шпионката, докато се понася надолу с кабината.

Таксито му приближава безшумно през плътната снежна пелена, а той скача вътре, щом го забелязва. Казва адреса си от задната седалка: Хантверкаргатан 32.

Трябва да е задрямал, защото миг по-късно вече са пристигнали. Търси служебната дебитна карта и плаща с нея, събира си нещата с известно затруднение, затваря вратата на колата и спира за момент, за да погледне сградата.

В апартамента още свети. Мярва вътре някакво движение.

Аника е още будна, макар да е винаги толкова уморена вечер, след всичките тези години нощни смени.

Защо не си е легнала? Защо се щура от стая в стая?

Съществуват само две причини. Или още работи, или подозира нещо. А щом тези мисли се оформят един път в главата му, резултатът не закъснява.

Чувство за вина и разкаяние свиват стомаха му на топка, все едно го е ритнал кон, неохотно осъзнава постъпката си и това го парализира целия. Не може да диша; диафрагмата му се гърчи, всеки момент ще припадне.

Боже мили, какво направих?

Ами ако разбере? Ако научи по някакъв начин? Дали пък вече не знае? Ами ако някой ги е видял? Може би са се обадили вече? Може би са уведомили редакцията?

Диша на пресекулки и с известно усилие, опитва се да бъде разумен.

Да уведомят редакцията? Че кой би направил подобно нещо?

На път е да се побърка.

Постепенно се овладява и отново вдига поглед към прозорците. Сега в дневната е тъмно. Тя си ляга.

Може би усеща, че се прибирам. Може би се опитва да ме заблуди, че нищо не знае, макар всичко да й е ясно. Може да се престори на заспала, като вляза, и после да ме убие, докато спя.

И образът й изпъква в съзнанието му, с огън вместо коси, вдигнала с две ръце високо във въздуха стоманен прът, готов за удар.

Приплаква му се. Отваря входната врата и ум не му побира как ще я погледне. Изкачва двата етажа с приглушени стъпки и застава пред вратата, тяхната врата, огромните двойни двери с рисувано стъкло, които Аника намира за толкова красиви. Стои там разтреперан, с ключове в ръка, а стомахът му сякаш вибрира в ритъма на джазбенда, взира се във вратите с безумен поглед, докато дишането му се успокоява, нормализира се и той отново е способен да се движи.

В антрето е тъмно. Промъква се вътре и затваря безшумно тежката врата.

— Томас? — Аника надниква през открехнатата врата на банята, измъква четка за зъби от устата си.

— Как мина?

Той се стоварва върху пейката, усетил колосална празнота.

— Дяволско събрание. Всичко живо е като гръмнато.

Тя потъва отново в банята чува се да тече вода, шум от изплюване. Звуците проникват в антрето, където се усилват до такава степен, че му се налага да запуши уши с длани.

Тя излиза от банята, обута в черни прашки, едрите и гърди се полюляват.

— Може и да е било дяволско — казва тя, като сяда редом с него и отпуска длан зад врата му, — но никак не ми се вярва тази смърт да има нещо общо с политическите възгледи на дявола. Убедена съм, че поне за това можете да бъдете спокойни.

Той я поглежда, усетил допира на гърдата й, напиращите сълзи в очите си.

— Откъде си толкова сигурна?

— Никой нищо не знае засега — отвръща тя, но зад цялата работа определено се крие нещо значително по-голямо от общината на Йостхамар.

Целува го по бузата, поглажда ръкава на палтото му и става.

— Тази вечер съм като някаква попивателна. Изпих към двеста литра кафе.

Той въздъхва дълбоко.

— И аз.

— Миришеш на цигари, а и на алкохол — подмята тя през рамо, докато върви към спалнята.

— Надявам се да е така. Данъкоплатецът да му мисли.

Аника се изсмива късо.

— Лягаш ли си? — подканва го тя.

Мога да го направя. Трябва да мога да го направя.