Лиза Марклунд
Червения вълк (5)

4

Главната редакция на Норландски новини е разположена в триетажна административна сграда между Общината и резиденцията на Областната управа. Аника вдига поглед към фасадата от жълти тухли и преценява, че е издигната около средата на петдесетте години на миналия век.

Хрумва й, че спокойно можеше да е редакцията на Катринехолмска поща. Изглежда съвсем същата. Това впечатление се затвърждава, когато се навежда към стъклената врата и засланя очи срещу лампата отгоре, за да надникне в приемната. Сумрачна и пуста, осветена единствено от знака над аварийния изход, които хвърля бледа светлина върху стойки за вестници и столове.

Домофонът над звънеца изпращява.

— Да?

— Казвам се Аника Бенгтзон от Вечерна поща. Имах насрочена среща с Бени Екланд тази вечер, но току-що научих, че е мъртъв.

Мълчанието отеква в зимната тишина отвън, придружено от тихи електростатични пукания. Тя вдига поглед към небето. Облаците са се разнесли, за да покажат звездите. Температурата започва да пада рязко и тя потрива ръце и ръкавици.

— Е? — обажда се гласът от редакционната зала, а лошата връзка не скрива подозрителността му.

— Трябваше да дам едни материали на Бени; щяхме да обсъдим някои неща.

Този път реакцията е мигновена.

— В замяна на какво?

— Пуснете ме да вляза и ще поговорим за това.

След три секунди на електростатично колебание бравата забръмчава и Аника отваря вратата. Обгръща я топъл, пропит от мирис на хартия въздух. Тя примигва, за да се нагоди към слабата зеленикава светлина, и пуска вратата да щракне зад гърба й. Стълбата нагоре към дежурната зала е разположена вляво от входа; покрита е със сивкав линолеум, а ръбовете на стъпалата са облечени в гума.

Огромен мъж с измъкната от колана риза я посреща при копирната машина. Лицето му е поруменяло, а очите са болезнено зачервени.

— Наистина много съжалявам — започва Аника, като протяга ръка. — Бени Екланд е легенда дори в Стокхолм.

Мъжът поема ръката и кимва. Представя се с името Пеккари, отговорник за нощната смяна.

— Той можеше да получи работа във всеки столичен вестник, когато пожелае. Но отхвърли всички предложения. Тук си му беше най-добре.

Аника опитва да се усмихне като компенсация за малката си лъжа.

— И аз така съм чувала — промърморва тя.

— Искате ли кафе?

Тя следва Пеккари до стаята за почивка: малка, лишена от прозорци килия, с миниатюрен кухненски бокс.

— Вие сте онази от тунела, нали? — пита мъжът, убеден в правотата си.

Аника кимва леко и съблича палтото, докато той налива гъста като катран течност в две недомити чаши.

— Та за какво сте щели да говорите? — пита Пеккари, като и подава захар.

Тя отказва с жест.

— Напоследък пиша доста за тероризма. Миналата седмица разговарях с Бени за нападението над F 21 и той сподели, че бил по следите на нещо ново и голямо истинската история за случилото се.

Редакторът оставя купичката захар на масата и започва да ровичка с никотинови пръсти из бучките.

— Пуснахме този материал в петък — съобщава той.

Аника е смаяна. Не е забелязала нищо свързано с нови разкрития по случая в която и да било медия.

Пеккари цопва три бучки захар в чашата.

— Знам какво си мислите — заявява той. — Само че вие сте в едно от най-големите издания и нямате представа какво е положението в локалните. Агенциите мислят само за Стокхолм. Ако ги питаш тях, нашите материали струват по-малко и от миша пръдня.

Не е така, казва си тя, зависи от материала. Прогонва тази мисъл и свежда поглед към скута си.

— Лично аз започнах в Катринехолмска поща — съобщава Аника, — така че картинката ми е напълно ясна.

Мъжът я гледа втренчено с широко отворени очи.

— Тогава познавате Маке?

— Спортния ли? Разбира се, че го познавам. Той е цяла институция.

Неспасяем алкохолик още по мое време, добавя Аника наум и се усмихва към Пеккари.

— Какво носите за Екланд? — пита мъжагата и сръбва от кафето.

— Някои исторически справки — бързо отговоря тя. — Главно архивни материали от седемдесетте, снимки и текстове.

— Сигурно ги има в интернет — отбелязва Пеккари.

— Не и тези.

— Значи не сте опитвали да му откраднете историята?

Очите на мъжа я гледат втренчено над ръба на чашата, но тя посреща уверено техния поглед.

— Аз притежавам множество полезни качества — казва тя, — но четенето на мисли не е сред тях. Бени ме потърси. Иначе откъде бих могла да знам с какво се е захванал?

Редакторът си взема нова бучка захар и я засмуква, потъва в размисъл, докато отпива от кафето.

— Права сте — заключава той след шумно сръбване. — Какво ви трябва?

— Съдействие, за да получа статиите на Бени, свързани с тероризма.

— Вървете долу в архива и говорете с Ханс.

 

 

Всеки редакционен архив в Швеция е подобен на този, казва си тя, а Ханс Блумберг изглежда досущ като останалите си колеги. Прашно човече в сива жилетка, с очилца и лимба над челото. Дори дъската му за съобщения е съвсем предсказуема: детска рисунка на жълт динозавър, крещящ надпис „Защо не съм БОГАТ вместо КРАСИВ?“ и календар, с които отброява дните до някаква неназована цел, и надпис „ОЩЕ МАЛКО ОСТАВА!“.

— Бени беше инат копеле — съобщава архиварят, докато се отпуска тежко в стола пред компютъра си. — По-лош и от муле. Не отстъпва ни на косъм, като си науми нещо. Пишеше повече от всички репортери, които съм срещал. В някои случаи за сметка на качеството. Познавате ли такива колеги?

Поглежда я над рамките на очилата и Аника не успява да сдържи усмивката си.

— За мъртви не бива да се говори лошо — продължава мъжът, докато пръстите му валсуват по клавиатурата, — ама малко откровеност няма да му навреди.

Примигва насреща й.

— Смъртта му, изглежда, се е отразила зле на всички тук — опипва предпазливо почвата Аника.

Ханс Блумберг въздъхва.

— Той бе звездата сред репортерите, бижуто на шефския екип, най-ненавиждана фигура в гилдията, нали ме разбирате? Свърши някоя работа и право в дежурната: „Сложете снимката ми под заглавието, защото от тази вечер ставам безсмъртен!“

Аника избухва в смях. Тя вече познава един, които отговаря точно на описанието. Все едно и говорят за Карл Венергрен.

— Е, млада госпожице, какво точно ви трябва?

— Поредицата му за тероризма и най-вече материала за F 21, които е излязъл в петък.

Архиварят вдига поглед, а в очите му блещукат пламъчета.

— Така. Значи хубаво момиче като вас се интересува от опасни неща?

— Скъпи ми чичо Блумберг — отвръща Аника, — женена съм с две деца.

— Да де — мърмори той. — Тия феминистки… Изрезки или разпечатки?

— Копия, ако не ви затруднява прекалено — отговаря Аника.

Мъжът простенва и става отново.

— Тая история с компютрите — започва той, — уж всичко трябваше да става по-лесно, ама ядец. Двойна работа, това е то, компютърът.

Потъва сред шкафовете и мърмори „Т… Т… тероризъм…“, като дърпа чекмеджета, пуфти и мрънка.

— Ето — заявява триумфално Ханс след малко, стиснал в ръка кафяв плик. — Тероризъм ала Екланд. Можете да седнете ей там. Тук съм до шест часа.

Аника взема плика и го отваря с потни пръсти, докато върви към посоченото и бюро. Изрезките определено са за предпочитане пред компютърните разпечатки. На екрана всички заглавия са с еднакъв размер, всички статии също, а снимките са еднакво малки. Върху истинската страница статията има възможност да диша и живее под някое крещящо или хитроумно заглавие: дори само графичното оформление може да й подскаже куп неща за намеренията на редакторите, посланията, които са искали да отправят. Броят на илюстрациите, тяхното качество и разположение говорят още повече: от каква важност се смята, че е съответният материал сам по себе си, но също и какво е неговото значение или това на съответната снимка в контекста на общия информационен поток за деня. Резултатите от творческите усилия на цял редакторски колектив се заличават от раз, попаднат ли веднъж в електронния архив.

Но тук я чакат сериозни неща, които трябва да проучи.

Изрезките са подредени по дати на излизане, като най-старата е първа. Статията е публикувана в края на април и предлага пикантни подробности около шведския тероризъм, включително информация за изобретателя, д-р Мартин Екенберг от Тьоребуда, който всъщност има едно-едничко успешно изобретение: писмото бомба. Вниманието й привличат няколко фрази, които сама е използвала в статии на същата тема преди няколко седмици. Отбелязва с равнодушие, че явно Екланд си е позволявал работата на колеги да го вдъхновява по твърде непосредствен начин.

Прелиства купчината изрезки. В по-голямата си част са стар баласт, но има и нови за нея подробности. Изчита с голям интерес материалите, посветени на шумотевицата около островите край Норботен през пролетта на 1987 година, когато военните издирват дни наред подводници и отряди на специалните руски части, дебаркирали по скалистите брегове. Упорита мълва, с петнайсетгодишна давност, продължава да твърди, че руски водолаз е бил прострелян в крака от шведски офицер. Кучето на офицера хваща следа и се разлайва, а офицерът се втурва в храсталаците, където след това откриват кървава следа, водеща към морето. Бени Екланд проявява много по-голямо старание в преразказване на слуховете по интригуващ начин, отколкото в издирване на истината около събитията. Включено е кратко изявление на военното командване в Буден, в което се казва, че атмосферата в края на осемдесетте е съвършено различна от днешната, че всекиму се случва да направи погрешна преценка, включително на шведските военни, и че никога не било установявано с положителност нарушаване на северната акватория от чужда подводница.

Най-отдолу в купчината се намира интересуващата я статия и тя наистина съдържа съвършено нова за нея информация.

Бени Екланд пише, че в края на шейсетте старите самолети „Лансен“ във военновъздушната база на Норботен са заменени с по-съвременните „Дракен“, предназначени за разузнавателни и издирвателни мисии. Базата се превръща в обект на множество саботажни действия, насочени срещу новите самолети, които се изразяват предимно в запушване с кибритени клечки на тръбите на Пито — подобни на малки копия израстъци в предната част на машината, които се използват за измерване на скоростта, налягането и прочее.

Приели са като нещо очевидно, че отговорни за саботажите са ляво ориентирани, навярно маоистки групировки от Люлео. Вреда така и не е нанесена, а любителите на кибритени клечки си остават неразкрити, но в статията се цитират анонимни източници от F 21, според които тези деяния са били прелюдия към последвалите по-сериозни нападения. Сметнали са, че маоистите са открили нещо и това има катастрофални последици.

След всеки полет, когато самолетът е вече на пистата, тя се покрива с абсорбиращо вещество, а зад него се поставя контейнер от неръждаема стомана. Понеже не цялото гориво е разходвано, остатъкът трябва да се източи от двигателя. Вечерта на атаката, 18 ноември 1969 година, цялата база е вдигната под тревога за мащабно нощно учение. След това самолетите остават на пистата и точно тогава терористите се задействат.

Вместо да пъхат клечка в тръбите на Пито, те я пускат запалена в контейнера с остатъчно гориво. Следва мигновена експлозия с унищожителен ефект.

Екланд пише, че като се има предвид печалното минало на базата, не е било трудно да стигнат до най-логичното заключение: и този път зад саботажа стоят местни леви групировки, макар сега последиците да са фатални.

Пише като пълен идиот, казва си Аника. Хипотезата му обаче е интригуваща.

— Мога ли да получа копие от тази? — пита тя, като вдига изрезката във въздуха.

Архиварят отвръща, без да отлепя поглед от дисплея:

— Значи става за четене?

— Разбира се отвръща тя. — Не съм се натъкнала на тази информация досега. Може би си струва да се поровя малко.

— Копирната машина е отвън, до стълбите. Ако я ритнете, може и да проработи.