Лиза Марклунд
Червения вълк (28)

27

Информационните билбордове крещят своите ярко жълти послания за серийни убийци и полицейско преследване по цялата Флеминггатан, нацъфтели като слънчогледи върху металически сивата поляна на дневната светлина. Аника ги вижда да проблясват покрай прозореца на автобуса и усеща онова особено и познато чувство — някаква възбуда, породена от факта, че е показала нещо на света, и то заживява отделно от нея. Статиите й достигат стотици хора, които никога не ще познава, думите й ще пораждат емоции и реакции, за които никога няма да научи.

Пътят до работата минава неусетно в компанията на крещящите слънчогледи.

Една стена във входното фоайе на вестника всяка сутрин се тапицира с шпалти от текущия брой, напомнящи многогласен ентусиазиран хор.

Горе, в новините, усеща промяна в атмосферата, докато се носи през вражески води. Приведената й глава среща не обичайните ледени блокове, а насърчителни, топли погледи. Ето че е пак на ход, завладяла днешния брой, лице, с което трябва да се съобразяват. Всичко старо е забравено, защото деветнайсет часа преди крайния срок на броя нещата са си отново по местата, а авторската й портретна снимка се мъдри на шеста страница.

Загърбва подкупващите погледи на колегите и затваря плътно стъклената врата на кабинета зад гърба си.

Йоран Нилсон, казва си тя, докато съблича горната дреха, смръщена от умора. Роден през 1948 година в Саттаярви, емигрант, професионален убиец от 1969-а. Безсмислено е да го търси в гражданския регистър — трябва да е заличен преди десетилетия.

Почуква раздразнено с пръсти, докато компютърът бавно зарежда, след това въвежда в търсачката „Йоран Нилсон“ и получава неколкостотин резултата.

Толкова много хора из целия свят носят това име. Опитва неколцина напосоки, а след това отива на телефонния указател, за да провери колко често се среща името в действителност, като минава от една област в друга. В Блекинге са 73-ма, а в Бурос — 55, 205 в Стокхолм и 46 — в Норботен. Няколко хиляди общо за цялата страна.

Трябва да стесни по някакъв начин параметрите на търсенето, да добави някаква дума. И въвежда „йоран нилсон саттаярви“, но без резултат.

Писмото, сеща се тя. Маоизъм или левичарски групировки.

Бинго. Маса попадения, като Кристина Нилсон, Мао Дзедун, Йоран Андершон, но все пак — нищо.

Започва да търси снимки на „йоран нилсон мао“.

Четири резултата. Мънички правоъгълници върху екрана, които разглежда с присвити очи. Накланя се напред. Две от изображенията представляват някакво лого, в чийто смисъл не се задълбочава, третото е портрет на самия Учител от дните на Културната революция, качен на нечия начална страница, и най-накрая, черно-бяла снимка на някакви младежи в старомодно облекло. Вглежда се по-внимателно и маркира линк към страница, изготвена от анонимен автор и посветена на младостта му в Упсала. Прочита надписа, който хвърля светлина върху изображението:

След издаване на основополагащата Декларация от 9 април Матс Андершон, Фредрик Свенсон, Ханс Ларсон и Йоран Нилсон са готови храбро да поведат масите в името на Учителя.

Прочита текста втори път, изненадана от донякъде абсурдната религиозност, която навява. После се взира в младежа най-отдясно, скрил рамо зад мъжа до себе си. Къса коса, безлични черти, немного висок. Погледът на тъмните му очи е устремен някъде вляво от обектива.

Връща се към първата страница от сайта, за да установи, че в сървъра има още много снимки от Упсала. Част от тях са правени по време на демонстрации, но повечето са увековечили различни събирания. Разглежда ги всичките, но тъмнокосият младеж на име Йоран Нилсон не се появява повече.

Наистина ли е той? Възможно ли е да се окаже активист от шейсетте години, който може да бъде разпознат и чиито снимки е много вероятно да са се появявали по страниците на тогавашния печат?

Подобни архиви не са били дигитализирани, повечето представляват просто пликове със снимки и изрезки.

Нейният вестник разполага с най-богатата документация в страната. Грабва слушалката и поръчва да проверят дали разполагат с нещо за Йоран Нилсон, свързан с маоистки групи от шейсетте години. Отзовалата се на телефона жена не гори от ентусиазъм.

— За кога? — интересува се тя вяло.

— За вчера — осведомява я Аника. — Спешно е.

— Че кога не е спешно?

— Седя тук с вързани ръце и нищо не мога да направя, преди да ми се обадите.

Въздишката отсреща почти може да се пипне с ръка.

— Ще хвърля един поглед набързо да видя дали излиза с името си — прегледът на всички свързани с маоизма материали ще отнеме седмици.

Аника става и зарейва поглед из помещението на новините, докато чува отговора.

— Съжалявам. Няма Йоран Нилсон, записан като маоист. Имаме двеста-триста други.

— Благодаря за експедитивността — отвръща Аника.

Какви други архиви би могло да има от онзи период и от местата, където маоистите са били активни? Съперник излиза в ония години, но е безсмислено да им се обажда. В Упсала Ниа Тиднинг не познава никого. Дали имат вестник в Лунд?

Почесва се ядно по главата.

Ами Люлео?

Набрала е приемната на Норландски новини, преди да се усети.

— Ханс Блумберг си взе болничен вчера и нямам представа дали ще дойде на работа днес — казва секретарката, готова да прекъсне разговора.

Внезапен необясним страх обзема Аника. Мили Боже, дано не му се е случило нещо.

— Защо? Нещо сериозно ли?

Секретарката въздъхва така, сякаш има работа с олигофрен.

— Преумора, като при всички ни. Лично аз го отдавам на най-обикновен мързел.

Аника е смутена.

— Шегувате ли се? — пита тя.

— Не ви ли прави впечатление, че всичко живо започна да изнемогва след влизането ни в Европейския съюз? Видиш ли нещо скапано, все е внос от ЕС — хора, отрови, психическо натоварване. Като се сетя само, че и аз гласувах „за“. Изпържиха ни — това е истината.

— Често ли боледува Ханс Блумберг?

— Сега е на половин работен ден. Пенсионира се по болест преди време. Често пъти го няма дори когато трябва да е тук.

Аника прехапва устни. Трябва да се добере до архива на Норландски новини час по-скоро.

— Бихте ли го помолили да ми се обади, щом се появи? — Диктува името и телефона си.

— Ако се появи — уточняват отсреща.

Йоран Нилсон, казва си тя, като оставя слушалката и се взира в младия мъж от екрана. Ти ли си това, Йоран?

Поправили са машината и сега кафето е по-горещо от всякога. Занася обичайните две чашки в стаята, оставя кофеинът да сгрее мозъка й.

Очите парят от недоспиване. Лежала е в леглото със стиснати клепачи часове наред, докато Томас се върти до нея, стене и се чеше. Смъртта на онзи съветник наистина го изкарва от релси.

Отърсва умората от себе си и продължава да търси „Саттаярви“, за да попадне на страница за някакъв строеж от края на деветдесетте години.

Карта. Навежда се към дисплея, за да открие селцето, като едва успява да разчете миниатюрните надписи около него: Роукуваара, Охтанярви, Компелуслехто.

Не само езикът е друг, казва си тя. Самата страна е друга, здраво замръзнала, просната през тундрата отвъд Полярния кръг.

Обляга се назад.

Какво ли е да растеш оттатък Полярния кръг тогава, през петдесетте, в семейство с баща, който е религиозен водач на строга и безумно шантава верска система?

Аника знае, че швейцарската психоаналитичка Алис Милер установила поразителен факт: огромен брой западногермански терористи са деца на протестантски свещеници. Тя съзряла в това определена зависимост: терористичната дейност при тях е израз на бунт против собственото им строго религиозно възпитание. Същото може да се отнася с пълна сила за Швеция и лестадианството, популярното в северните райони на страната религиозно учение.

Аника разтърква очи. В същия момент вижда забързаната Берит. Напряга сили, за да прочисти съзнанието си, и се измъква от стола.

— Имаш ли минутка време? — провиква се тя от прага на стаята.

Берит сваля шапката и ръкавиците, сгъва шала си.

— Възнамерявам да обядвам по-рано днес. Идваш ли?

Аника излиза от системата, рови в чантата си за портмонето, колкото да установи, че е свършила купоните за храна.

— Трябва ли непременно да сме в стола? — пита тя, докато се оглежда подозрително в непривично сърдечната за нея обстановка.

Берит окачва палтото на рамене и оглажда гънките с длан.

— Можем да излезем, ако много държиш, но току-що минах край Седемте плъха и вътре нямаше жива душа. А долу днес предлагат пържено пиле с кашу.

Аника гризе нокътя на левия си показалец, докато премисля, а сетне кимва.

— Къде си ходила? — пита тя, докато се спускат по стълбите.

— Вървят слухове за реконструкция в кабинета — отвръща Берит, докато бухва с пръсти смачканата от шапката коса. — Няма много време до изборите в ЕС и ако премиерът възнамерява да прави рокади, трябва да ги направи сега.

— И? Кой ще изгърми този път? — пита Аника вече в стола, с розов пластмасов поднос в ръце.

— Ами Бьорнлунд, като начало. Тя е най-скапаният министър на културата, откак се помним. За девет години не си е отворила един път устата с някакво предложение. Говори се, че връщат Кристер Лундгрен от изгнанието в „Шведска стомана — Люлео“. — Берит отваря бутилка слабо алкохолна бира.

— Вярно?

— Ами той всъщност никога не е излизал от съвета, така че министерският пост вероятно винаги го е имало като алтернатива.

Аника кимва. Преди няколко години тя самата е споделила с Берит съображенията си относно оставката на Кристер Лундгрен, показва й документи, от които пределно ясно личи, че министърът на търговията дори не е бил в Стокхолм в нощта, когато убиха Юсефин Лилеберг. Бил е на среща с някого в Талин, Естония. Среща от толкова деликатно естество, че би предпочел да му отправят обвинение в убийство, вместо да разкрие самоличността на човека, с когото се е срещнал. Според Аника и Берит обяснението може да бъде само едно: Кристер Лундгрен се е жертвал заради партията си. С кого и за какво е разговарял в Талин така и няма да стане известно. И го бе казала на Карина Бьорнлунд.

Сторила бе грешката да се домогне до коментар от Кристер Лундгрен, като разкаже историята на прессекретаря му. Никакъв отговор. Вместо това, Карина Бьорнлунд най-неочаквано стана министър в кабинета.

— Тъпият ми въпрос й отвори пътя към министерския пост — казва Аника.

— Вероятно — отвръща Берит.

— Което означава, че съм лично задължена на цяла Швеция за нищо негодната ни културна политика, нали?

— Именно — съгласна е Берит. — За какво искаше да ме видиш?

— Проучвам миналото ти. Каква е тая Декларация от 9 април?

Берит дъвче с пълна уста и добива замислен вид. Поклаща глава.

— Представа нямам. Защо питаш?

Аника допива водата си.

— Прочетох го в интернет — текст към една снимка. Някакви юноши от шейсетте години искат да вдигнат масите по призива на Председателя Мао.

Берит престава да дъвче и се вторачва в нея.

— Напомня ми за бунтовниците от Упсала. — Оставя приборите на масата, прокарва език по устните и кимва сякаш на себе си. — Да, това ще е — допълва тя. — Излязоха с някаква декларация през пролетта на шейсет и осма. Не мога да се закълна, че е точно от 9 април, но наистина проявиха невероятна активност онази пролет.

Засмива се и клати глава, а после взема ножа и вилицата и продължава да се храни.

— Какво? — обажда се Аника. — Кажи.

Берит въздъхва усмихната.

— Нали съм ти казвала как ни заплашваха по телефона във Виетнамски бюлетин? Бунтовниците от Упсала си бяха истински полуидиоти. Всеки ден провеждаха на конвейер безкрайни срещи на различни места. Започват в един на обяд, за да откарат до след полунощ. Мой приятел отиде веднъж и после каза, че цялата работа няма много общо с политиката, а повече приличала на религиозна оргия.

— Фанатици?

Берит мушва още една хапка в устата си и я прокарва с малко вода.

— Наподобявало нещо такова, да. Поне в очите на някои хора. Всички присъстващи били всеотдайни маоисти. Ставали един по един, за да споделят как мислите на Мао имали въздействието на атомен взрив върху тяхното съзнание и дух. Всяко такова изказване се посрещало с бурни овации. От време на време давали почивка за по някой сандвич с бира, а след това продължавали с лични излияния.

— Какви например? Какво са говорели?

— Цитирали Учителя. Който се опита да вмъкне собствени разсъждения, мигом бивал обвиняван в пристрастия към буржоазния език. Като единствено изключение се допуснало „Смърт на фашистите в редовете на Комунистическата асоциация на марксистите-ленинци“.

Аника се обляга назад в стола, измъква ядка кашу изпод листче маруля и го мята в уста. Дъвче замислено.

— Но нали са и комунисти все пак?

— О, да — отвръща Берит, като бърше брадичка със салфетката. — Само че нищо не дразни бунтовниците повече от мисли, които са досущ като техните. Турбьорн Сефве, който написа блестяща книга за бунтовническото движение, окачествява феномена като „параноично недоволство“. Първа грижа са им плакатите по стените. Ако някой си окачи образ на Ленин, който е по-голям от този на Мао, работата е ясна — чиста контрареволюция. Ако горният ръб на плакат с образа на Маркс или Ленин стърчи мъничко над този на Мао, това стига за обвинение в недостатъчна убеденост.

— Предполагам, че не познаваш активен член на движението с име Йоран Нилсон? — пита Аника и гледа приятелката си с трепетно очакване.

Берит посяга към клечките за зъби и къса пластмасовата обвивка.

— Не. А трябва ли?

Аника поклаща глава.

— Пробва ли в архива? — пита Берит.

— Нищо няма.

Берит смръщва съсредоточено вежди.

— Бунтовниците проведоха голяма първомайска демонстрация в Упсала тогава. Доколкото помня, много широко отразена в печата. Може и той да е участвал.

Аника става с поднос в едната ръка и портмоне в другата.

— Веднага ще проверя. Тръгваш ли?

— Защо не? — отвръща Берит.

Излизат през задния вход на стола и стигат до втория етаж по аварийното стълбище, а оттам, по тесен коридор — право в огромното помещение на архива. Всичко отпечатано някога във Вечерна поща и Сутрешни новини през последните сто и петдесет години се съхранява тук.

— В дъното, ляво — обажда се Берит.

Откриват сутрешните издания от май 1968 г. за около минута. Аника смъква подвързана папка от горната полица и става цяла в прах и мръсотия. Кашля и гърчи лице в гримаса.

Втори май 1968 г.: цялата първа страница отразява демонстрацията на революционерите в Упсала от предния ден. Аника се взира внимателно.

— И тия тук са твоите революционни бунтовници? — пита тя невярващо. — До един приличат на най-обикновени хлапаци от средната класа.

Берит прокарва длан по пожълтелите вестникарски страници. Те шумолят тихичко под допира на сухите й пръсти. Един от тях се задържа върху стриганата глава на ръководителя.

— Това е преднамерено — казва тя. — Идеята е да приличат колкото се може повече на обикновени хора. Опитаха се да създадат определен образ на социалистическия работник, но май не им се удаде. В крайна сметка се примириха с прилично сако и бяла риза. Казвам ти, пълни идиоти са тия от Упсала.

Обляга се назад, върху шкафа, и вперва празен поглед в тавана със скръстени на гърди ръце.

— През първата седмица на май хиляда деветстотин шейсет и осма обща стачка сковава цяла Франция — продължава Берит. — Един милион демонстрираха срещу капиталистическото управление в Париж. В желанието си да изразят солидарност с френските другари една петъчна вечер бунтовниците проведоха революционен митинг на крепостния хълм в Упсала. Група от Бюлетина отидохме — беше ужасно.

Тя поклаща глава и вперва поглед в пода.

— Имаше много народ. Бунтовниците допуснаха грешката да я карат както си знаят, както са свикнали при вътрешните си сборища: четене на притчи от тяхното свето писание. Да, но повечето присъстващи бяха най-обикновени хорица и реагираха както можеш да си представиш — смехове и дюдюкане.

Аника е заинтригувана от историята и прави стъпка напред.

— Какви писания?

— От Мао, разбира се. Плюс памфлета Да живее победата на народната война! От Лин Бяо, Шестнайсетте точки на ККП за културната революция… Бунтовниците зарязаха всички задръжки по време на този митинг, а когато множеството не ги подкрепи, приложиха обичайната си тактика — дивашки, разюздани филипики. — Берит поклаща глава при спомена. — Като пряка последица от този митинг обикновените леви организации загубиха правото свободно да продават Искра и Виетнамски бюлетин. Разпознаваш ли твоя Йоран?

— Ще трябва да остана и да почета малко — отвръща Аника, като придръпва паянтов стол.

— Е, знаеш къде да ме намериш, ако ти притрябвам — заключава Берит и я оставя сред прах и хартия.