Лиза Марклунд
Червения вълк (20)

19

Седнали са пред телевизора с две чаши вино пред себе си. Аника се взира в трепкащата картина, без да възприема информацията. Децата спят, машината за съдове потропва откъм кухнята, прахосмукачката я очаква в антрето. Тя е като парализирана, вторачена в някакъв мъж, които крачи напред-назад из хотелско фоайе, докато денят, седмицата бушуват в главата й, а върху гърдите й е легнала задушаваща тежест.

Мисълта й се отправя към момчето, Линус, такъв сладур с оная щръкнала коса, толкова чувствителен и колеблив… Затваря очи и вижда неговите. Интелигентни, наблюдателни. Сухият глас на Шюман отеква в съзнанието й: Бени Екланд е господин Никой… не съм длъжен да ти се отчитам.

Неочаквано се разнася високият смях на Томас и Ане заподскача.

— Какво има?

— Дяволски остроумен е.

— Кой?

Съпругът й я поглежда като да е малоумна.

— Джон Клийз, разбира се — отвръща той и махва с ръка към екрана. — От Фолти Тауърс.

Отмества поглед от нея, за да съсредоточи отново вниманието си върху сериала. Навежда се напред и отпива от чашата вино. Облизва устни доволен.

— Между другото — обажда се отново мъжът й, — да си ми изпила случайно бутилката Вила Пучини?

Аника затваря отново очи, а после го поглежда.

— Какво искаш да кажеш с това МИ?

Той я поглежда изненадан.

— Какво ти става? Само питам дали си ми изпила виното. Пазех го за утре.

Тя става.

— Лягам си.

— Сега пък какво?

Томас протяга ръце, както седи върху софата, а тя му обръща гръб и напуска дневната.

— За Бога, Анки. Върни се. Обичам те. Ела седни до мен.

Спира пред прага. Томас става, доближава и я обгръща през раменете. Тя усеща тежестта на ръцете, отпуснали длани върху гърдите й.

— Аника — шепне Томас, — седни. Та ти не си докоснала виното.

Тя не успява да удържи жално ридание.

— Да ти разкажа ли какво свърших днес на работа? — започва въодушевено той, като я дърпа назад към дивана, кара я да седне и сам се настанява до нея, прегръща я. Аника свира нос в подмишницата му, долавя аромат на дезодорант и сапун.

— Какво? — измърморва тя в ребрата му.

— Направих страхотна презентация на програмата от името на цялата работна група.

Тя остава неподвижна, очаква продължение.

— Ами ти? — проговаря мъжът й най-накрая.

— Нищо особено — шепне Аника.