Лиза Марклунд
Червения вълк (12)

11

Ане Снапхане се събужда с тъпа болка в главата и бели светкавици в очите. В устата отвратителен вкус, а изпод леглото се разнася страховит шум. След няколко сериозни напъна мозъкът й най-сетне стига до извода, че звъни телефон. Опипва непохватно край леглото, докато случайно докопва спираловидния кабел от слушалката. Вдига я към устните си със стенание.

— Чете ли вестника? — пита Аника от другия край на линията. — Пълна свинщина. Ако нямах да изплащам жилище, бих напуснала още днес. Не, още вчера.

Гласът кънти по странен начин, сякаш резонира в стъклена стена, разположена между ухото на Ане и мозъка й.

— Какво става? — пита тя с глас, който се отразява от тавана и звучи като грак.

— Паула от Поп Фактъри е била принуждавана да прави орален секс — чете Аника със същия кънтящ глас.

Ане полага усилия да седне в леглото.

— Кой?

— Не знам дали има смисъл да се занимавам повече — заявява Аника. — Аз им разкривам убийство на репортер, възможни са връзки с тероризъм, само ние имаме информация по случая, и какво става? Радио и телевизия цяла сутрин дъвчат и предъвкват Бени Екланд като главна новина и се позовават на нас, а ние какво избираме за шапка на първа страница? Тъпа кавалджийска история!

Ане се предава и рухва назад, върху възглавниците. Засенчва очи с длан. Сърцето й бие като парен чук, цялата плувва в пот. Неясна тревога преобръща стомаха и наопаки.

Защо ми трябваше да пия последното питие?

— Ане?

Тя се прокашля.

— Колко е часът?

— Към десет. Върнах се в тъпия им музей. Във военната база. И да не мислиш, че мръсният копелдак, дето го завежда, е дошъл на работа? Да не е луд! И сега вися тук като пълен идиот.

Дори не се и опитва да вникне в смисъла на чутото, защото вече съвсем изпусна нишката. За кой ли път.

— Кофти работа — съгласява се Ане.

— Идваш ли довечера?

Ане разтрива чело, напъва да си спомни какво са се разбирали.

— Не можем ли да се чуем по-късно. Аз тъкмо…

— След пет съм си у дома.

Пуска слушалката на пода, а тя започва да дава заето. Предпазливо отваря отново очи, налага си да погледне празното пространство наоколо.

Няма го. Вече не. Поглежда тавана, после към прозореца. Спомня си миризмата му, смеха и онези гневни бръчици. Мисълта, че вече няма да е при нея, бавно си пробива път и я сковава цялата, тялото и става безчувствено и студено. Бяха се разбрали, сключили бяха споразумение. Прекрасно детенце, съвместен живот, идеална смесица от свобода и отговорности. Никаква вина, никакви претенции, единствено грижа и подкрепа. Отделни жилища, дъщеричката в едното или другото за по седмица, някоя и друга споделена вечер или уикенд, Коледи и рождени дни.

Тя спази своята част от сделката; нито веднъж не допусна друг мъж близо до себе си.

Но ето че той заживява с някаква агресивно моногамна жена от Шведската телевизия, която вярва в истинската любов и живота по двойки.

Поне тази идиотка да беше по-различна — мисли си Ане, — да беше някое симпатично миньонче, русо, хубавко и сговорчиво. Да беше избрал нещо, което на мен ми липсва, а тя е съвсем същата. Сходна външност, има почти същата професия. Усещането за изоставеност е до известна степен преувеличено. И не защото нещо с външността на Ане не е в ред. Не, тя е сбъркана като личност. Цялото й отношение към света е погрешно, привързаността и верността й.

Сълзи на самосъжаление започват да напират, но тя ги потиска с кръвожадна решимост.

Той не го заслужава.

Аника стиска толкова силно челюсти, че я заболяват.

Но няма да заплаче, не и заради това. Не и заради просташките приоритети на нощния екип. Все едно е отново стажантка, само че още по-зле. Тогава, преди повече от девет години, още няма представа за какво става дума, готова е да прощава грешни преценки, да се оставя на началството да я мачка с мисълта, че явно нещо не е доразбрала. Сигурно има някаква висша цел, за която не си дава сметка, но ако се съсредоточи достатъчно упорито, сто на сто ще я осъзнае. Гордее се с това, че е открита и готова да се учи, не е самодоволна и невежа критикарка, каквито са повечето новаци.

Сега знае как се играе играта, но това знание я парализира с усещане за безсилие.

Понякога си мисли, че всичко се прави само за пари. Ако бе също толкова доходно и безопасно да се продават наркотици, собствениците сигурно щяха да се занимават с това. В други дни нещата й се виждат по-розови. Разбира взаимните зависимости така, както са я учили: комерсиализмът гарантира свобода на словото и демокрация, вестниците задоволяват нуждите на читателите, а печалбата осигурява следващите публикации.

Отпуска малко мъртвата хватка върху волана, опитва да се успокои. F 21 изчезва зад нея в дъното на правия път към магистралата. Набира номера на полицейския участък, но линията на инспектор Сууп е заета — и други чакат да се свържат с него.

Няма значение колко съм добра, казва си тя с горчивина, която не може да преглътне. Истината избуява и разцъфва, преди да я спре: Истината е без значение — важни са само фантазиите, които можем да извлечем от нея.

За да не пропадне в бездната на самосъжалението и да остане на линия, започва да задава на нещастната и все повече изпадаща в стрес телефонистка въпроси, свързани с организацията на участъка. Целта й е да я улиса в приказки, докато се освободи линията на Сууп.

— Мога да ви включа в списъка на чакащите — казва тя, след като инспекторът привършва поредния разговор.

И Аника е оставена на изчакване, но за щастие не й пускат задължителната музика. Точно сега електронната версия на „На Елизе“ би я докарала до лудост.

Вече е отминала кръговото на Бергнесет, когато нещо в слушалката прещраква и ето че редът й е дошъл.

— Какво да ви кажа — започва инспектор Сууп, — дължа ви цяла камара благодарности. Майката на Линус Густафсон се свърза с нас в седем тази сутрин, за да съобщи, че тайнственият свидетел от днешния брой на Норландски новини е нейният син. Каза още, че сте се опитали да го убедите да съобщи каквото знае на полицията или на някой възрастен. Това я е впечатлило. Синът й не бил на себе си от неделя насам нито е ял, нито спал като хората, нито искал да ходи на училище…

Обзема я осезаемо спокойствие.

— Радвам се да го чуя. Какво ще кажете за неговата версия?

— Не сме разговаряли лично. Откакто пуснахте новината по агенциите, не мога да мръдна от телефона, но хората ни са отишли с него на местопрестъплението и нещата сякаш се връзват.

— Бързо работите — хвали го Аника, като се опитва да му внуши, че е дълбоко впечатлена.

— Искали са да отидат по тъмно, за да бъдат условията максимално близки, а и за да избегнат журналистическия наплив. Изглежда са успели.

— И…? — пита тя, като спира на червено точно преди моста на Бергнес.

— Засега можем да кажем, че разследваме не просто непредумишлено причинена смърт и бягство от местопрестъплението, а съвсем умишлено убийство.

— Ще викате ли националния отдел по убийства?

Отговорът прозвучава неопределено:

— Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще ни донесе първият ден, та…

Светва зелено и тя преминава кръстовището с Гранудсвеген.

— Бени е пуснал цяла поредица статии за тероризма през последните месеци — казва Аника. — Аз самата се връщам в момента от F 21. Мислите ли, че смъртта може да има нещо общо със статията му за тамошния инцидент или с някоя друга?

— Не искам да изпадам в догадки. Ще останете ли за малко така, моля?

Не изчаква отговор. Чува как слушалката удря с тъп звук бюрото, а после и стъпките му през кабинета, преди да затвори вратата.

— От друга страна обаче — продължава Сууп, след като отново взема слушалката, — тази сутрин си говорихме с капитан Петерсон за нещо, което ви касае.

Смаяна тя отдръпва крака си от газта.

— Не искам да го обсъждам по телефона. Ще имате ли време да наминете следобед?

Аника тръсва енергично ръка, за да изхлузи часовника изпод ръкава на горната дреха.

— Няма да мога, самолетът ми излита в два и петдесет и пет, а преди това трябва да мина през Норландски новини.

— Добре, ще се видим там. Съдебните експерти по случая са там и аз обещах да отида и да обсъдим какво точно да търсят.

 

 

Лицето на секретарката в приемната е подпухнало от плач. Аника подхожда предпазливо и с респект, ясно съзнавайки, че се натрапва.

— Редакцията не приема днес — сопва се жената. — Елате утре.

— Казвам се Аника Бенгтзон. Аз съм тази, която…

— Глуха ли сте? — пита жената и се изправя, видимо разтреперана. Днес сме в траур, в траур. Наш репортер е… ни напусна. Така че е затворено. Целия ден. Вървете си.

Аника е бясна.

— За Бога, всички ли са се побъркали? Простете, задето ви обезпокоих.

Обръща гръб на жената и се упътва към стълбите за редакцията.

— Ей! — виква жената зад нея. — Това е частна фирма. Върнете се.

Аника хвърля поглед през рамо и казва, колкото да не остане длъжна:

— Ами застреляйте ме тогава.

След няколко стъпала долавя звуци от нещо наподобяващо възпоменателна служба. От площадката пред главния вход има възможност да види участниците — безцветна маса посивели коси, тъмносиви сака, кафяви пуловери. Приведени гърбове, запотени вратове, атмосфера на гневно объркване, която прави хората безжизнени и мълчаливи. Въздишките сякаш им изчерпват всичкия въздух, лишават сградата от кислород.

Поемайки дълбоко дъх, тя влиза в помещението, мъчи се да остане незабелязана най-отзад, като същевременно проточва шия да види кой говори пред събраните.

— Бени Екланд нямаше семейство — казва мъжът, типичен вестникарски шеф, в тъмен костюм и лъснати обувки. — Ние бяхме неговото семейство. Имаше нас, имаше и Норландски новини.

Присъстващите не реагират на думите му, всеки е потънал в собствения си потрес и неверие, в тази невъзможност на смъртта. Тръпнещи ръце, вторачени в пода или шарещи насам-натам безутешни погледи, всеки човек е отделен остров. Репортери и фотографи от други медии са се наредили покрай стената. Веднага ги разпознава по израза на алчно любопитство; за нищо не им пука, вниманието им е привлечено от говорещия и опечалените.

— Бени бе от онези журналисти, които вече не съществуват — припява мъжът с лъснатите обувки. — Репортер, който никога не се отказваше. Винаги искаше да стигне до истината независимо на каква цена. Ние, които имахме привилегията да работим заедно с него през всички тези години, оставаме с велико наследство — споменът за възможността да познаваме такъв всеотдаен и отговорен професионалист. За Бени нямаше такова нещо като извънредни часове, понеже се отнасяше към работата най-сериозно…

— А-ха — шепне някой в ухото й, — ето че стигаме до най-важното.

Тя врътва глава и съзира Ханс Блумберг, архиваря, застанал точно зад нея, кимащ и усмихнат. Той се навежда напред и продължава да шепне:

— Бени беше любимец на началството, защото никога не искаше да му се плаща допълнително, нито питаше за повишение. И понеже печелеше толкова малко, това им даваше наготово силен аргумент: щом като звездата на вестника е с толкова нисък доход, не е ли справедливо и останалите да се задоволят със същото?

Аника слуша изненадана.

— Нарушил е тарифното споразумение? Защо?

— Срещу пет седмици платен отпуск всяка година, с пачаври в Тайланд плюс канелка с неговото име в кръчмата. Какво повече му трябва на човек?

Две по-възрастни жени пред тях с еднакви пуловери и подпухнали лица се обръщат и шъткат.

— Къде е бюрото на Бени? — шепне тя към архиваря.

— Елате с мен — отвръща също шепнешком той.

Напускат сивото човешко море и се качват на горния етаж.

— Единствен той, ако изключим шефа, имаше собствен кабинет — казва Ханс Блумберг и сочи къс, тесен коридор.

Аника върви след него и мигом усеща как стените приближават и се надвесват над главата й. Спира, поема дълбоко дъх и ги вижда такива, каквито са. Неподвижни. Отвратителните жълто-кафяви панели на облицовката зеят на местата, където са се разлепили.

Приближава боядисаната в кафяво врата на Бени Екланд и чука силно. За нейна изненада тя се отваря начаса.

— Да? Какво има? — Цивилен полицай е коленичил по средата на стаята. Оглежда я от горе до долу с раздразнение. Двамата униформени зад него отклоняват очи от чекмеджета и лавици. Аника отстъпва една крачка и усеща, че се изчервява.

— Извинете… Търсех… Питах се дали…

— Това е стаята на Бени Екланд — казва цивилният и продължава по-дружелюбно: — Вие трябва да сте Аника Бенгтзон? Онази, която беше в тунела с Бомбаджията?

Тя го гледа втренчено две-три секунди, докато обмисля възможността дали да не побегне, но кимва утвърдително. Чува ангелите да се настройват за песен някъде в подсъзнанието й. А, не, казва им тя, само не сега.

— Сууп звъня, за да съобщи, че ще се видите тук, само че още го няма. Форшберг — казва мъжът, като се изправя и подава ръка. Дарява я с глуповата усмивка изпод русата си грива.

Аника свежда смутен поглед, осъзнала, че ръцете и са студени и потни.

— Как върви? — пита тя, колкото да каже нещо, и започва да разтрива лекичко глава с едната ръка, за да укроти гласовете.

— Сууп ни разказа как сте пипнали момчето на Густафсон — съобщава Форшберг, докато връща с въздишка купчина листове на мястото им върху една лавица. — Тук е пълна бъркотия.

— Днес е получил доста писма — обажда се Ханс Блумберг иззад гърба на Аника. — Тях видяхте ли ги?

Полицаите се споглеждат и дружно клатят глави.

— Къде са? — пита Форшберг.

— Оставих ги в неговата кутия долу, както обикновено. Да ги донеса ли?

Аника предпочита да слезе на долния етаж заедно с архиваря, вместо да се вре из краката на полицаите.

— Вие май не сте сред най-големите почитатели на Бени Екланд — забелязва Аника, докато Блумберг изважда купчината писма до покойния.

— Няма и причина да бъда — пуфти мъжът. — Кандидати за престижния му пост колкото щеш. Лично моето мнение за нашата репортерска звезда е леко нюансирано.

Тръгва обратно по стълбите. Аника следва жилетката с релефни мотиви.

— И какво е мнението ви?

Мъжът пъхти усърдно нагоре по стълбите.

— При нас е без значение кой на кого и какво е подшушнал. Има ли нещо, което си струва труда, нашият Биг Бен е налице. Винаги остава последен в редакцията, та да добави ред-два в някой чужд материал, а също и името си като съавтор.

— Това ли е прякорът му, Биг Бен?

— Имайте предвид, че го биваше много да изравя интересни материали това трябва да му се признае.

— Аника Бенгтзон? — донася се глас отдолу.

Тя се връща няколко стъпала и наднича зад ъгъла на стълбището.

— Сууп — представя се слаб мъж с посивяла коса. — Можем ли да разменим две думи?

Тя слиза на първата площадка и се ръкува с по-възрастния човек, вперила поглед в чифт очи, които за миг й се струват детински, светли и прозрачни.

— Обещал съм да поговоря с персонала, но това няма да отнеме много време — казва той. — Бръчките по лицето подсилват впечатлението за почтеност и уравновесеност.

— Изостряте любопитството ми — казва Аника, докато влиза в „Писма на читатели“, където написа статията си снощи.

Хрумва й мисълта, че той не е озлобен. Добър човек, върши онова, което намира за нужно, и останалите го оценяват. Солидна личност. Предлага стол на инспектора, а сама присяда върху ръба на бюрото срещу него.

— Високо ценим вашия принос към разследването от вчера — заговаря мъжът с тих глас. — Искам да кажа още, че бяхме изненадани от решението ви да отстъпите статията си. Норландски новини излиза доста по-рано от Вечерна поща в този град, така че вашето издание не съобщава първо новината.

Аника се усмихва, забелязала със задоволство, че ангелските гласове мълчат.

— От доста време се занимавате с пресата, личи си — казва тя.

— Затова разговарях с Петерсон от F 21 по повод една информация, с която разполагаме от известно време и която се чудим дали да не разпространим.

Тя усеща как адреналинът й напира от кръста нагоре към гърдите.

— Вече доста години имаме главен заподозрян по случая с взрива — казва тихо Сууп. — Млад мъж, който пристигнал в Люлео от юг в края на шейсетте, но е родом някъде от поречието на Турне. Активист в няколко леви групировки под кодовото име Рагнвалд. Имаме някои предположения относно истинската му самоличност, но не знаем нищо със сигурност.

Аника наблюдава мълчаливо инспектора. Тази смайваща информация я кара да настръхне.

— Ще възразите ли, ако записвам?

— Ни най-малко.

Тя вади химикалка и бележник и нахвърля набързо казаното от инспектора, но ръката й трепери толкова силно, че написаното почти не се чете.

— А какво ви кара да заподозрете именно този мъж?

— Рагнвалд изчезнал — отвръща Сууп. — Смятаме, че е заминал за Испания, където се е присъединил към ЕТА. Станал е професионален терорист, а нападението над F 21 е неговото майсторско свидетелство.

На вратата се чука и в стаята надниква инспектор Форшберг.

— Извинявай, шефе, ама попаднахме на нещо много особено.

— Какво?

— Анонимно писмо с много претенциозен език и неясно съдържание.

Поглежда Аника и замълчава.

Умът и препуска, докато се опитва да изглежда безразлична.

— Сигурно е обикновено послание от някоя откачалка. Имам ги с чували — обажда се тя.

— Прочети го нарежда инспекторът.

Форшберг се поколебава за секунда. После измъква лист със стандартен формат, сгънат на четири. Държи го внимателно с облечена в ръкавица ръка.

Няма нищо конструктивно в отсъствието на деструктивен елемент, чете мъжът. Деструктивно ще рече критика и отричане, ще рече революция. А тя предполага осмисляне на нещата, което е конструктивно. Ако съсредоточим вниманието си първо върху деструктивното, ще получим конструктивно като част от процеса.

Аника драска трескаво, едва успява да запише и половината. С крайчеца на окото си забелязва Форшберг да отпуска ръката, с която държи писмото.

— Това говори ли ви нещо? — пита той.

Аника вижда инспектор Сууп да поклаща глава и механично повтаря движението му.

— Ние сме горе — казва Форшберг и изчезва.

— Мога ли да публикувам информацията за Рагнвалд? — пита Аника.

Инспекторът кимва.

— Няма ли да попречи на разследването?

— Тъкмо напротив.

Аника поглежда полицая със съзнанието, че този човек е готов да престъпи правилата, щом това ще помогне на разследването. Без съмнение може да бъде и доста хитър, когато професията му го изисква.

— А защо ми го казвате?

Мъжът се изправя на крака с изненадваща пъргавина.

— Тази информация е точна само по отношение на нашите подозрения. Не знаем дали наистина го е направил, но смятаме, че е замесен. Може дори да е замислил цялата операция. Трябва да е имал съучастници известно ви е, че на местопрестъплението са открити следи от стъпки. Не са много мъжете, които носят обувки трийсет и шести номер.

Това вече е новост.

Оставя я седнала сред читателски писма, посветени на боклукчийски проблеми и кучешки лайна, с усещането, че са й подхвърлили нещо повече от сензация.

Бавно попълва буквите, пропуснати преди малко в бързината.

Няма нищо конструктивно в отсъствието на деструктивен елемент.

Така си е, съгласява се Аника.

Ако съсредоточим вниманието си първо върху деструктивното, ще получим конструктивно като част от процеса.

Един Господ знае.