Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. — Добавяне

Загубата на усет за душата като инициация

Тюленът е един от най-прекрасните символи на дивата душа. Също като инстинктивната природа на жените, тюлените са особени създания, еволюирали и адаптирали се през времето. Също като тюленовата жена, истинските тюлени излизат на сушата само за да раждат и кърмят. В продължение на около два месеца майката тюлен всеотдайно се грижи за малките и ги храни единствено от запасите на тялото си. За това време петнайсеткилограмовото тюленче учетворява теглото си. После майката отплува в морето и жизнеспособното малко започва самостоятелен живот.

Различни етнически групи по целия свят — включително в полярните райони и Западна Африка — вярват, че хората наистина се одухотворяват едва когато душата роди и откърми духа. После душата се оттегля в далечен дом и духът започва самостоятелния си живот на света[1].

Символът на тюлена като образ на душата е още по-силен, защото в тюлените има някаква „кротост“, достъпност, добре известна на онези, които живеят в близост с тях. Тези животни приличат на кучета, притежават почти естествена нежност. От тях се излъчва чистота. Ала те също светкавично реагират, отстъпват или нападат, ако ги заплашат. С душата е същото. Тя е близо до нас. Грижи се за духа. И не бяга, когато усети нещо ново, необичайно или трудно.

Но понякога, особено ако тюленът не е свикнал с хора и просто лежи в едно от онези блажени състояния, в които тюлените от време на време изпадат, той не реагира адекватно на човешкото поведение. Също като тюлена в приказката и като душите на младите и/или неопитни жени той не съзнава намеренията на другите и потенциалните опасности. И винаги тъкмо в този момент му открадват кожата.

От дългогодишния си опит с мотива за „плена“ и „кражбата на съкровище“ и от психоанализата на много мъже и жени съм стигнала до извода, че в индивидуализационния процес почти всеки човек преживява поне една значителна кражба. Някои я характеризират като лишаване от „огромна възможност“ в живота. Други я определят като кражба на обич, на дух, отслабване на себеусещането. Трети я описват като намеса в нещо жизненоважно за тях: изкуство, любов, мечти, надежди, вяра в доброто, развитие, чест, стремежи.

Обикновено тази кражба сварва човек неподготвен. При жените причината за нея е същата като в приказката. Те я допускат от наивност, липса на проницателност за мотивите на другите, защото нямат опит с предвиждането на бъдещето, не обръщат внимание на податките в заобикалящата ги среда. И защото съдбата винаги вплита уроци в тъканта си.

Ограбените по този начин хора не са лоши. Не са и глупави. Но са изключително неопитни, намират се в състояние на нещо като психична дрямка. Не бива да свързваме този проблем единствено с младостта. Възрастта, етническата принадлежност и образованието просто нямат значение. Тази кражба обаче се превръща в тайнствена архетипна посветителска[2] възможност за потърпевшия… с други думи за почти всеки човек.

Процесът на възвръщане на съкровището издига основите на четири жизненоважни структури в психето. Когато посрещаме тази дилема със смело изправена глава и се спускаме в Rio Abajo Rio — Реката под реката, ние утвърждаваме решимостта си осъзнато да се борим за съкровището. С времето става ясно какво е най-важно за нас. Изпълва ни потребност да имаме план за освобождение, психическо или физическо, и да действаме на базата на новопридобитата мъдрост. Накрая, но не на последно място, това развива нашата медиална природа, онази дива и знаеща част от психето, която също може да пътува из света на душата и света на хората.

Архетипното ядро на приказката „Тюленова кожа, душевна кожа“ е изключително ценно, защото ни дава ясни и сбити насоки за точните стъпки, които трябва да направим, за да изпълним тези задачи. Особено опасно е жените да започват различните психологически посветителски процеси с посветители, които също не са завършили тези процеси. Те не разполагат с опитни наставници, не знаят как да продължат. Когато не са достатъчно посветени, посветителите пропускат важни аспекти от процеса, без да го съзнават, и понякога нанасят съществена вреда на посвещаваните, защото имат фрагментарна, а често и погрешна представа за инициацията[3].

Другата крайност е жената, която е била подложена на кражба и се стреми към придобиване на познание за тази ситуация, но няма достатъчно напътствия и не знае, че трябва още да се упражнява и затова постоянно повтаря първия етап, този на самата кражба. Независимо от конкретните обстоятелства, тя се е оплела в юздите. Липсват й насоки. Вместо да открие изискванията за здравата дива душа, тя става жертва на недовършена инициация.

Тъй като матрилинейните посветителски връзки (по-възрастните жени учат по-младите на определени психични факти и процедури на дивата женственост) често са фрагментирани и прекъснати, уроците на приказките са истинска благодат. Онова, което извличаме от тези дълбоки матрици, отеква във вродените модели на най-цялостните женски психологически процеси. В този смисъл приказките и митовете са посветители — те са мъдреците, които учат следващите поколения.

Ето защо „Тюленова кожа, душевна кожа“ е най-полезна за неокончателно посветените или полупосветените жени. Научавайки всички стъпки, необходими за пълното циклично завръщане у дома, вие можете успешно да довършите дори погрешно започнатата инициация. А сега да видим накъде ни насочва да продължим приказката.

Бележки

[1] В различни етнически групи също се вярва, че душата не се превъплъщава или не ражда духа, ако не е сигурно, че тялото, в което ще влезе, наистина благоденства. Ето защо в нашите по-древни традиции детето се кръщава едва на седмия ден, след два лунни цикъла или още по-късно — това гарантира, че плътта е достатъчно силна, за да може душата да се въплъти в нея и да роди духа. Нещо повече, мнозина подкрепят разумната идея, че детето не бива да се бие, защото това извлича духа от тялото му и връщането му е изключително продължителен и труден процес. — Б.а.

[2] Инициационният процес — думата „инициация“ идва от латинската дума „initio“ — „посвещавам“, „започвам“, „въвеждам“. Посвещаваната започва нов живот. Посветителката се ангажира с дълбоката работа по възвръщането на спомена за пътя, показва начините за това и напътства посвещаваната, за да може тя да се справи с предизвикателствата и да придобие сила. — Б.а.

[3] При неправилните инициации посветителката понякога търси само слабостите на посвещаваната и забравя или пропуска останалите седемдесет процента от процеса — подсилването на дарбите. Често посветителката измисля пречки и опасности и се отдръпва, без да оказва подкрепа. Това е фрагментиран мъжки стил на инициация, според който срамът и унижението правят човек по-силен. От гледна точка на душата жестоката или нечовечна инициация никога не подсилва сестринството или близостта.

Липсата на компетентни посветителки или средата на посветителки, които поддържат този вид посвещаване, кара жената да прави опити за самопосвещаване. Ако успее да изпълни дори само три четвърти от задачата, тя заслужава възхищение, защото трябва внимателно да се вслушва в дивото психе, за да разбира какви са следващите стъпки и да ги предприема, без да е сигурна, че се прави така. — Б.а.