Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (84)

Загубата на усет за душата като инициация

Тюленът е един от най-прекрасните символи на дивата душа. Също като инстинктивната природа на жените, тюлените са особени създания, еволюирали и адаптирали се през времето. Също като тюленовата жена, истинските тюлени излизат на сушата само за да раждат и кърмят. В продължение на около два месеца майката тюлен всеотдайно се грижи за малките и ги храни единствено от запасите на тялото си. За това време петнайсеткилограмовото тюленче учетворява теглото си. После майката отплува в морето и жизнеспособното малко започва самостоятелен живот.

Различни етнически групи по целия свят — включително в полярните райони и Западна Африка — вярват, че хората наистина се одухотворяват едва когато душата роди и откърми духа. После душата се оттегля в далечен дом и духът започва самостоятелния си живот на света^[1].

Символът на тюлена като образ на душата е още по-силен, защото в тюлените има някаква „кротост“, достъпност, добре известна на онези, които живеят в близост с тях. Тези животни приличат на кучета, притежават почти естествена нежност. От тях се излъчва чистота. Ала те също светкавично реагират, отстъпват или нападат, ако ги заплашат. С душата е същото. Тя е близо до нас. Грижи се за духа. И не бяга, когато усети нещо ново, необичайно или трудно.

Но понякога, особено ако тюленът не е свикнал с хора и просто лежи в едно от онези блажени състояния, в които тюлените от време на време изпадат, той не реагира адекватно на човешкото поведение. Също като тюлена в приказката и като душите на младите и/или неопитни жени той не съзнава намеренията на другите и потенциалните опасности. И винаги тъкмо в този момент му открадват кожата.

От дългогодишния си опит с мотива за „плена“ и „кражбата на съкровище“ и от психоанализата на много мъже и жени съм стигнала до извода, че в индивидуализационния процес почти всеки човек преживява поне една значителна кражба. Някои я характеризират като лишаване от „огромна възможност“ в живота. Други я определят като кражба на обич, на дух, отслабване на себеусещането. Трети я описват като намеса в нещо жизненоважно за тях: изкуство, любов, мечти, надежди, вяра в доброто, развитие, чест, стремежи.

Обикновено тази кражба сварва човек неподготвен. При жените причината за нея е същата като в приказката. Те я допускат от наивност, липса на проницателност за мотивите на другите, защото нямат опит с предвиждането на бъдещето, не обръщат внимание на податките в заобикалящата ги среда. И защото съдбата винаги вплита уроци в тъканта си.

Ограбените по този начин хора не са лоши. Не са и глупави. Но са изключително неопитни, намират се в състояние на нещо като психична дрямка. Не бива да свързваме този проблем единствено с младостта. Възрастта, етническата принадлежност и образованието просто нямат значение. Тази кражба обаче се превръща в тайнствена архетипна посветителска^[2] възможност за потърпевшия… с други думи за почти всеки човек.

Процесът на възвръщане на съкровището издига основите на четири жизненоважни структури в психето. Когато посрещаме тази дилема със смело изправена глава и се спускаме в Rio Abajo Rio — Реката под реката, ние утвърждаваме решимостта си осъзнато да се борим за съкровището. С времето става ясно какво е най-важно за нас. Изпълва ни потребност да имаме план за освобождение, психическо или физическо, и да действаме на базата на новопридобитата мъдрост. Накрая, но не на последно място, това развива нашата медиална природа, онази дива и знаеща част от психето, която също може да пътува из света на душата и света на хората.

Архетипното ядро на приказката „Тюленова кожа, душевна кожа“ е изключително ценно, защото ни дава ясни и сбити насоки за точните стъпки, които трябва да направим, за да изпълним тези задачи. Особено опасно е жените да започват различните психологически посветителски процеси с посветители, които също не са завършили тези процеси. Те не разполагат с опитни наставници, не знаят как да продължат. Когато не са достатъчно посветени, посветителите пропускат важни аспекти от процеса, без да го съзнават, и понякога нанасят съществена вреда на посвещаваните, защото имат фрагментарна, а често и погрешна представа за инициацията^[3].

Другата крайност е жената, която е била подложена на кражба и се стреми към придобиване на познание за тази ситуация, но няма достатъчно напътствия и не знае, че трябва още да се упражнява и затова постоянно повтаря първия етап, този на самата кражба. Независимо от конкретните обстоятелства, тя се е оплела в юздите. Липсват й насоки. Вместо да открие изискванията за здравата дива душа, тя става жертва на недовършена инициация.

Тъй като матрилинейните посветителски връзки (по-възрастните жени учат по-младите на определени психични факти и процедури на дивата женственост) често са фрагментирани и прекъснати, уроците на приказките са истинска благодат. Онова, което извличаме от тези дълбоки матрици, отеква във вродените модели на най-цялостните женски психологически процеси. В този смисъл приказките и митовете са посветители — те са мъдреците, които учат следващите поколения.

Ето защо „Тюленова кожа, душевна кожа“ е най-полезна за неокончателно посветените или полупосветените жени. Научавайки всички стъпки, необходими за пълното циклично завръщане у дома, вие можете успешно да довършите дори погрешно започнатата инициация. А сега да видим накъде ни насочва да продължим приказката.