Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (133)

Ако историята е семе, ние сме нейната почва. Самото изслушване на историята ни позволява да я преживеем така, като че ли сме героинята, която накрая или търпи загуби, или побеждава. Ако сме чули приказка за вълчица, известно време ние опознаваме света като вълчици. Ако сме чули приказка за гълъбица, най-после намерила своите малки, известно време зад покритите ни с пух гърди нещо потрепва. Ако историята е за измъкването на свещения бисер изпод лапите на деветия дракон, ние се чувстваме изтощени и удовлетворени. Самото изслушване на приказката запечатва у нас съвсем реално познание.

Последователите на Юнг наричат това „participation mystique“, термин, измислен от антрополога Леви-Брюл^[1] и означаващ връзка, в която „човек не може да се разграничи от обекта, който вижда“. Последователите на Фройд го наричат „проективна идентификация“. Антрополозите понякога го наричат „сродна магия“. Всички тези термини означават способност на ума за известно време да се дистанцира от егото и да се слива с друга реалност, тоест друг начин на разбиране. За лечителите от моя род това означава да преживяваш и усвояваш идеи чрез молитвено или необичайно състояние на ума и да отнасяш придобитото при тези обстоятелства прозрение и познание обратно в реалния свят^[2].

„Безръката девойка“ е забележителна приказка, изпод пластовете, на която се подават пръстите на краката на старите нощни религии. Приказката се предава по такъв начин, че слушателите участват в изпитанието на героинята, защото тя се разказва дълго и още по-дълго се осмисля. Обикновено я разказвам в продължение на седем вечери, а понякога, в зависимост от слушателите, на седем седмици и съвсем рядко — на седем месеца, като отделям по една вечер, седмица или месец за всеки епизод. Имам основателна причина за това.

Историята ни разкрива свят, който лежи дълбоко под корените на дърветата. От тази перспектива ние виждаме, че „Безръката девойка“ предлага материал за целия жизнен процес у жените. Тя се занимава с повечето от ключовите пътувания към женското психе. За разлика от другите приказки вече разгледани тук, в които се разказва за конкретна задача или конкретно познание, отнемащи няколко дни или седмици, „Безръката девойка“ обхваща многогодишно пътуване — пътуването на целия женски живот. Ето защо тази история е особена и за да я разберете, трябва да седнете с музата си и да я прочетете част по част в продължение на голям период от време.

„Безръката девойка“ се отнася за женското посвещаване в подземната гора чрез обреда на издръжливостта. На пръв поглед думата издръжливост означава „продължаване без прекъсване“ и макар че това е част от задачите на приказката, тази дума също означава „закаляване“, „укрепване“, което е основният смисъл на приказката и съзидателна особеност на дългия женски психичен живот. Ние не просто продължаваме. Издръжливост означава да постигнем нещо важно.

Цялата природа учи на издръжливост. Възглавничките на лапичките на новородените вълчета са меки като глина. Втвърдяват се едва след дълго скитане по пътеките, по които ги водят техните родители. Тогава те могат, без да се наранят, да тичат по остър чакъл, пареща коприва, даже по натрошено стъкло.

Виждала съм вълчици да хвърлят своите малки в ледена вода, да тичат, докато вълчето закуцука и вече не успява да ги следва. Те закаляват сладкия малък дух, вдъхват му сила и гъвкавост. В митовете издръжливостта е един от обредите на Великата дива майка — архетипът на Дивата жена. Неин вечен ритуал е да прави децата си силни. Тя ни калява, прави ни могъщи и издръжливи.

И къде се усвоява това познание, къде се придобиват тези атрибути? В la selva subterranea — подземния свят на женското познание. Това е див свят, който живее под нашия, под света, възприеман от егото. Докато сме там, ние получаваме инстинктивен език и познание. От тази гледна точка ние разбираме онова, което не може лесно да се разбере от горния свят.

Девойката в приказката претърпява няколко преображения. Когато завършва един етап, тя се гмурва в следващия. Всеки един от тези алхимични етапи се състои от nigredo — загуба, rubedo — жертва, и albedo — настъпването на светлина. Царят и неговата майка също са подложени на такова преображение. Всичко това символизира посвещаването на жената във възраждането на дивото.

„Безръката девойка“ се разказва в различни части на света под имената „Сребърните ръце“, „Безръката невеста“ и „Овощната градина“. Фолклористите регистрират над сто варианта на приказката. Ядрото на литературната версия, която ви предлагам тук, получих от леля си Магдалена, една от великите фермерки от моята младост. Други варианти са разпространени в Източна и Централна Европа. Но честно казано, дълбокото женско преживяване, заложено в тази история, може да се открие навсякъде, където има копнеж по Дивата майка.

Леля Магдалена имаше един лукав разказвачески навик. Тя изненадваше слушателите си, като започваше с думите: „Това се случи преди десет години“, и продължаваше с приказка от Средните векове, гъмжаща от рицари, замъци и всичко останало. Или казваше: „Имало едно време, всъщност миналата седмица…“, и продължаваше с приказка за времето, когато хората са ходели голи.

Ето я съвременната и древната „Безръка девойка“.

Имало едно време, всъщност само преди няколко дни, един мъж, който мелел житото на селяните. Мелничарят преживявал тежки времена и не му останало нищо друго, освен големия мелничен камък в бараката и високата цъфтяща ябълка зад нея.

Един ден, докато носел среброустата си брадва в гората, за да насече дърва, иззад един дънер излязъл странен старец.

— Няма нужда да се измъчваш да сечеш дърва — казал той. — Ще те обсипя с богатства, ако ми дадеш онова, което е зад мелницата ти.

„Какво друго има зад мелницата ми, освен цъфтящата ябълка?“, зачудил се мелничарят и приел сделката, предложена от стареца.

— След три години ще дойда да взема онова, което е мое — изкискал се непознатият и изчезнал между дърветата.

На връщане мелничарят срещнал на пътеката жена си. Тя тичала от дома им с развяваща се престилка и разрошена коса.

— Мъжо, мъжо, на стената вкъщи се появи по-хубав часовник, селските ни столове се превърнаха в тапицирани с кадифе, шкафът се напълни с дивеч, куфарите и сандъците ни преливат. Моля те, кажи ми как се случи това? — И в този момент на пръстите й проблеснали златни пръстени и на главата й се появила златна коронка.

— О — възкликнал мелничарят и плахо погледнал простия си жакет, който станал копринен. Пред очите му дървените налъми, които били толкова изтъркани, че ходел наклонен назад, също се превърнали в скъпи обувки. — Хм, това е от непознатия — ахнал той. — В гората срещнах един странен човек с тъмно палто и той ми обеща несметно богатство, ако му дам онова, което е зад мелницата. Можем да си посадим друга ябълка, жено.

— О, мъжо! — простенала жената и на лицето й се изписало ужасено изражение. — Мъжът с черното палто е бил дяволът и онова, което е зад мелницата, е дървото, да, но дъщеря ни също е там и мете двора с върбова метла.

Родителите се затътрили вкъщи, като леели горчиви сълзи по скъпите си дрехи. През следващите три години дъщеря им останала неомъжена и имала нрав като първите сладки пролетни ябълки. В деня, в който дяволът щял да дойде, за да я отведе, тя се изкъпала, облякла бяла рокля и застанала в нарисуван с тебешир кръг. Когато дяволът се появил, невидима сила го отблъснала назад.

— Тя повече не трябва да се къпе, иначе не мога да се приближа до нея — извикал той.

Родителите и момичето били ужасени. Минали няколко седмици и дъщерята не се къпала, докато косата й се сплъстила, ноктите й станали като черни полумесеци, кожата й посивяла, а дрехите й потъмнели и се вкоравили от мръсотия.

Когато девойката заприличала на звяр, дяволът отново се появил. Но момичето отчаяно заплакало. Сълзите потекли през пръстите й и надолу по ръцете. И били толкова много, че мръсната й кожа светнала чисто бяла. Дяволът се разярил.

— Отсечете й ръцете, иначе не мога да се приближа до нея.

Бащата се ужасил.

— Искаш да отсека ръцете на собственото си дете?

— Тук всичко ще умре — изревал дяволът — ти, жена ти и всички ниви, докъдето ти стига погледът.

Бащата толкова се уплашил, че се подчинил и като помолил дъщеря си за прошка, започнал да точи среброустата си брадва.

— Аз съм твоя дъщеря, направи каквото трябва — примирено отвърнало момичето.

И той го направил. Накрая никой не можел да каже кой извикал от мъка по-високо — дъщерята или бащата. С това приключил предишният живот на момичето.

Когато дяволът отново дошъл, дъщерята била плакала толкова много, че чуканчетата на ръцете й пак били чисти и когато се опитал да я хване, той бил отхвърлен назад. Проклинайки с думи, които разпалвали малки пожари в гората, дяволът изчезнал завинаги, защото бил изгубил всякакви права над нея.

Бащата и майката се били състарили сякаш със сто години. Като истински горски обитатели, те продължавали да се крепят, колкото могат. Старият баща предложил на дъщеря си да я настани в замък с чудна красота и да я издържа до живот, ала тя решила, че повече й прилича да стане просякиня и да зависи от добротата на чужди хора. Момичето увило чуканчетата си в чист бинт и призори напуснало стария си живот.

Девойката дълго вървяла. По пладне потта от челото й потекла по мръсното й лице. Вятърът разрошил косите й и я превърнал в щъркелово гнездо. Посред нощ тя стигнала до една царска овощна градина, в която луната огрявала всички плодове.

Момичето не могло да влезе, защото градината била оградена с ров с вода. Тя се свлякла на колене, толкова била изгладняла. Появил се призрачен дух в бяло, разбил един от шлюзовете и изпразнил рова.

Девойката навлязла сред крушите и някак разбрала, че всеки от съвършените плодове е преброен и номериран и че те също са охранявани. Въпреки това един клон със скърцане се навел надолу и тя достигнала прекрасната круша на върха му. Допряла устни до златната й кожа и я изяла, застанала на лунната светлина, с ръце, увити в бинтове, с чорлава коса. В този си вид безръката девойка приличала на луда.

Градинарят видял всичко, но познал магията на духа, който пазел девойката, и не се намесил. След като изяло крушата, момичето напуснало градината и преспало в гората.

На другата сутрин царят дошъл да преброи крушите си. Той открил, че една липсва и дълго я търсил, ала не открил изчезналия плод.

— Снощи два духа изпразниха рова — обяснил му градинарят — влязоха в градината и единият, който беше без ръце, изяде крушата, защото тя сама му се предложи.

Царят отвърнал, че на другата нощ сам ще остане да пази. По здрач той дошъл с градинаря си и своя магьосник, който можел да разговаря с духове. Тримата седнали под едно дърво и зачакали. В полунощ девойката се появила от гората, облечена в мръсни дрипи, с чорлава коса, омазано лице и ръце без длани. Духът в бяло се носел до нея.

Те влезли в градината по същия начин като преди. Едно дърво отново грациозно се навело, така че девойката да може да изяде крушата на върха му.

Магьосникът се приближил, но не прекалено, и попитал:

— Ти от този свят ли си или не?

И момичето отвърнало:

— Преди бях от света и все пак не съм от този свят.

— Тя човек ли е или дух? — попитал магьосника си царят. Магьосникът му отговорил, че е и двете. Сърцето на царя се разтуптяло и той се втурнал към девойката. — Няма да те изоставя — казал й той. — От днес нататък аз ще се грижа за теб. — В замъка си владетелят й направил сребърни длани и ги закрепил за ръцете й. И се оженил за нея.

След време трябвало да замине на война в далечно царство и той помолил майка си да се грижи за младата царица, защото я обичал с цялото си сърце.

— Ако ми роди дете, веднага ми прати известие.

Младата царица родила красиво бебе и царската майка пратила вестоносец да предаде на царя добрата новина. Ала по пътя пратеникът се уморил, все повече му се доспивало и когато стигнал до една река, заспал на брега й. Дяволът излязъл от гората и подменил писмото с друго, в което пишело, че царицата е родила полудете-полукуче.

Царят се ужасил, но пратил заповед да се грижат за родилката в този тежък момент. Момъкът, който носел писмото, стигнал до реката и тъй като се почувствал натежал, сякаш бил преял, скоро заспал на брега. Дяволът отново се появил от гората и подменил заповедта с друга, в която пишело: „Убийте царицата и детето“.

Старата майка била потресена от волята на сина си и пратила вестоносец да я потвърди. Вестоносците продължили да тичат между царския лагер и двореца, но всеки от тях заспивал край реката и дяволът подменял писмата с все по-жестоки. Последното гласяло: „Запазете езика и очите на царицата, за да докажете, че сте я убили“.

Царската майка не можела да убие милата млада царица. Вместо това тя пожертвала сърна, извадила езика и очите й и ги скрила. После помогнала на снаха си да завърже бебето за гърдите си, забулила я и й казала да бяга, за да си спаси живота. Двете се разплакали и се целунали за сбогом.

Младата царица дълго се скитала, докато стигнала до най-голямата, най-дивата гора, която била виждала. Тя се запровирала през нея, търсела пътека. По залез-слънце духът в бяло, същият като преди, се появил и я завел в бедна странноприемница, собственост на мили горски обитатели. Друго момиче в бяла рокля въвело царицата вътре, поело детето и се обърнало към нея като към царица.

— Как ме позна? — попитала девойката.

— Ние горяните знаем тези неща, царице. Сега си почини.

Царицата останала в странноприемницата седем години и била щастлива с детето си. Ръцете й постепенно пораснали, отначало като мънички бебешки длани, розови като бисер, после като длани на малко момиче и накрая като женски ръце.

През това време царят се завърнал от война и старата му майка го посрещнала със сълзи на очи.

— Защо ме накара да убия две невинни създания? — Тя му показала очите и езика.

Когато чул ужасната история, царят неутешимо заплакал. Майка му видяла мъката му и му казала, че очите и езикът са от сърна и че е пратила царицата и детето в гората.

Царят се заклел да не яде, да не пие и да обиколи света, додето небето е синьо, но да ги намери. Търсил седем години. Ръцете му почернели, брадата му станала кафява като мъх, очите му били зачервени. През това време не слагал нищо в уста, но някаква сила му вдъхвала живот.

Накрая стигнал до горската странноприемница. Жената в бяло го поканила вътре и той веднага си легнал, толкова бил уморен. Тя покрила лицето му с воал и царят заспал. Когато задишал с дъха на дълбокия сън, воалът постепенно се смъкнал на пода. Той се събудил и видял пред себе си красива жена и прелестно дете.

— Аз съм твоята жена, а това е твоето дете. — Царят бил готов да й повярва, ала видял, че девойката има ръце. — Мъките и моята любов ме дариха с нови длани — казала тя. И жената в бяло донесла сребърните ръце от сандъка, в който ги пазела. Царят се изправил и прегърнал царицата и сина си. Този ден в гората всички били радостни и щастливи.

Духовете и обитателите на странноприемницата си устроили чудесен празник. После царят, царицата и детето се завърнали при старата майка, повторно се венчали и имали още много деца, които разказали тази история на стотици други, а те я разказали на стотици други, също както вие сте от стотиците, на които я разказвам аз.