Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (140)

Седмият етап — дивите невеста и жених

Царят се завръща и двамата с майка му разбират, че дяволът е подменял писмата им. Царят полага пречистваща клетва — да не яде, да не пие и да обиколи света чак дотам, докъдето небето е синьо, за да намери девойката и детето. Той ги търси седем години. Ръцете му почерняват, брадата му става кафява като мъх, очите му се зачервяват. През това време не слага нищо в уста, но някаква сила му вдъхва живот.

Накрая стига до горската странноприемница. Там го покриват с воал, той заспива и когато се събужда, пред него стоят красива жена и прекрасно дете. „Аз съм твоята жена, а това е твоето дете“ — казва младата царица. Царят е готов да й повярва, но вижда, че девойката има ръце. „Мъките и моята любов ми дадоха нови длани“ — пояснява тя. И жената дух в бяло донася сребърните ръце от сандъка, в който ги пазела. Следва духовен празник. Царят, царицата и детето се завръщат при царската майка и отново се венчават.

В края на приказката жената, която се е спуснала в подземния свят, споява четири духовни сили: царския анимус, детето Същност, старата Дива майка и посветената девойка. Тя многократно се е пречистила. Стремежът на егото й за спокоен живот вече не е водещ. Сега психето се управлява от тези четири сили.

Именно страданията и скитанията на царя довеждат до повторното събиране и новата сватба. Защо, след като е цар на подземния свят и той трябва да скита? Нали е владетел? Ами, честно казано, царят също има психична работа, та даже и архетипните царе. В тази приказка е заложена древната и изключително тайнствена идея, че когато се промени една сила на психето, другите също трябва да претърпят промяна. Тук девойката вече не е жената, за която той се е оженил, вече не е крехката скитаща душа. Сега тя е посветена, притежава женското познание за всички неща. Сега тя носи мъдростта на историите и съветите на старата Дива майка. Тя има ръце.

И царят трябва да страда, за да се развие. В известен смисъл този цар остава в подземния свят, но като символ на анимуса той представлява приспособяването на жената към колективен живот — царят носи господстващите идеи, които тя е научила по време на пътуването си до горния свят, външното общество. Освен това той все още не е минал по нейния път, а трябва да го направи, за да отнесе нейната същност и познание в горния свят.

След като старата Дива майка му съобщава, че е бил измамен от дявола, чрез скитането и намирането на любимите си същества самият той претърпява преображение, също като девойката преди него. Царят не е изгубил ръцете си, но е изгубил своята царица и детето си. Ето защо анимусът следва път, аналогичен на този на девойката.

Това повторение реорганизира женското съществувание в горния свят. Преориентирането на анимуса по този начин е равносилно на неговото посвещаване и интегриране в личната работа на жената. Това може би е причината в иначе женските мистерии в Елевзин да се посвещават и мъже — те са изпълнявали задачите и са изтърпявали страданията на женското познание, за да намерят своите психични царици и деца. Анимусът започва собствената си седемгодишна инициация. По този начин наученото от жената ще се отрази не само във вътрешната й душа, но ще има и външна изява.

Царят също навлиза в гората на посвещаването и тук пак имаме чувството, че липсват още седем епизода — седемте етапа от инициацията на анимуса. Но отново разполагаме с фрагменти, които да екстраполираме, разполагаме и с нужните средства. Една от податките е това, че царят не яде в продължение на седем години и все пак не умира. Отказът от храна е свързан с преодоляването на нашите желания и апетити, достигането до по-дълбок смисъл, който стои зад всичко. Посвещаването на царя е свързано със задълбочаването на познанието за сексуалните^[1] и други апетити, за ценностите и равновесието на циклите, които подхранват човешката надежда и щастие.

Освен това, тъй като той е анимус, търсенето му също е свързано с откриването на напълно посветената женственост в психето и запазването й като негова главна цел, каквото и друго да се изпречи на пътя му. Трето, царят е посветен в дивата същност, като се превръща в животно за седем години и не се къпе през това време, за да повдигне свръхцивилизованите пластове. Този анимус извършва истинската работа по подготовката за проявяването на душата Същност на новопосветената жена в ежедневния живот.

Моментът от приказката, в който жената в бяло покрива лицето на спящия цар с воал, най-вероятно също е фрагмент от старите мистерии. Една великолепна гръцка скулптура показва точно такава сцена: посвещаван мъж, забулен и със сведена глава, сякаш почива, чака или спи^[2]. Тук виждаме, че анимусът не може да действа под нейните равнища на познание, иначе тя отново ще се разкъса между вътрешните си чувства и външното си поведение. Ето защо анимусът също трябва да се скита сред природата, сред собствената си мъжка природа, в гората.

Нищо чудно, че и девойката, и царят трябва да пребродят психичните земи, в които текат тези процеси. Те могат да се опознаят единствено сред дивата природа, единствено плътно до кожата на Дивата жена. Посвещаваната по този начин жена обикновено открива, че нейната подземна любов към дивата природа се проявява в живота й на горния свят. Около нея се носи психичният мирис на горски огън. Тук тя започва да действа въз основа на наученото там.

Едно от най-удивителните неща в тази дълга инициация е, че жената, претърпяваща този процес, продължава нормалния си живот на горния свят. Тя обича партньорите си, ражда бебета, отглежда деца, носи дърва, рисува, преде, бори се за едно или друго, погребва мъртвите, изпълнява всичките си ежедневни задачи едновременно с това дълбоко, далечно пътуване.

В този момент жената често се разкъсва в две посоки, защото я обзема желание да прецапа гората, сякаш е река, да заплува в зеленината, да се покатери на върха на някоя скала и да седне там с лице срещу вятъра. Стрелките на вътрешния часовник показват час, в който жената внезапно изпитва потребност от небе, което да нарече свое, дърво, чийто ствол да прегърне, скала, до която да притисне буза. И все пак тя трябва да живее и в горния свят.

За нейна чест, въпреки че много пъти й се иска, тя не подкарва колата си към залеза. Поне не завинаги. Защото именно този външен живот упражнява нужния натиск и я кара да се отправи на подземно пътуване. През този период е по-добре да останете в света, отколкото да го напуснете, защото неговото напрежение насочва живота ви дълбоко навътре, което не може да се постигне по друг начин.

Ние виждаме анимуса в процеса на собственото му преобразяване. Той се готви да стане равностоен партньор на девойката и детето Същност. Те най-после се събират и се завръщат при старата майка, мъдрата майка, майката, която понася всичко, която помага със своята мъдрост… и всички са заедно и се обичат.

Опитът на демоничното да победи душата окончателно се проваля. Душевната издръжливост завършва с успех изпитанието. Жената преминава през този цикъл веднъж на всеки седем години: първия път съвсем леко, поне веднъж — много тежко, а след това по паметен или възраждащ начин. Нека сега най-после си починем и да прегледаме тази буйна панорама на женското посвещаване и неговите задачи. След като сме преминали цикъла, можем да избираме една или всички задачи, за да възраждаме живота си по всяко време и поради всякакви причини. Ето някои:

• да напуснем старите родители на психето, да се спуснем в психичния подземен свят, където ще зависим от добрата воля на всеки срещнат по пътя

• да превържем раните, нанесени ни поради лошата сделка, която сме сключили по някое време през живота си

• да се скитаме психично гладни и да се доверим на природата да ни храни

• да намерим Дивата майка и нейната подкрепа

• да установим връзка с подслоняващия анимус на подземния свят

• да разговаряме с психопомпа (магьосника)

• да видим древните градини (енергийни форми) на женствеността

• да се оплодим и родим духовното дете Същност

• да изтърпим неразбирането и постоянно да ни откъсват от любовта

• да потънем в сажди, кал и мръсотия

• да останем в земята на горяните в продължение на седем години, докато детето достигне възрастта на разума

• да чакаме

• да възродим вътрешното зрение, познание и излекуване на ръцете

• да продължим напред, въпреки че сме изгубили всичко друго, освен духовното дете

• да повторим и овладеем своето детство, младост и зрялост

• да преобразим анимуса като дива сила, да го обичаме и той нас

• да консумираме дивия брак в присъствието на старата Дива майка и новото дете Същност.

Фактът, че и безръката девойка, и царят изтърпяват мъките на едно и също седемгодишно посвещаване, е общата територия между женското и мъжкото начало. Това е доказателство на идеята, че вместо противопоставяне, между тези две сили може да има дълбока любов, особено ако се корени в търсенето на собствената същност.

„Безръката девойка“ е истинска история за нас като реални жени. Тя не се разказва за част от живота ни, а за всички негови фази. Основната й поука е, че задачата на жената е редовно да навлиза в подземната гора. Нашето психе и душа са специално създадени така, че да можем да бродим из тези психични земи, да спираме тук-там, да се вслушваме в гласа на старата Дива майка, да се храним с плодовете на духа и да се събираме с всичко, което обичаме.

Времето, прекарано с Дивата жена, отначало е тежко. Да възстановим наранения инстинкт, да преодолеем наивността и с времето да опознаем най-дълбоките аспекти на психето и душата, да се придържаме към наученото, да не се извръщаме, да защитаваме позициите си… всичко това изисква всеотдайност и мистична издръжливост. Когато излизаме от подземния свят след поредно пътуване там, външно може да изглеждаме непроменени, но вътрешно сме възвърнали огромна и женствена дивост. На повърхността пак сме дружелюбни, но под кожата си вече не сме питомни.