Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (6)

Синята брада

Във всеки човек живеят много същества, всички със свои ценности, мотиви и начини на действие. Някои психологически методики предлагат да ги уловим, да ги преброим, да им дадем имена и да им поставим пранги като на победени роби. Но това ще спре танца на дивите светлинки в женските очи — ще угаси излъчваната от жената топлина и ще сложи край на хвърчащите от нея искри. Вместо да разваляме нейната естествена красота, нашата задача е да създадем див резерват за всички тези същества, в който творците сред тях да могат да творят, любовниците да любят, лечителите да лекуват.

Ала какво да правим с онези вътрешни създания, които са същински бесове и вещаят гибел? Трябва да отделим място дори и за тях, макар и такова, от което да не могат да излязат. Едно същество обаче, най-лукавият и най-силен беглец в женското психе, изисква непосредственото ни внимание — и това е естественият хищник.

Въпреки че причината за много човешки страдания се крие в лошите родителски грижи, човешкото психе притежава вроден contra naturam аспект — „противоприродна“ сила. Тя се противопоставя на положителното: на развитието, хармонията и дивото. Тя е опасен противник и дори при децата на най-добрите родители единствената задача на натрапника е да превърне всички кръстопътища в задънени улици.

Този могъщ хищник^[1] периодично се появява в женските сънища. Той се материализира насред най-вълнуващите и важни планове. Той откъсва жената от нейната интуитивна природа: умъртвява чувствеността й, лишава я от сили да се развива, изчерпва от жизненост нейните идеи и мечти.

Синята брада е приказка за такова откъсване. Най-разпространените варианти на приказката в Северна Америка са френският и немският^[2]. Но аз предпочитам моята литературна версия, в която са комбинирани френският и славянският вариант. Разказа ми я леля Кати, която е живяла в Сибрак близо до Домбовар в Унгария. Разказвачките от съседните ферми започваха тази приказка с анекдот за някой, който познавал някой, който познавал някой, който бил виждал страшното доказателство за смъртта на Синята брада. И така, започваме.

 

 

В манастира на бели монахини в далечна планина се пази валмо косми от брада. Никой не знае как се е озовало там. Някои твърдят, че именно монахините погребали останките му, защото никой друг не искал да го докосне. Не е известно защо монахините са запазили такава реликва, но това е самата истина. Една приятелка на моя приятелка я е виждала със собствените си очи. Тя казва, че брадата била синя, по-точно с цвят на индиго. Синя като тъмния лед в езерото, като нощна сянка в падина. Тази брада някога принадлежала на човек, за когото говорят, че бил неуспял магьосник, гигант и женкар, мъж, известен под името Синята брада.

Казват, че той едновременно ухажвал три сестри. Ала те се страхували от брадата му заради странния й оттенък и се криели, когато ги викал. За да ги убеди в своята доброта, Синята брада ги поканил на разходка в гората. Довел коне, украсени със звънчета и червени панделки. Помогнал на сестрите и майка им да се качат на седлата и потеглили. Прекарали чудесен ден в езда. Кучетата им тичали пред тях. По едно време спрели под гигантско дърво, където Синята брада ги забавлявал с разкази и ги нагостил с изтънчени блюда.

Сестрите си помислили: „Е, може би този човек в края на краищата не е толкова лош“.

Прибрали се вкъщи, като бъбрели за интересната разходка. И все пак подозренията и страховете на двете по-големи сестри отново се възобновили и те се заклели никога повече да не се виждат със Синята брада. Но най-малката решила, че щом може да е толкова чаровен, той сигурно не е лош. Колкото повече се убеждавала, толкова по-нормален й изглеждал той и толкова по-малко синя й се струвала брадата му.

И когато Синята брада поискал ръката й, тя приела. Сериозно била обмислила предложението му и смятала, че се омъжва за много изискан мъж. Оженили се и заживели в горския му замък.

Един ден той й казал:

— Трябва да замина за известно време. Ако искаш, покани майка си и сестрите си тук. Можеш да яздиш в гората, да наемеш готвачки и да устроиш пиршество, можеш да правиш каквото пожелаеш. Давам ти тази връзка с ключове. Можеш да отваряш всички врати в замъка, но не пипай това красиво ключе.

— Добре — отвърнала тя — ще направя както искаш. Е, върви, скъпи ми съпруже, не се тревожи и се върни скоро. — И Синята брада заминал.

Сестрите й дошли на гости и били любопитни какво й е заръчал да прави господарят по време на неговото отсъствие. Младата невеста весело им обяснила:

— Той каза, че мога да правя каквото поискам и да влизам във всяка стая, освен в една. Но не знам коя е тя. Просто имам ключ и нямам представа за коя ключалка става.

Сестрите решили да открият ключалката. Замъкът бил на три етажа, с по сто стаи във всяко крило и те много се забавлявали, докато обикаляли коридорите и отваряли всяка врата. Едни стаи се оказали килери с провизии, други — хазни. Накрая, след като видели всички чудеса, стигнали до избата и до гола стена.

— Може би това ключе не е за никоя врата — предположили те.

И в този момент чули странен звук: „Скръъъц“. Надзърнали зад ъгъла и що да видят: една малка вратичка тъкмо се затваряла. Когато се опитали да я отворят, тя се оказала заключена.

— Сестро, сестро, дай ключето! — извикала едната по-голяма сестра.

Без да се замисли, тя го пъхнала в ключалката и го завъртяла. Ключалката изщракала, вратата се отворила, ала вътре било толкова тъмно, че не се виждало нищо.

— Сестро, сестро, донеси свещ. — Запалили свещ и трите жени едновременно изпищели, защото в стаята имало засъхнала кръв, наоколо били пръснати почернели кости и в ъглите били наредени пирамиди от черепи.

Те затръшнали вратата, измъкнали ключето и задъхано се притиснали една в друга. Боже мой! Боже мой!

Най-малката погледнала ключето и видяла, че е изцапано с кръв. Ужасена, тя го избърсала с полата на роклята си, но кръвта не изчезнала.

— О, не! — извикала младата невеста.

Всяка една от сестрите се опитала да го изчисти, ала безуспешно.

Невестата скрила ключето в джоба си и се втурнала към кухнята. Когато стигнала, бялата й рокля била изцапана от джоба до подгъва, защото от ключето бавно се процеждали капки тъмночервена кръв.

— Бързо ми дай конски косми — наредила на готвачката тя. — И започнала да търка ключа, но кръвта не преставала да тече. Капка след капка яркочервена кръв се процеждала от малкото ключе.

Опитала да спре кръвта с пепел, но напразно. Пъхнала го в жаравата, за да го обгори, покрила го с паяжина, ала нищо не помагало.

— О, какво да направя? — хълцала тя. — Знам, ще скрия ключето. Ще го прибера в гардероба. Ще затворя вратата. Това е кошмар. Всичко ще се оправи.

Така и сторила.

Мъжът й се прибрал вкъщи на другата сутрин и я повикал.

— Е? Как беше, докато ме нямаше?

— Всичко беше чудесно.

— Как са складовете ми?

— Наред са.

— Как са хазните ми?

— И хазните са наред.

— Значи всичко е наред, така ли, жено?

— Да, всичко е наред.

— Тогава ми върни ключовете — прошепнал той.

Трябвал му само един поглед, за да види, че ключето липсва.

— Къде е най-малкият ключ?

— Ами… изгубила съм го. Да, изгубила съм го. Яздих в гората и връзката падна на земята. Трябва да съм го изгубила.

— Какво си направила с него, жено?

— Аз… Аз… не си спомням.

— Недей да ме лъжеш! Кажи ми какво си направила с ключето!

Той протегнал ръка към лицето й, сякаш за да я погали, но вместо това я сграбчил за косата.

— Невернице! — изревал Синята брада и я хвърлил на пода. — Ти си влизала в онази стая, нали?

Той отворил гардероба. Ключето било оставено на най-горната лавица и кръвта се стичала от него по красивите копринени одежди на младата жена.

— Сега е твой ред — изкрещял Синята брада и я повлякъл към избата. Той само погледнал с огнени очи вратата и тя се отворила. Там лежали скелетите на всичките му предишни жени.

Невестата се вкопчила в касата на вратата.

— Моля те! Моля те, позволи ми да се успокоя и да се приготвя за смъртта. Дай ми само четвърт час, преди да отнемеш живота ми, за да се помоля на Господ.

— Добре — изръмжал Синята брада — но наистина се приготви.

Тя изтичала нагоре по стълбището, отишла в стаята си и пратила сестрите си на стените на замъка. Коленичила за молитва, но вместо това извикала:

— Сестри мои, виждате ли да идват нашите братя?

— Не виждаме нищо, освен пуста равнина.

След малко невестата пак попитала:

— Сестри мои, виждате ли да идват нашите братя?

— Виждаме само прашна вихрушка в далечината.

В това време Синята брада изревал на жена си да слиза в избата, за да я обезглави.

— Сестри мои, виждате ли да идват нашите братя? — отново извикала невестата.

Той пак й изкрещял да слиза и тръгнал по каменното стълбище нагоре.

— Да! — отвърнали сестрите. — Виждаме ги! Нашите братя дойдоха и току-що влязоха в замъка.

Синята брада се приближавал към стаята на жена си.

— Идвам за теб! — прогърмял гласът му.

Стъпките му така отеквали из ходниците, че камъните се тресели и по пода се сипела мазилка.

Когато влязъл в стаята й с вдигнати към нея ръце, братята й се втурнали с извадени мечове. Посекли го и го оставили там за храна на лешоядите.