Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (32)

Упоритата кучешка природа

Кученцето в приказката показва точно как действа упоритостта в психичен план. Кучетата са вълшебниците на вселената. Дори със самото си присъствие те извикват усмивка на нечие намръщено лице, разсейват тъгата, подсилват връзките. Също като в древния вавилонски епос за Гилгамеш, в който Енкиду, косматият човек — звяр, се противопоставя на Гилгамеш, прекалено рационалния цар, кучето е една от страните в двойствената мъжка природа. То е горската природа, онова, което може да проследява, онова, което усеща кое какво е.

Кучето харесва сестрите, защото го хранят и му се усмихват. Мистичната женственост веднага разбира и приема инстинктивната природа на кучето. Освен всичко друго, кучетата са създания, които лесно и задълго дават обичта си, които бързо прощават, които могат да тичат и да се бият, ако се наложи, до смърт. Кучешката природа^[1] дава конкретни напътствия как партньорът да спечели сърцата на близначките… и на дивата жена. Основният урок е: „Упорствай“.

Манауи отново не успява да познае имената и се затътря към дома си. Но кученцето се връща при колибата на сестрите и успява да чуе имената им. В света на архетиповете кучешката природа е и психопомп — посредник между горния и долния свят, и хтонична — принадлежаща на по-мрачните или по-далечни кътчета на психето, хилядолетия наред наричани „подземен свят“. За да разбере двойствеността, партньорът се обръща именно към тази сетивност.

Кучето е подобно на вълка, само че е малко по-цивилизовано, макар и недотам, както виждаме по-нататък в приказката. Като психопомп кученцето представлява инстинктивното психе. То чува и вижда различно от човек. То се спуска на такива равнища, за които егото никога не би се сетило. То чува думи и напътствия, които егото никога не може да чуе. И следва онова, което чува.

Веднъж в един природонаучен музей в Сан Франциско влязох в зала, пълна с микрофони и тонколони, които симулираха кучешки слух. Когато вятърът раздвижи клоните на една палма, се разнесоха звуци като при истински Армагедон. Приближаващите се отдалече стъпки бяха като милиони чували корнфлейкс, които хрущяха в ухото ми. Светът на кучето е изпълнен с постоянни апокалиптични звуци… звуци, които ние хората изобщо не долавяме. Но кученцето ги чува.

Слухът на животните от семейство кучета е с много по-голям обхват от човешкия. Този медиумен — като в Средните векове — аспект на инстинктивното психе интуитивно долавя дълбоката музика, дълбоките загадки на женското психе. Именно той е способен да разбере дивата женска природа.