Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (101)

Мъжът при реката

За да разберем какво е направил мъжът от приказката „La Llorona“ като е замърсил водата, трябва да видим как онова, което той представлява, може да е позитивна структура в женското психе. Според класическата дефиниция на Юнг анимус е душевната сила при жените, носеща мъжки особености. На базата на личните си наблюдения обаче, аз и много други психоаналитички не приемаме класическата концепция и смятаме, че възраждащият източник при жените не е мъжки и че не им е чужд, а е женски и познат^[1].

Въпреки това, аз съм убедена, че концепцията за мъжкия анимус има голямо значение. Налице е огромна прилика между жените, които се страхуват да творят — страхуват се да дават външна изява на идеите си или го правят по начин, който е непочтителен или случаен — и техните сънища може да включват образи на наранени или нараняващи мъже. И обратно, сънищата на жените, способни на външна изява, често включват силна мъжка фигура, която се явява под различна форма.

Анимусът може най-добре да се разбере като сила, която помага на жените да действат в своя полза във външния свят. Той им дава сили да проявяват своите женски мисли и чувства по конкретен начин — емоционално, сексуално, финансово, творчески и прочее — а не в структура, която се моделира според културно наложен стандарт на мъжко развитие, в която и да е култура.

Мъжките фигури в женските сънища очевидно показват, че анимусът не е душата на жената, а „от и за“ нея^[2]. В своята балансирана и неизопачена форма той е важен „свързващ мъж“. Тази фигура често притежава чудотворни способности, които я карат да изпълнява ролята на посредник. Той е нещо като търговец на душата, внася и изнася познание и различни стоки. Избира най-доброто от предлаганото, уговаря най-изгодната цена, контролира честността на сделката.

Друг начин да разберем тази концепция е да възприемем Дивата жена, душата същност, като жената творец, а анимуса — като нейната ръка^[3]. Дивата жена шофира, анимусът бута колата. Тя пее, той оценява песента. Тя дава воля на въображението си, той я съветва. Без него ние сътворяваме пиесата във въображението си, но никога не я написваме на хартия, никога не я поставяме на сцена. Без него залата може да се пръска по шевовете, ала завесите никога не се вдигат и театърът остава тъмен.

Ако трябва да измислим испанска метафора за здравия анимус, това е el agrimensor — землемерът, който познава терена и с помощта на своя компас и метър измерва разстоянията между две точки. Той определя краищата, той начертава границите. Можем да го наречем и el jugador — играчът, който знае как и къде да залага, за да спечели. Това са най-важните аспекти на здравия анимус.

Така че анимусът кръстосва между две, а понякога и между три територии: подземния, вътрешния и външния свят. Той притежава усет за всички светове и е нанесъл на карта всички женски чувства и идеи. Той внася идеи „отвън“ и пренася идеи от женската душа същност по моста, който води към тяхното реализиране и към „пазара“. Без строителя, без онзи, който поддържа този мост, женският вътрешен живот не може категорично да се прояви във външния свят.

Няма нужда да го наричате анимус, наричайте го, с каквито думи или образи искате. Но трябва да разберете, че в женската култура се шири подозрителност към мъжкото начало. Някои се страхуват да „се нуждаят от мъжествеността“, други мъчително са се възстановили, след като по един или друг начин са били смазани от нея. Като цяло тази предпазливост се дължи на едва започващи да се лекуват травми от семейството и културата, получени, когато жените са били третирани като крепостни, а не като личности. Дивата жена още помни времената, когато с талантливите жени са се отнасяли като с нищожества, когато жената не е имала право на собствени идеи и е трябвало тайно да ги реализира чрез някой мъж.

Но в крайна сметка не можем да отхвърлим нито една метафора, която ни помага да виждаме и да бъдем. Аз не бих се доверила на палитра, от която липсва червено, синьо, жълто, черно или бяло. Вие също. Анимусът е основният цвят в палитрата на женското психе.

Така че според мен анимусът, или контрасексуалната природа на жената не е нейната душевна природа, а дълбок психичен разум със способност за действие. Той пътува между световете, между различните центрове на психето. Тази сила притежава способността да реализира желанията на егото, да пренася навън импулсите и идеите на душата, да извлича женското творчество и да го проявява по конкретен начин.

Ключът за позитивното развитие на анимуса е действителна проява на хармонични вътрешни мисли, импулси и идеи. Макар че тук става дума за позитивно развитие на анимуса, трябва да ви предупредя: пълноценен анимус се развива с пълно съзнание и със задълбочен самоанализ. Ако не се вглеждате внимателно в мотивите и желанията си на всяка крачка от пътя, резултатът е недоразвит и пагубен анимус. Той безчувствено ще пренася необмислените импулси на егото, ще раздува различни слепи амбиции и ще удовлетворява безброй вредни апетити. Нещо повече, анимусът е елемент от женското психе, който трябва да се упражнява, редовно да получава задачи, за да могат и жената, и той да действат пълноценно. Ако пренебрегвате полезния анимус в своя психичен живот, той атрофира точно като продължително неизползван мускул.

Макар някои жени да предполагат, че природата на жената воин, природата на амазонката, природата на жената ловец може да замени този „мъжки елемент в женствеността“, според мен мъжката природа има много нюанси и пластове, например своего рода определяне на правилата, установяване на границите, които са изключително ценни за жените в съвременния свят. Тези мъжки атрибути не произлизат от женския инстинктивен психичен темперамент в същата форма като онези от нейната женска природа^[4].

Тъй като живеем в свят, който изисква и медитативно, и външно действие, аз смятам, че е много полезно да използваме концепцията за мъжката природа или анимуса в жената. При съответното равновесие анимусът играе ролята на помощник, любим, брат, баща, цар. Това не означава, че анимусът е цар на женското психе. Това означава, че женското психе има царски аспект, царски елемент, който ако е пълноценно развит, действа и посредничи в служба на дивата природа. От архетипна гледна точка царят символизира сила, работеща в полза на жената и управляваща психичните територии, които му повери душата.

В приказката обаче анимусът преследва други цели в ущърб на дивата природа и когато реката се замърсява, водата започва да трови другите аспекти на творческото психе и особено неродените деца на жената.

Какви са последствията, когато психето дава на анимуса властта над реката и той злоупотребява с нея? Когато бях малка, някой ми каза, че е също толкова лесно да твориш за добро, колкото и за зло. Аз не смятам, че е така. Много по-трудно е да пазиш реката чиста. Много по-лесно е да я оставиш да умре. Най-правилно е да кажем, че поддържането на чистотата на водата е естественото предизвикателство, пред което всички се изправяме.

Но ако нещо е овладяло творческия поток и го прави все по-мътен? Ами ако попаднем в негов плен и започнем не само да го харесваме, но и да разчитаме на него, да си изкарваме прехраната с него, да се чувстваме живи чрез него? Ако го използваме, за да ни вдига сутрин от леглото, да ни води някъде, да ни прави личности в собствените ни очи? Такива капани очакват всички ни.

Идалгото от приказката е аспект на женското психе, който, така да се каже, „е станал лош“. Покварил се е, извлича полза от производството на отрова, води нездрав живот. Той е цар с нездрав апетит. Нито е мъдър, нито някога може да бъде обичан от жената, на която претендира, че служи.

За жените е добре да имат в психето си всеотдаен анимус, способен да вижда надалеч, да чува и във външния, и в подземния свят, да предсказва какво е вероятно да се случи, да определя законите, като обобщава онова, което усеща и вижда във всички светове. Ролята на анимуса в женското психе е да й помага да осъзнава възможностите и целите, да дава външна изява на идеите и идеалите, които са й скъпи, да претегля справедливостта и пълноценността на нещата, да се грижи за защитата, да определя стратегията, когато жената е в опасност, да обединява всичките й психични територии.

Когато анимусът се превърне в заплаха като в приказката, жената изгубва доверие в решенията си. Когато неговата едностранчивост — неговите заблуди и кражби — го отслаби, водата в реката се замърсява и на сушата настъпва глад.

На латински „творя“ е creo, което също означава раждам (живот), създавам нещо там, където преди не е имало нищо. Пиенето на замърсената вода погубва вътрешния, а следователно и външния живот. В приказката това замърсяване води до аномалиите на децата, а те представляват новите идеи и идеали. Децата са символ на нашата способност да създаваме нещо там, където преди не е имало нищо. Очевидно е, че деформирането на новия потенциал става тогава, когато започваме да се съмняваме в своята способност и особено в своето право да мислим и действаме, да бъдем.

Дори когато възвръщат творческия си живот, дори когато изпод ръцете, писалките и телата им продължават да излизат красиви неща, талантливите жени продължават да се съмняват дали са истински писателки, художнички, актриси, хора. И разбира се, че са истински, въпреки че е възможно да се самоизмъчват с въпроса каква е дефиницията на „истински“. Фермерката е истинска фермерка, когато гледа земята и планира пролетната сеитба. Бегачката е истинска бегачка, когато прави първата стъпка, цветето е истинско, когато още е на стъблото си, дървото е истинско, когато още е семе в боровата шишарка. Старото дърво е истинско живо същество. Истинско е онова, което има живот.

Развитието на анимуса варира при различните жени. Той не е съвършено изваяно създание, което изскача от бедрата на боговете. Той има известни вродени качества, но трябва да „порасне“, да бъде учен на много неща. Анимусът трябва да е могъща и целенасочена сила. Ала когато са го деформирали безброй сили на културата и същността, нещо предпазливо, злонраво или смъртоносно се вмъква между вътрешния свят на психето и външния свят на белия лист, голото платно, пустата сцена, заседателната зала. Това „нещо“ затлачва реката, замъглява мисленето, задръства писалката, счупва четката и за неопределен период от време замразява новите идеи. И ние страдаме.

Има един странен психичен феномен. Когато жената е под влиянието на негативен анимус, всеки опит за творчески акт го активизира и той я атакува. Тя взима писалката и фабриката започва да бълва отрова. Тя решава да се заеме с учение, но спира по средата, задушена от липсата на вътрешна подкрепа. Все повече ръкоделия и цветни лехи остават недовършени, все повече писма остават ненаписани, все повече чужди езици остават ненаучени, все повече неща чакат ли, чакат…

Всички те са деформирани форми на живот. Те са отровените деца на La Llorona. И всички са хвърлени в реката, обратно в замърсените води, които са причина за нещастието им. При най-добрите архетипни обстоятелства те изгарят и като феникс се възраждат от пепелта в нова форма. Но тук анимусът е негативен и е нарушена способността на човек да различава един импулс от друг. Жената не е в състояние да реализира идеите си във външния свят. И реката е толкова замърсена с комплекси, че нищо не може да се възроди за нов живот.

И сега следва трудната част. Трябва да нагазим в тинята и да потърсим безценните дарове, които са скрити в нея. Също като La Llorona ние трябва да ровим с пръсти, за да открием душевния си живот, творческия си живот. И още нещо, също трудно. Трябва да пречистим реката, за да може La Llorona да вижда, да намерим душите на децата и да възвърнем покоя си, за да можем да творим.

Културата построява „фабриките“ и замърсява водата чрез способността си да обезценява женствеността и чрез неправилното разбиране на свързващата природа на мъжествеността^[5]. Културата често държи анимуса в изгнание, като поставя един от онези неразрешими и безсмислени въпроси, които комплексите представят за валидни и пред които се стъписват много жени: „Ти истинска писателка (художничка, майка, дъщеря, сестра, жена, любима, работничка, танцьорка, личност) ли си? Наистина ли си талантлива? Наистина ли имаш да кажеш нещо ценно?“.

Нищо чудно, че когато анимусът е зает да бълва психична отрова, увереността и творческата сила на жената отслабват. Жените в такова състояние ми казват, че „не виждат изход“ от т.нар. си творческо блокиране. Техният анимус изсмуква целия кислород от реката и те се чувстват „крайно изтощени“, страдат от „огромна загуба на енергия“, струва им се, че „нещо ги тегли назад“.