Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (143)

16.
Вълчата мигла

„Ако не отидеш в гората, никога няма да се случи нищо и животът ти изобщо няма да започне.“

— Не отивай в гората, не отивай — казаха те.

— Защо? Защо довечера да не отида в гората? — попита тя.

— Там живее един голям вълк, който яде хора като теб. Не отивай в гората, не отивай. Предупреждаваме те.

Естествено, тя отишла. Въпреки всичко отишла в гората и разбира се, срещнала вълка, точно както я предупредили.

— Нали ти казахме! — възкликнали те.

— Това е моят живот, а не приказка, тъпаци такива — отвърнала тя. — Трябва да отида в гората, трябва да срещна вълка, иначе животът ми изобщо няма да започне.

Само че вълкът, който срещнала, бил попаднал в капан.

— Помогни ми, о, помогни ми! Аууууу, аууууу, аууууу! — викал вълкът. — Помогни ми, о, помогни ми и аз ще те възнаградя. — Защото така правят вълците в такива приказки.

— Откъде да знам, че няма да ме изядеш? — попитала тя. Нейната работа била да задава въпроси. — Откъде да знам, че няма да ме убиеш и да ме оставиш тук?

— Грешен въпрос — казал вълкът. — Просто ще трябва да се довериш на думата ми. — И отново започнал да плаче и да вие.

— Оуууу! Аууууу! Аууууу!

Има само един въпрос,

който хубавата девойка

си струва да зададе:

Оуууу… Аууууу! Оууууу?

— Е, добре, Вълко, ще рискувам. Добре, ето! — И тя отворила капана, вълкът издърпал лапата си и тя я превързала с билки и треви.

— О, благодаря ти, мила девойко, благодаря ти — въздъхнал вълкът. И тъй като била чела прекалено много неверни приказки, девойката извикала:

— Хайде, давай, изяж ме и да свършваме с това.

Но не, не се случило така. Вълкът поставил лапа на ръката й.

— Аз съм вълк от друго време и място — казал той. После откъснал мигла от окото си и й я дал. — Използвай я и бъди мъдра. Отсега нататък ще знаеш кое е добро и кое не толкова — просто погледни през моите очи и ще виждаш съвсем ясно.

За това, че ми позволи да живея,

аз ти предлагам да живееш

както никога досега.

Запомни, има само един въпрос,

който хубавата девойка

си струва да зададе:

Оуууу… Аууууу! Оууууу?

 

И тя се върнала в селото си,

щастлива, че е жива.

И този път те казвали:

„Просто стой тук и бъди моя невеста“,

„Направи каквото ти казвам“

или „Говори каквото аз искам да говориш

и остани безпросветна

като деня, в който дойде“.

Тя повдигнала вълчата мигла,

погледнала през нея

и разбрала техните помисли,

както никога досега не била виждала.

И следващия път,

когато месарят теглел месото,

тя погледнала през вълчата мигла

и видяла, че той тегли и палеца си.

Погледнала своя ухажор,

който казвал „Аз съм точно за теб“,

и видяла, че не струва нищо.

И този път, и следващите,

й били спестени

не всички,

но много

беди.

Нещо повече, с новото си зрение тя не само виждала лукавството и жестокостта, но сърцето й започнало да расте, защото поглеждала всеки човек и наново го претегляла чрез дарбата от вълка, когото спасила.

И видяла истински добрите,

и отишла при тях,

там открила своя жених

и останала през всички дни от живота си,

и видяла смелите,

и отишла при тях,

познала верните,

и отишла при тях,

видяла объркването под гнева,

и побързала да го утеши,

видяла обич в очите на плахите,

и протегнала ръце към тях,

видяла страдание в срамежливите,

и потърсила смеха им,

видяла нужда в човека без думи,

и говорила вместо него,

видяла вяра дълбоко в жената,

която твърдяла, че е без вяра,

и разпалила вярата й с огън от своята.

Тя видяла всички неща

със своята вълча мигла,

всички истини

и всички лъжи,

всички неща, противни на живота,

всички неща, видими само

през очите на онова,

което претегля сърцето със сърце,

а не само с разум.

Върви в гората, върви. Ако не отидеш в гората, никога няма да се случи нищо и животът ти изобщо няма да започне.

Върви в гората,

върви.

Върви в гората,

върви.

Върви в гората,

върви.

Откъс от „Вълчата мигла“, стихотворение в проза от К. П. Естес. (Rowing Songs for the Night Sea Journey, Contemporary Chants, 1970.)