Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (50)

Предалата се майка

Накрая патицата вече не е в състояние да понася тормоза, на който е подложено детето й. Но в същото време тя не може да понася мъчението, на което я подлага обществото в опитите й да защити различното си дете. И майката се предава. Тя казва на малкото патенце: „Ще ми се просто да си отидеш“. И измъченото създание избягва.

Когато психологически се предаде, майката е изгубила себеусещането си. Тя може да е злобно нарцистична майка, която смята, че има право самата тя да е дете. По-вероятно обаче е била откъсната от дивата същност и някаква действителна заплаха, психическа или физическа, я принуждава да отстъпи.

Когато се предават, хората обикновено изпадат в едно от следните три емоционални състояния: объркване (те са смутени), самосъжаление (смятат, че никой не им съчувства достатъчно на мъките) или емоционално изживяване на стари рани (често някаква несправедливост, причинена им в детството).

Майката се предава, когато е емоционално раздвоена. Най-често тя е принудена да избира между любовта към детето си и страха от наказанието на обществото, ако не се подчини на закона. В „Изборът на Софи“ от Уилям Стайрън^[1] героинята Софи е затворничка в нацистки концлагер. Тя е изправена пред коменданта на лагера с двете си деца на ръце. Нацистът я принуждава да избира кое дете да живее и кое да умре, като й казва, че ако не вземе решение, той ще убие и двете.

Макар че взимането на такова решение е абсурдно, майките от незапомнени времена са принудени да правят този избор. „Подчини се на закона и убий децата си, иначе…“ Когато майката е принудена да избира между детето и културата, в тази култура битува атавистична жестокост. Тази „култура“ може да е външна, но е още по-ужасно, когато съществува в съзнанието на жената.

Има безброй такива примери от целия свят^[2]. Някои от най-страшните са в Америка, където традицията откъсва жените от любимите им и от нещата, които обичат. Това е дългата и грозна история на разделяне на робски семейства от XVIII до XX век. В продължение на много столетия държавата е изисквала майките да предават синовете си, за да бъдат убити на война. И до днес продължава принудителното репатриране^[3].

През различните периоди има различни системи, които не позволяват на жената да обича и да приютява любимия си.

Едно от най-премълчаваните престъпления срещу женския душевен живот засяга милиони неомъжени майки по целия свят, включително в Съединените щати, които само през този век са били принуждавани от културните нрави да крият как са родени децата им, да ги убиват, да ги изоставят или да водят непълноценен живот с измислена самоличност като презрени и безправни граждани^[4].

Поколения наред жените са приемали легитимирането си като хора чрез акта на омъжването си. Те са се съгласявали с правилото, че право на мъжете е да обявяват някого за „неприемлив“. Без тази „мъжка“ закрила майката е уязвима. Не е ли ирония, че в „Грозното патенце“ бащата се споменава само веднъж? Когато мъти яйцето на грозното патенце, майката се оплаква: „Оня мошеник, бащата на тези патенца, не дойде да ме види нито веднъж“. В нашата култура бащата поради различни причини^[5] не е бил способен или не е желал да „е там“ за никого, дори за себе си. Може да се каже, че бащата на безброй диви момичета е „предал се баща“, просто сянка, която всяка вечер се е закачвала заедно с палтото си в гардероба.

Когато има в психето и/или културата си провалила се майка, жената се съмнява в собствената си стойност. Тя смята, че изборът между удовлетворяването на външните изисквания и желанията на душата е въпрос на живот и смърт. Чувства се като измъчен аутсайдер, което е сравнително нормално за изгнаника, но не е нормално да седи със скръстени ръце, да плаче и да не прави нищо. Тя трябва да скочи на крака и да потърси истинското си място. Това е задължителната стъпка за изгнаника, жизненоважна за жената с предала се вътрешна майка. Жената трябва да откаже да се превърне в предала се майка за самата себе си.