Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Doomsday Prophecy [= The Hope Vendetta], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Пророчеството

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-225-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8269

История

  1. — Добавяне

9

Оксфорд

Ден шести

След два дни, прекарани в задълбочено четене, Бен реши отново да излезе из града, за да глътне малко въздух. Слънцето грееше ярко през прозореца на спалнята му и го мамеше навън. Още докато живееше в Ирландия, той бе решил да тича всеки ден по петнайсет километра, за да поддържа форма.

Сложи си долнището на анцуга и една фланелка и със забързана крачка обиколи уличките в градския център, смеси се с пазаруващите тълпи по Корнмаркет и после се упъти към някогашния си колеж „Крайст Чърч“. Влезе през главната порта и се озова в огромния квадратен двор. Пое си дълбоко дъх.

Продължи напред, като оглеждаше със страхопочитание величествените каменни сгради, позлатени от лъчите на сутрешното слънце. В съзнанието му нахлуха далечни спомени. В центъра на двора, над богато орнаментиран фонтан сред окосени ливади, се издигаше познатата статуя на Меркурий, крилатия вестоносец. Бен я подмина, пресече двора до отсрещната страна и по няколко каменни стъпала се изкачи към сводестата врата, зад която беше сгушена най-малката катедрала в Англия — параклисът на колежа. Бен не беше мислил да влиза в него, но изведнъж усети някаква загадъчна притегателна сила и тихо се вмъкна през вратата.

Около олтара вече течеше сутрешната литургия. Бен не познаваше свещеника на амвона, но беше сигурен, че рано или късно ще го срещне при следването си. Гласът на отеца беше благ и тържествен, докато четеше избрани пасажи от Евангелието на Матея. Думите му отекваха сред каменните стени и колонади от тринайсети век и се издигаха към величествения свод. Малобройните богомолци се бяха скупчили около него и жадно попиваха всяка дума.

Бен пристъпи тихо по полирания мозаечен под, седна на една пейка близо до входа и се заслуша в проповедта. Опита се да си представи сам себе си, застанал на амвона, с бялата свещеническа якичка, с подобно сериозно и вглъбено изражение на лицето, как отслужва божествена литургия. Това беше бъдещето, което си бе определил, ролята, за която трябваше да се готви; откакто се помнеше, макар и с дълги прекъсвания, този копнеж бе неотменима част от живота му.

Но докато седеше сега на пейката, му беше трудно да си го представи. Толкова много искаше това поприще, толкова често бе мечтал за него, бе го сънувал, но дали беше по силите му да го постигне?

Той остана още няколко минути в параклиса, облян в меката светлина, струяща през цветните витражи, склонил смирено глава, изцяло отдаден на блаженото спокойствие, което се излъчваше от това свято място. После тихичко излезе на огрения от слънце двор.

Зави наляво и закрачи към обширната зелена ливада зад колежа. Потича около половин час по алеята за коне покрай реката, докато усети познатата пареща болка в прасците си. Доволен, че не се бе оставил да загуби напълно форма, се върна тичешком към колежа.

Когато навлезе отново в правоъгълния двор, беше толкова дълбоко замислен, че не виждаше никого наоколо.

— Аха, тъкмо теб се надявах да срещна! — чу мъжки глас зад гърба си.

Той се извърна и видя високата, посивяла, облечена в сако от туид фигура на професор Том Бредбъри, който се приближаваше към него. Не бе виждал професора от събеседването преди приемните изпити.

— Господин професоре! Как сте?

Бредбъри се усмихна.

— Викай ми Том. Мисля, че достатъчно отдавна се познаваме.

Том Бредбъри и бащата на Бен бяха учили заедно в Кеймбридж. Приятелството между благочестивия млад богослов и напористия студент по право изглеждаше може би необичайно, но истината беше, че то продължи дълги години след завършването им и приключи едва със смъртта на Алистър Хоуп.

През същата година Бен бе прекъснал следването си, за да постъпи в армията. Не бе запазил особено приятни спомени от този период, ако не се броеше Том Бредбъри, към когото винаги бе изпитвал топло чувство, макар през всичките тези години да не бяха поддържали връзка.

Като студент, още ненавършил двайсет години, той бе свикнал да го възприема като любимия чичо Том. Присъствието му, с аромата на фин тютюн за лула, пропит в дрехите, го бе дарявало с топлина и кураж. Негови бяха най-забавните и най-посещаваните упражнения, които бе запомнил от първото си следване. Специалност му беше Старият завет — една материя, толкова древна, толкова заплетена и недостъпна за съвременния ум, че беше истинско предизвикателство да бъде съживена. Но професор Том Бредбъри бе намерил верния подход и студентите му го боготворяха.

— Исках да поговорим — каза Бредбъри. — Свободен ли си утре по обяд?

— Имах уговорена среща с Декарт — усмихна се Бен. — Но един обяд с вас звучи далеч по-привлекателно.

— Мъдър избор — каза Бредбъри. — Да си призная, Декарт не ми е любимец. Какво ще кажеш да се видим у дома?

— Още ли сте в Съмъртаун?

Бредбъри кимна. Двамата се уговориха за часа, професорът се усмихна едва-едва, обърна се и се запъти към кабинета си. Бен го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Бредбъри беше на шейсет и три, но годините не му личаха — беше пълен с енергия, остроумен, с дяволит поглед. Ала днес изглеждаше различно. Сякаш нещо не беше наред. Изглеждаше състарен и потиснат. Дали не беше болен? Едва ли — ако бе така, щеше ли да кани Бен на обяд? Не, нещо определено не беше наред.