Скот Мариани
Пророчеството (26)

26

Далеч от Савана Зоуи Бредбъри седеше изправена в леглото, сплела ръце в скута си, вперила невиждащ поглед в някаква точка пред себе си. Отстрани до леглото на пластмасов стол седеше докторът и записваше нещо в бележника си. Бяха само двамата. Както винаги той задаваше въпросите си с тих, предразполагащ глас.

— Много хубава гривна имаш, Зоуи. От истинско злато ли е?

Зоуи вдигна ръка и се загледа в лъскавата верижка на китката си, сякаш за пръв път я виждаше.

— Ами… предполагам — промърмори неуверено тя. Вече знаеше, че с всеки свой въпрос, колкото и привидно невинен да беше, докторът се опитваше да надникне в главата й. Част от нея искаше да изпищи и да побегне, да се съпротивлява, доколкото й стигнеха силите, да мрази този човек от цялата си душа. Но в очите на доктора имаше някаква мекота, която й се струваше истинска, и друга част от нея искаше да му се довери, да му подаде ръката си, да потърси помощта му. Вътрешният конфликт в душата й беше непреодолим. Тя беше пленница, отвлечена от похитители; но нещо й подсказваше, че този мъж иска наистина да й помогне.

— Изглежда стара — продължи докторът. — Откъде я имаш?

— Не помня. Нямам представа от колко време я имам.

— Може би ти е подарък от близък човек? Някой, който те обича, твой роднина, да речем? Разкажи ми за семейството си.

— Привиждат ми се някакви лица, може би са родителите ми.

Той кимна.

— Това е напредък. Започваш да си припомняш, точно както ти бях обещал.

— Всичко ли ще се възстанови?

— Твоето състояние се нарича посттравматична ретроградна амнезия. Обикновено загубата на съзнание е временна, зависи от степента на увреждането. Ударила си главата си. Но аз съм виждал и много по-тежки случаи. — Той бръкна в куфарчето си и извади някаква книга. — Ето, искам да ти покажа нещо.

— Къде съм? — попита с равен тон тя, без да обръща внимание на книгата. Вече не помнеше колко пъти му бе задавала този въпрос.

И за пореден път получи същия отговор:

— На едно място, където ще ти помогнем да се излекуваш.

Още докато го казваше, тя усети чувството му на неудобство.

— А какво ще стане с мен? — попита тя, като го гледаше в очите. По бузата й се търкулна една сълза.

Той се извърна настрани.

— Ще възстановиш паметта си.

— А после? Какво ще стане с мен, след като възстановя паметта си?

Той положи внимателно книгата върху леглото.

— Хайде засега да се съсредоточим върху това.

Зоуи погледна книгата. Нещо като енциклопедия за породи кучета, пълна с цветни илюстрации.

— За какво ми я давате?

— Беше ми казала, че у дома сте имали куче. Я да видим дали ще познаеш породата му.

— Защо?

— Защото така могат да се отключат и други спомени. Човешкият ум работи чрез несъзнателни асоциации. Една запаметена подробност води към друга. Ако открием твоето куче, може да се сетим и за името му. После евентуално и за някоя случка, свързана с него, например как сте прекарали един ден заедно на плажа. И без да усетиш, по този начин можеш да достигнеш до области от съзнанието си, които в момента ти се струват изтрити.

— Добре — прошепна тя.

Докторът започна търпеливо да отгръща страниците.

— Я да видим! Дали не изглежда ето така? — Той посочи снимка на лабрадор.

Тя се намръщи.

— Не, не беше толкова голямо.

— Хубаво. Да разгледаме някои по-дребни породи. Това е кокер шпаньол. Твоето такова ли беше?

Тя поклати глава.

— Ами това?

— Не, не прилича.

Той отгърна друга страница.

— Ето го! Това е моето куче!

— Уест-хайленд бял териер?

Тя познаваше кучето на картинката. Същото малко бяло кученце от замъгленото й съзнание.

— Да, то е. Моето куче!

— Много добре — усмихна се докторът. — Ти наистина показваш добър напредък, Зоуи.

— Ще мога ли скоро да си тръгна?

— Да.

— Колко скоро?

— Още не мога да кажа. Всичко зависи от възстановяването ти.

— Какво трябва да си припомня? — попита тя, като повиши тон. — Това тук не е никакво лечение. Вие ме държите против волята ми. Какво толкова важно трябва да си спомня, щом ме държите като пленница?

Докторът нямаше отговор на този въпрос.

— Да караме стъпка по стъпка.

 

 

Сеансът приключи и докторът излезе. Когато пазачът заключи вратата след него, той затвори очи и въздъхна дълбоко.

Ти си лекар. Работата ти е да помагаш на хората. Това, което правиш сега, не е редно. В какво си се набъркал, по дяволите!

— Джоунс ви вика в кабинета си — каза пазачът.

— По-късно — отвърна докторът.

— Джоунс каза веднага.

Докторът въздъхна отново. Фигурата му сякаш се прегърби.

След три минути беше пред кабинета на Джоунс. Почука на вратата и влезе. Стаята беше малка и квадратна, с голи стени и циментов под. Върху бюрото на Джоунс нямаше нищо, освен телефон и лаптоп. Самият Джоунс седеше, облегнат назад, и го гледаше с подигравателна усмивка.

С всеки изминал ден на доктора му ставаше все по-трудно да скрива омразата си към този човек. Ах, как би желал да изтрие с юмрук тази гадна, самодоволна усмивчица от лицето му! Но много добре знаеше какво ще му се случи след това.

— За какво ме викате?

— Носите ли ми добра новина? — попита Джоунс.

Докторът се поколеба за миг.

— Във всеки случай не такава, каквато бихте желали да чуете.

Джоунс изръмжа.

— Така си и знаех. Не бих казал, че вашата тъй наречена терапия води до желания от нас резултат, а вие как мислите?

— Аз мисля тъкмо обратното. Но все още е твърде рано.

— А може би не си давате сметка за важността на случая, доктор Грийнбърг? За нас всеки ден, всеки час е скъп.

— Не може с едно щракване на пръсти да се излекува тежка ретроградна амнезия. Резултатите й по ТГОЗП се подобряват с всеки изминал ден.

— Какво, по дяволите, е ТГОЗП?

— Тестът на Галвестън за ориентация и загуба на памет.

— Престанете да ме будалкате с тоя медицински жаргон! Тя ви лъже!

— Вие сам видяхте резултатите от полиграф-теста.

— Детекторът на лъжата е ненадежден. И вие го знаете не по-зле от мен!

— Слушайте какво ви говоря! — просъска докторът. — Близо сме! Много близо! Още няколко дни, може би седмица, да кажем, две. Предполагам, че дотогава паметта й ще се възстанови напълно.

Джоунс поклати глава.

— Защо ли имам чувството, че нарочно протакате? Жал ви е за тази кучка. Позволете ми обаче да ви кажа нещо. Аз не ви плащам, за да ви е жал. Плащам ви за резултати, а такива няма. Дал съм ви пълна свобода на действие, дори ремонтирахме горния етаж, за да бъде стаята й по-уютна, понеже вие казахте, че деликатният подход бил по-ефективен. Но вече ми писва от вашата деликатност.

Докторът сведе поглед към обувките си и стисна юмруци.

— И какво предлагате да направя?

— Окажете й повече натиск. Има начини.

— Какъв натиск?

— Какъвто прецените, че ще свърши работа. Изобщо не ми пука.

— Вие предлагате да я изтезаваме.

Джоунс вдигна рамене.

— Казах ви: каквото върши работа.

Докторът го изгледа.

— Вие сигурно се шегувате!

Джоунс не отговори. Погледът му беше неподвижен и студен.

— Ако я подложите на стрес, ще блокирате още повече паметта й — заяви докторът. — Тя ще регресира драстично. А аз нямам желание да участвам по никакъв начин в изтезания. Не сте ме наели за това.

— Ще вършите каквото ви наредя — каза Джоунс. — И ще започнете ето оттук. — Той вдигна лист хартия от бюрото и грубо му го подаде.

На листа с големи букви бе написано едно-единствено име. Название на химическа субстанция. Докторът вдигна разтревожено глава.

— Не можете да й дадете това. Нямате право! Вие не сте оторизирано лице. Този препарат още е в експериментална фаза. Ползването му е забранено.

— Мога да й давам всичко, което пожелая — каза тихо Джоунс. — А сега ми кажете нещо. Тази гадост по-силна ли е от натриевия пентотал?

— Не се чувствам спокоен.

— Изобщо не ме интересува как се чувствате! Отговорете на въпроса!

— Препаратът е предназначен да потиска по-висшите функции на кортекса, като по този начин отстранява всякакви задръжки — промърмори докторът. — На теория е най-мощният серум на истината, разработен досега. Обаче…

— Да, и аз чух същото.

— … единствените, които ползват препарата, са терористи и масови убийци — продължи докторът. — В края на краищата намираме се в Съединените щати, не в Сиера Леоне!

Джоунс се усмихна, разкривайки жълтите си зъби.

— Чували сте за страничните ефекти, предполагам.

Джоунс не отговори.

— Опасността от пълно, необратимо психическо разстройство е над деветдесет и пет процента. И вие искате да причините това на момичето? Да й изпържите мозъка, за да прекара остатъка от живота си в психиатрия?

Джоунс бавно кимна.

— Ако ще ми донесе желания резултат, да.

— Готов сте да платите цената? Да я превърнете в инвалид само за да изстискате от нея нужната ви информация?

— Абсолютно. Това е много важно за хората, които ми плащат.

— Тогава си намерете някой друг да ви помага. Аз отказвам да имам нещо общо.

— Мислите ли, че имате избор, Грийнбърг?

— Аз не съм ви подчинен. — Докторът се обърна и понечи да си излезе, но металическият звук от зареждането на пистолета зад гърба му го накара да замръзне на място. Той се обърна.

В едната си ръка Джоунс стискаше пистолет, насочен в главата му; в другата държеше телефонна слушалка.

— Искам да се обадите по телефона, докторе. И да поръчате малко от този серум. След което ще го приложите на нашата млада пациентка и ще видим кой от двама ни е прав.

Докторът наведе глава. Беше безсилен да се бори с тези хора.

— Хубаво. Мога да се обадя на един човек. Но няма да стане веднага. Не мога просто да напиша рецепта, нали разбирате? Ще отнеме няколко дни.

— Твърде бавно — каза Джоунс. — Моят работодател не е особено търпелив. — Той погледна часовника си. — Искам да ми го набавите до довечера.

— До довечера?!

— Ако не се справите, ще изтезавам момичето пред очите ви — изрева Джоунс. — След което ще ви пръсна черепа. Изборът е ваш.