Скот Мариани
Пророчеството (59)

59

Шейди Оук, Вирджиния

10:05 ч. местно време

Алекс отвори вратата и видя Калахан, който бе застанал отвън във ветровитата слънчева сутрин, придружен от двама агенти.

— Готова ли е? — попита той.

Зоуи слизаше по стълбите.

— Ето ме!

— Всичко ли си взе? — попита я Алекс.

— Този път не пътувам с много багаж. — Зоуи се усмихна на Алекс. — Е, време е за сбогуване. Предполагам, че няма да се видим повече, нали?

— И аз мисля така. На добър път, Зоуи. Пази се.

— Благодаря ти за всичко, което направи за мен. — Зоуи сграбчи ръката на Алекс и я стисна силно. — Няма да го забравя.

Алекс я проследи с поглед, докато се качи в големия черен шевролет и седна на задната седалка. Двама агенти седнаха от двете й страни. Калахан се настани отпред до шофьора.

— Е, това беше — промърмори на себе си тя, след като махна с ръка за сбогом, после затвори портичката и си влезе вкъщи.

И тогава нещо привлече погледа й. На пода в дневната, под салонната масичка, видя златист отблясък. Наведе се. Беше златната гривна на Зоуи. Сигурно се бе изплъзнала, когато събличаше пуловера си.

— Ах, да му се не види! — извика тя. Зоуи сигурно беше привързана към гривната си, кой знае колко неща й напомняше. Алекс прехапа устни, докато се чудеше как да постъпи. Погледна през прозореца. Шевролетът тъкмо бе стигнал до края на дългата улица. Стоповете присветнаха за миг в червено, колата зави наляво и изчезна.

Без повече да мисли, Алекс реши да ги настигне. Летището беше само на няколко километра — щеше да ги намери там и да даде на Зоуи гривната.

Старичкият фолксваген костенурка беше паркиран на няколко метра встрани от къщата. Тя грабна ключа от куката до вратата и изтича навън.

Вече бе запалила двигателя, когато се сети, че можеше да се обади на Калахан по телефона. По дяволите! Беше си забравила мобилния вкъщи. Нямаше време да се връща.

Алекс даде газ и фолксвагенът се понесе между двата реда смълчани къщи. На пресечката сви наляво и се насочи към главното шосе. Движението ставаше по-оживено. През осем-девет коли напред видя големия черен шевролет. Без да го изпуска от очи, тя следваше познатия маршрут. Пусна си един диск на „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“ и закова стрелката на 100 километра в час.

След няколко минути наближиха разклона за летището. Алекс погледна назад в огледалото, за да се престрои в съответната лента; ръката й посегна към лостчето на мигачите.

Само че шевролетът не се престрои.

Продължи по главното шосе.

Алекс се намръщи. Табелките за летището профучаха една по една над главата й и останаха назад. Странно. Нали Мърдок лично й бе казал, че ще отведат Зоуи право на летището. Къде всъщност я водеха?

Тя продължи да ги следва. Мина още време. Албумът на „Крийдънс“ се извъртя до последната песен и свърши. Тя дори не забеляза. Небето се бе смрачило, по предното стъкло на колата затрополиха едри капки дъжд.

Изведнъж шевролетът отби от главното шосе и пое по някакъв страничен път. От двете страни се заредиха горички, трафикът стана значително по-рехав. Все повече се отдалечаваха от Лангли и Вашингтон; един господ знаеше накъде отиват. Някакъв вътрешен глас насочи Алекс да ги следва, но от разстояние; тя натисна спирачките и изостана.

Все повече се отдалечаваха от цивилизацията. Дъждът барабанеше по стъклото, чистачките отмерваха времето. Пътят се стесни и стана хлъзгав и неравен, но Алекс продължаваше упорито да следва шевролета, като внимаваше да не я забележат.

Вече беше сериозно озадачена. Какво ставаше? Така й се искаше да позвъни на Мърдок в Лангли! Каква глупачка беше — да забрави телефона си!

Часовникът на арматурното табло наближаваше 11, а стрелката на бензина навлизаше тревожно в червената зона, когато шевролетът най-после отби от пътя. От петдесетина метра разстояние Алекс забеляза как стоповете присветнаха и тежкият джип сви рязко по затревен коларски път, разплисквайки локвите. Тя го последва предпазливо.

Шевролетът подскачаше и се друсаше по изровения коларски път, докато стигна пред двойна желязна порта, полузакрита зад високите папрати. Дъждът шибаше като с камшици.

Алекс угаси двигателя на костенурката и измина по инерция последните метри, като спря колата зад храстите. Излезе навън в поройния дъжд и от прикритието си видя как един от агентите пристъпи съм портата и отключи катинара. Изтрака верига. Агентът бутна портата, тя се отвори със скърцане и голямата кола мина през нея.

След секунди се чуха писъци. Беше гласът на Зоуи.

Алекс нямаше нито телефон, нито оръжие. Тя пропълзя метър-два напред, като внимаваше да не настъпи някоя съчка. Косата и дрехите й бързо подгизнаха от дъжда и залепнаха върху кожата й. Надникна през гъстите листа. Зад портата се виждаше голяма къща. Приличаше на ловна хижа — закътана и непристъпна. Градината беше обрасла в бурени, мястото имаше запуснат вид, сякаш се ползваше рядко.

Хората на Калахан бяха свалили Зоуи от джипа и я влачеха към къщата. Калахан вървеше напред. Той отвори входната врата и двама мъже избутаха пищящата Зоуи вътре. Вратата се затвори зад нея.

Сърцето на Алекс биеше като чук. Погледна часовника си. Беше 11:09 ч. преди обяд. Опита се да си представи къде се намира.

Вмъкна се през отворената порта и бързо прекоси буренясалата градина, като внимателно се провираше между дърветата и храстите, за да не я видят през някой от множеството прозорци.

Пропълзя досами къщата. Сърцето й се бе качило в гърлото. Ослуша се. Не се чуваше никакъв звук.

И изведнъж зад гърба й се разнесе сухото изщракване на пистолетен ударник и тя усети допира на хладната стомана в тила си.

— Много си небрежна — каза непознат мъжки глас. — Докато ти ги следеше, аз следях теб.

Тя рискува, изви шия и хвърли поглед назад. Мъжът с пистолета беше с крехко телосложение и рижа коса, облечен в скъп костюм с дълъг черен шлифер отгоре. В очите му се долавяше насмешлив блясък. Дъждът плющеше по чадъра му.

— Ти си Слейтър — каза тя.

— А ти сигурно си агент Фиоранте. Много съм слушал за теб.

Алекс усети, че й се завива свят. Калахан и Слейтър. През цялото време бяха действали в комбина.

Той я побутна с дулото на пистолета.

— Мърдай. Ръцете горе. Свалиш ли ги, умираш.

Алекс тръгна напред. С дулото на пистолета той я доведе до вратата на къщата и я бутна вътре. Интериорът беше строг и изискан. Тъмната дървена ламперия излъчваше мек блясък в полумрака. Камината беше пълна с пепел и недоизгорели пънове. От стените гледаха втренчено препарирани глави на животни; очите им бяха стъклено неподвижни, рогата им хвърляха призрачни сенки. Тя потрепери; от дрехите й се стичаше вода и падаше на едри капки по каменния под.

В коридора отекнаха тежки стъпки; някаква врата се отвори с трясък. Появи се Калахан с изкривено от ярост лице. След него нахълтаха още трима мъже с извадени пистолети.

— Имаме неочакван посетител — обяви Слейтър.

Калахан я изгледа кръвнишки.

— Много си била хитра, Фиоранте! Но нали знаеш, че разликата между хитър и глупав не е чак толкова голяма? — Той даде знак с ръка на хората си. — Претърсете я!

Те изпълниха заповедта — леко грубо, но умело.

— Чиста е.

Алекс отметна косата от лицето си и погледна предизвикателно Калахан.

— Какво направихте със Зоуи?

Калахан се усмихна.

— Искаш да я видиш ли? Моля, заповядай!

Агентите повлякоха Алекс по един тъмен извит коридор; Слейтър и Калахан вървяха напред. В края на коридора няколко стъпала водеха надолу към масивна, обкована с железни гвоздеи врата. Калахан измъкна дълъг стоманен ключ от джоба си и го превъртя в ключалката. Отвори със замах вратата и агентите бутнаха Алекс вътре. Тя политна по каменните стъпала и падна тежко на коравия циментов под. Изправи се с мъка; по устните си усети вкус на кръв.

Слейтър предпазливо слезе няколко стъпала към нея; в погледа му проблесна познатото насмешливо пламъче. Спря се на средата на стълбището и се подпря с ръце на железния парапет.

— Колко жалко — каза той, като я огледа от глава до пети. — Такава симпатична млада жена!

Зад гърба си Алекс чу плач. Обърна се. Зоуи се беше свлякла в тъмното до стената. Лицето й беше мокро от сълзи, едната й вежда беше сцепена. Алекс пристъпи към нея и я прегърна.

— Копелета мръсни! — изсъска тя към мъжете.

Калахан слезе по стъпалата и застана до Слейтър.

— Е, време е да си кажем довиждане, госпожици!

Той бръкна под палтото си и извади деветмилиметров глок. Насочи го към Зоуи, после внезапно извърна дулото към Алекс. Тя не трепна. Нямаше намерение да му достави това удоволствие.

Зоуи изскимтя уплашено и се хвана за ръката й.

— Върви по дяволите, мръснико! — изруга Алекс.

— Тази жена наистина ми харесва — обади се Слейтър. — Има живец в нея. Жалко, че няма да я опозная по-отблизо.

— Тя е един вредител — каза Калахан, като присви очи зад мерника на пистолета. — А вредителите биват унищожавани.

— Чакай! — каза Слейтър.

Калахан свали пистолета.

— Какво има? — попита троснато той.

— Не ги застрелвай.

— Какво?!

— Не ги убивай. Имам по-добра идея. — Слейтър се ухили. — Ти колко често идваш тук?

— Не толкова, колкото би ми се искало — отвърна Калахан. — Нали знаеш как е…

— Веднъж на четири-пет месеца?

— Когато годината не е напрегната.

— А сега напрегната ли е?

— Сега е лудница!

— Ами тогава какво ще кажеш да ги затворим и да наминем след шест месеца да видим как се спогаждат?

Калахан направи гримаса.

— Ще усмърдят всичко.

Слейтър поклати глава.

— Не съм ли ти разправял за моето куче? Като дете имах сетер. Отначало мислех, че ще ми бъде забавно, но по едно време ми писна от това тъпо животно, та го заключих в мазето, за да видя какво ще стане. Доста дълго устиска, да ти кажа право. Ако искаш да знаеш, след известно време вонята изчезва. Плъховете оглозгват повечето от месото по костите, а каквото остане, го довършват личинки, мравки и прочие. Накрая остава един сух скелет.

— Ти си напълно извратен! — обади се Алекс.

— Идеята ми харесва — заяви Калахан. — Вие какво ще кажете, госпожици? Така хем ще имате време да се поопознаете, хем може да пробвате да прокопаете тунел за навън. Само че основите на сградата са много дълбоки и опират в скала…

— Нищо, поне ще си имате занимавка, докато умрете — добави Слейтър, широко ухилен. — Хайде, да вървим. Самолетът на сенатора ме очаква.

Алекс вдигна глава и го изгледа намръщено.

— Сенатор ли каза?

Усмивката на Слейтър стана още по-широка.

— А кой според теб финансира начинанието, Армията на спасението ли?

Алекс примигна недоверчиво.

— Член на Сената на Съединените щати стои зад всичко това?!

— А ти да не мислиш, че го осъзнава? — отвърна Слейтър. — Ричмънд е един богат, нафукан евангелист и кръгъл глупак, който едва ли може да ти каже колко е часът. Аз подписвам чековете, не той. Него го гласим за пастир на вярващите, но операцията ръководя изцяло аз.

— Какво се опитвате да постигнете, дяволите да ви вземат? — извика Алекс.

Слейтър вдигна рамене.

— Няма да ми е приятно красавица като теб да умре в неведение. Ние се каним да вдигнем завесата за най-великото шоу в историята, но за жалост ти няма да го видиш. Работим мащабно, защото целите ни са велики. Подготвяме нещо, в сравнение с което бомбата на Корфу ще изглежда като бенгалски огън.

И той накратко й разказа за плана, като забеляза с наслада израза на лицето й и разширените й от ужас очи.

— Вие сте луди! — прошепна Алекс. — Напълно сте обезумели.

— Просто подпомагаме процесите, агент Фиоранте — каза Калахан. — Не заговорничим. Това е Божият план. Ако той води до война, то е, защото такава е волята Божия.

— Ако питаш мен, това за Божията воля би могъл и да ми го спестиш — обади се Слейтър. Погледна Алекс и добави: — От двама ни Калахан е религиозният фанатик.

Човекът от ЦРУ го изгледа мрачно.

— Няма да се измъкнете така лесно! — протестира Алекс. — В Англия ще очакват Зоуи. Ако изчезне, ще се досетят, че нещо не е наред.

Калахан се усмихна и поклати глава.

— Пак не позна. Вече никой не я очаква.

— Накараха ме да се обадя на родителите си от колата — изхлипа Зоуи. — Принудиха ме да им кажа, че съм се запознала с някакъв мъж и ще остана при него известно време.

— Свикнали са с твоите истории, нали така? — добави Калахан.

— В такъв случай Мърдок ще забележи отсъствието ми — продължи Алекс. — Така или иначе, следите ще водят към вас.

— Виж какво, сладурче — намеси се Слейтър. — Докато им стоплят тиквите, светът вече няма да е същият. Ще си имат други грижи на главата и няма да се тревожат за вас двете.

— Може и да ни убиете — каза с равен глас Алекс, — но Бен Хоуп рано или късно ще ви види сметката.

Слейтър и Калахан се спогледаха развеселено.

— Имаш усет за време, агент Фиоранте — каза Калахан. — Сега тук е 11:25 часът преди обяд. Иначе казано, 6:25 часът привечер израелско време. Точно в този момент гаджето ти влиза в капана. След пет минути ще бъде мъртъв.

Слейтър се изкиска.

— Е, момичета, приятно прекарване!

Двамата мъже се извърнаха и тръгнаха нагоре по стълбището. След миг тежката врата се затръшна след тях. Алекс и Зоуи останаха сами в тъмното.